Тя сякаш бе готова с отговора си:
Торанага се засмя и се поклони с шеговита смиреност. — Признавам се за победен, Марико-сан. Какво ще искате в отплата? Ветрило? Или кърпа за глава?
— Благодаря, господарю. Каквото вие решите.
— Десет хиляди коку годишно за сина ви.
— О, господарю, не съм заслужила такава чест.
— Вие победихте. Победата и добре изпълненият дълг трябва да се възнаграждават. На колко години стана Саруджи?
— Скоро ще навърши петнадесет.
— Ах, да — сетих се. Нали го сгодихте наскоро за една от внучките на Кияма-сама?
— Да, господарю. Това стана през единадесетия месец на миналата година — месеца на Белия мраз. В момента се намира в Осака при Кияма-сама.
— Добре. Значи — десет хиляди коку годишно от днес нататък. Ще изпратя пълномощното с утрешната поща. А сега стига стихове, нека чуя вашето мнение.
— Според мен, господарю, ние всички сме в безопасност под вашето крило, както и страната е в безопасност във вашите ръце.
— Питам ви сериозно.
— Говоря сериозно, господарю. Благодаря ви за благоволението, което проявихте към моя син. Вярвам, че каквото и да направите, все ще е най-разумното. В името на пресветата… да, кълна се в Девата, че вярвам в това, което говоря.
— Добре. И все пак настоявам да чуя мнението ви. Тя му отговори незабавно, по най-безгрижен начин, като равна на равен:
— Първо, трябва да привлечете тайно Дзатаки-сама обратно на своя страна. Предполагам, че или знаете вече как да го сторите, или по-вероятно имате тайно съглашение с природения си брат, и това загадъчно „предателство“ е било замислено именно от вас, за да залъжете Ишидо и да го объркате. Второ, вие никога няма да нападнете пръв. Никога не сте го правили, винаги сте призовавали към търпение и нападате само ако сте сигурен в победата си. Така че това открито обявяване на „Алено небе“ е само ход, за да заблудите всички. Трето, изборът на момента: според мен трябва да се престорите, че ще осъществите „Алено небе“, но не бива да го правите. Това ще обърка Ишидо, защото шпионите му и тук, и в Йедо ще доложат за намеренията ви и той ще започне да разкарва войските си насам — натам като ято яребици в това отвратително време, за да се готви за една заплаха, която никога няма да се осъществи. А вие междувременно ще използувате следващите два месеца, за да привлечете нови съюзници за подривна дейност срещу съюзниците на Ишидо и да се опитате да разбиете коалицията му — нещо, което на всяка цена трябва да направите. И, разбира се, трябва по някакъв начин да подлъжете Ишидо да излезе от крепостта Осака. В случай че не успеете, той ще бъде победителят или най-малкото няма да спечелите шогуната. Вие…
— По този въпрос вече се изказах съвсем недвусмислено — сряза я Торанага, на когото изведнъж престана да му бъде забавно.
Но Марико продължи безгрижно и доволно:
— Днес ще изрека на глас всички тайни, господарю — заради заложниците. Те са нож в сърцето ви.
— Какво общо имат заложниците?
— Моля ви да бъдете търпелив с мен и да ме изслушате. Може би няма да имам друга възможност да разговарям с вас по начина, който Анджин-сан нарича „открит английски маниер“ — вие никога не сте сам, както сте в момента. Моля да ме извините за моята невъзпитаност. — Марико напрегна ума си и за голямо негово учудване продължи да говори като с равен. — Моето категорично мнение е, че Нага-сан има право. Трябва да станете шогун, за да изпълните дълга си към империята и рода Миновара.
— Как смеете да говорите такива неща!
Марико обаче запази същото ведро спокойствие, а яростта му сякаш ни най-малко не я засягаше.
— Съветвам ви да се ожените за Очиба-сама. Докато Яемон стане пълнолетен, има още осем години — а това е цяла вечност. Кой може да каже какво ще се случи след осем месеца, камо ли след осем години!
— Цялото ви семейство може да бъде изтрито от лицето на земята само за осем дни!
— Така е, господарю, но това няма никакво отношение към вас, вашия дълг и империята. Нага-сан има право. Трябва да вземете властта, за да раздавате власт. — И тя добави задъхана, с престорена сериозност: — Сега ли да извърши сепуку преданата ви слугиня или може и по-късно? — И се направи, че припада.
Торанага се опули при тази невиждана дързост, но в следващия миг вече се превиваше от смях, заудрял с юмруци по земята. Когато най-сетне беше в състояние да говори, той произнесе задъхано:
— Никога няма да се науча да ви разбирам, Марико-сан.
— О, не, господарю, много добре ме разбирате — избърса тя потта от челото си. — Много мило, че позволихме на преданата ви васалка да ви разсмее, че изслушахте исканията и, че изобщо я изслушахте. Простете нахалството ми, много ви моля.
— А защо трябва да ви простя, а? — усмихна се Торанага, на когото вече му беше минало.
— Заради заложниците — простичко отвърна тя.
— Да, заложниците… — Той отново стана сериозен.
— Трябва да замина за Осака.
— Да — съгласи се той. — Знам.
Глава тридесет и осма
Придружен от Нага, Блакторн се влачеше унило надолу но хълма към двете фигури, разположили се върху рогозки в центъра на кръга, очертан от телохранителите. Зад самураите започваше подножието на планината, извисила се към облачното небе. Денят беше душен. Главата го болеше от притесненията, изживени през изминалите няколко дни, от тревога за Марико и от това, че се налагаше да говори само на японски. Сега я разпозна и настроението му донякъде се пооправи.
Колко пъти беше ходил до къщата на Оми да пита за здравето й. Часовите винаги го отпращаха — учтиво, но твърдо. Оми му каза като на
— Не се притеснявайте, Анджин-сан. Разбирате ли?
— Да — отговори той, но единственото, което разбираше, бе, че не може да я види.
След това Торанага изпрати да го повикат и той толкова много неща имаше да му каже, а речникът му бе тъй беден, че не успя да постигне нищо и само го раздразни. Фуджико на няколко пъти ходи да види Марико. И всеки път, като се върнеше оттам, му казваше, че Марико е добре, и добавяше неизбежното:
А с Бунтаро се държеше, като че ли нищо не се беше случило. Когато пътищата им се кръстосваха през деня, най-учтиво се поздравяваха. Като се изключеше ползуването на банята от време на време, Бунтаро се държеше с него като всички останали самураи в Анджиро — нито дружелюбно, нито враждебно.
Ученията продължаваха с ускорени темпове от зори до смрачаване. Той трябваше да потиска раздразнението си от това, колко трудно му беше да ги обучава без преводач и сам да учи езика. С падането на нощта се чувствуваше като пребит. Разгорещен, запотен, прогизнал от дъжда. И самотен. Никога не се беше чувствувал толкова самотен, не бе долавял така ясно колко му е чужд този враждебен свят.
