Кеят на Йедо остана празен. Последните самураи бяха изчезнали зад завоя към крепостта. От тъмната сянка се отдели отец Алвито, придружен от брат Микаел. Езуитът не откъсваше поглед от морето.
— Проклет да е и корабът, и всички на него!
— С изключение на един, отче. С него пътува и наш човек. Също и Нага-сан. Той се закле да се покръсти през първия месец на следващата година.
— Ако изобщо дочака следващата година — мрачно откликна Алвито. — Не знам за Нага — може да е искрен, може и да не е. Но този кораб ще ни погуби, а ние сме безпомощни.
— Господ ще ни помогне.
— Да, но междувременно ние трябва да му помогнем като негови воини. Делегатът-посетител и капитан Ферейра трябва незабавно да бъдат предупредени. Намери ли пощенски гълъб за Осака?
— Не, отче, колкото и пари да предлагах. Дори за Нагасаки няма. Преди няколко месеца Торанага наредил всички гълъби да му бъдат предадени.
Алвито се разстрои още повече.
— Все някъде трябва да има поне един гълъб! Плати всичко, каквото ти поискат. Този еретик ще ни нанесе страшна вреда, Микаел.
— А може и да не успее, отче.
— Защо местят кораба? Явно търсят безопасно място, но повече им се иска да бъде по-далеч от нас. Защо Торанага даде на този еретик двеста вако и му върна всичките пари? За да го използува като ударна сила срещу нас, а парите, за да си наеме още пирати — артилеристи и моряци. Защо му възвърна свободата? За да ни заплаши чрез Черния кораб. Господ да ни е на помощ — и Торанага ни изостави, и е срещу нас.
— Защото ние го изоставихме, отче.
— С нищо не можехме да му помогнем! Опитахме всички възможни средства, но не можахме да повлияем на тези даймио. Безпомощни сме.
— Може би, ако се молим повече, господ ще ни покаже някакъв изход от това положение.
— Аз непрестанно се моля, но… Може би господ ни е изоставил, а, Микаел? Може би не сме достойни за неговата милост? Аз поне със сигурност не съм.
— А може би Анджин-сан няма да намери артилеристи и моряци? Може би изобщо няма да стигне до Нагасаки?
— Среброто му ще купи толкова хора, колкото са му необходими. Дори католици и португалци! Хората са много глупави и мислят повече за този свят, отколкото за отвъдния. Не желаят да прозрат с каква лекота продават душите си. Така е. Моля се Блакторн никога да не стигне дотук. Нито пък неговите пратеници. Не забравяй, че няма защо той лично да ходи там. Хората могат да бъдат наети от друг и докарани при него. Хайде сега да се прибираме.
Все така разстроен, Алвито поведе Микаел към мисията на езуитите, която се намираше на около една миля на запад, недалеч от пристанището, зад един от големите складове за коприна и ориз. Те бяха част от търговската база на езуитите, които служеха като посредници между продавачи и купувачи.
Известно време вървяха покрай брега. Алвито се спря за момент и отново се загледа към морето. Вече се зазоряваше. Но не можа да различи корабите.
— Дали ще стигне нашето писмо?
Предишния ден Микаел откри, че един от новите васали на Блакторн е християнин. Когато новината, че нещо се мъти около Анджин-сан и кораба му, стигна до Алвито чрез шпионската му мрежа в Йедо, той надраска набързо една шифрована бележка до дел Аква, в която му съобщи последния развой на събитията, и помоли християнина, васал на Блакторн, да я предаде тайно, ако някога стигне Осака.
— Ще стигне — тихо, но без сянка на съмнение каза Микаел. — Нашият човек знае, че пътува заедно с врага.
— Дано господ го пази и му вдъхне сили и дано прокълне Урага! — Алвито погледна младежа. — Защо? Защо се отметна от нас?
— Нали ви каза, отче — искаше да стане свещеник, да бъде ръкоположен в нашето братство. Това не е чак толкова неизпълнима молба на един горд божий служител.
— Прекалено горд, братко. Господ с присъщата си мъдрост го изкуши и откри, че е лесно податлив.
— Така е. Моля се и аз да не се окажа тъй податлив, когато дойде моят ред.
Алвито подмина мисията и се отправи към големия парцел, определен от Торанага за катедралата, която трябваше в най-скоро време да бъде издигната за прослава на бога. Езуитът вече я виждаше във въображението си — висока, величествена и същевременно изящна, извисяваща се над целия град, с несравними камбани, излети в Макао или Гоа или дори чак в Португалия, звънки и гръмогласни, с огромни бронзови врати, разтворени гостоприемно за правоверните благородници. Усещаше с носа си мириса на тамяна и чуваше латинските химни.
Ала войната ще сложи край на всичките ми мечти, каза си той. Тази земя отново ще бъде опустошена и всичко ще бъде както винаги.
— Отче! — предупреди го шепнешком брат Микаел.
Недалеч бе застанала някаква жена, загледана в основите — вече очертани и дори донякъде изкопани. С нея бяха и две прислужнички. Алвито застина безмълвно, втренчил поглед в здрача. Жената бе спуснала воал пред лицето си и беше облечена много богато. В следващия миг брат Микаел леко помръдна. Кракът му закачи едно камъче, което се удари в някаква каменна лопата, невидима в тъмното, и гръмко издрънча. Жената се обърна стресната. Алвито я позна.
— Марико-сан? Аз съм — отец Алвито.
— Вие ли сте, отче? Аз… дойдох при вас. Скоро трябва да тръгна и исках преди това да поговорим.
Алвито се приближи.
— Радвам се да ви видя, Марико-сан. Да, чух, че тръгвате. На няколко пъти се опитвах да се срещна с вас, но засега все още ми е забранено да ходя в крепостта.
Без да продума, Марико се загледа отново в основите на катедралата. Алвито хвърли един поглед към брат Микаел, който не можеше да дойде на себе си от почуда, че такава високопоставена дама е придружена само от две прислужнички, че се е появила тук в такъв ранен час, без да бъдат предварително известени за нейната поява.
— Искахте само да ме видите ли, Марико-сан?
— Да. И да погледам след кораба.
— С какво мога да ви услужа?
— Искам да се изповядам.
— Нека тогава ви изповядам тук — вие ще бъдете първата, макар че мястото още почти не е осветено.
— Извинете, но бихте ли могли да отслужите тук литургия, отче?
— Тук още няма нито църква, нито олтар, нито нищо, но бих могъл във вашия параклис, ако жела…
— А можем ли да пием чай от празна чаша, отче? — тихичко продължи тя. — Извинете за въпросите, но почти нямам време.
— Да — отвърна той, разбрал веднага какво има тя пред вид.
И Алвито се приближи до мястото, където един ден във великолепния кораб, под сводестия покрив, щеше да има олтар. Днес покрив им беше развиделяващото се небе, а птиците и шумът на прибоя — величественият хор. И той запя тържествено и красиво, а брат Микаел му пригласяше.
Но преди да даде въображаемото причастие, Алвито млъкна за миг и се обърна към Марико.
— А сега да чуя изповедта ви, Мария.
Махна на брат Микаел да се отдалечи, седна на един камък, там, където след време щеше да е изповеднята, и притвори очи. Тя коленичи.
— Пред лицето на бога приз…
— Преди да започна, отче, искам да помоля за нещо.
— Мен или бога, Мария?
— Моля за услуга пред лицето на бога.
— Каква е тя?
— Животът на Анджин-сан в замяна на сведения.
