— Неговият живот не ми принадлежи и аз не мога нито да го давам, нито да го отнемам.
— Да, но, извинете, би могло да се издаде една заповед за всички християни — че животът му не бива да се отнема като жертвоприношение за бога.
— Анджин-сан е враг. Страшен враг на нашата вяра.
— Да. И въпреки това моля за живота му. В замяна… в замяна може би бих могла да ви помогна.
— По какъв начин?
— Ще изпълните ли молбата ми, отче? Пред лицето на бога?
— Не мога да изпълня подобна молба. Неговият живот не ми принадлежи. А с бог не можем да се пазарим.
Марико се поколеба, коленичила на твърдата земя пред него. После се поклони и започна да се надига.
— Добре. Тогава моля да ме изви…
— Но ще предам молбата ви на Делегата-посетител — побърза да добави Алвито.
— Това не ми е достатъчно, отче. Моля да ме извините.
— Ще му я предам и ще го моля горещо в името на бога да се съгласи.
— Ако сведенията, които ще ви дам, са наистина ценни, ще се закълнете ли в бога, че ще направите всичко, което е по силите ви, да го спасите и пазите? Освен ако това не засяга пряко църквата.
— Да. Ако не засяга интересите на църквата.
— И също така, извинете, ще представите ли молбата ми на Делегата-посетител?
— Кълна се в бога, да.
— Благодаря, отче. Чуйте тогава.
И тя му разказа съображенията си защо според нея Торанага се преструва. Изведнъж пелената пред очите на Алвито падна и всичко си дойде на мястото.
— Права сте, убеден съм, че сте права! Прости ми, господи как можах да бъда такъв слепец!
— Чуйте още нещо, отче, имам още неща да ви съобщя. — И тя му прошепна тайните за Дзатаки и Оноши.
— Не е възможно!
— Говори се също така, че Оноши-сама възнамерявал да отрови Кияма-сама.
— Не може да бъде!
— Моля да ме извините, но е напълно възможно. Те са отколешни врагове.
— Откъде научихте всичко това, Мария?
— Говори се, че Оноши ще отрови Кияма-сама по време на тазгодишния празник на свети Бернард — добави уморено Марико, като се направи, че не е чула въпроса му. — Синът на Оноши ще стане новият господар на земите на Кияма. Генерал Ишидо е дал съгласието си при условие, че моят господар по това време вече е преминал отвъд.
— А доказателства, Марико-сан? Какви са доказателствата?
— Съжалявам, но не разполагам с никакви доказателства. Обаче Харима-сама също бил в течение на този заговор.
— Откъде научихте всичко това? И откъде знае Харима? Съучастник ли е?
— Не, отче. Само е посветен в тайната.
— Не е възможно. Оноши никога не би се изтървал — от устата му не можеш да чуеш излишна дума. Ако беше замислил такова нещо, никой никога не би научил за това. Сигурно грешите. Откъде получихте сведенията?
— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Моля да ме извините. Обаче имам всички основания да вярвам, че говоря истината.
Мислите на Алвито запрепускаха като бесни и той взе да прехвърля в ума си какви ли не варианти и възможности. Накрая се досети:
— Урага! Урага беше изповедник на Оноши. Ах, пресвета Богородице, той е нарушил светостта на изповедта и е разказал на господаря си…
— Може би тази тайна не е вярна, отче. Но аз лично съм склонна да й вярвам. Истината обаче е известна само на господа бог.
Марико не бе свалила воала си и Алвито не виждаше лицето й. Зората вече се пукваше. Той погледна към морето. Този път успя да различи двата кораба далеч на хоризонта, забързани на юг — веслата на галерата се потапяха ритмично, вятърът беше попътен, морето — спокойно. Гърдите го боляха и главата му се замая от огромното значение на всичко чуто. Започна да се моли наум за божия помощ и се опита да отдели плодовете на хорското въображение от истината. Ала дълбоко в сърцето си съзнаваше, че тайните са верни, а разсъжденията й — логични.
— Значи, според вас Торанага ще надхитри Ишидо и ще спечели?
— Не, отче, никой няма да спечели, но без вашата помощ Торанага-сама ще загуби. На Дзатаки-сама не може да се вярва. Той винаги ще си остане голяма опасност за моя господар. Дзатаки знае това, а също така знае, че всички обещания на Торанага са празни думи, защото в крайна сметка моят господар ще се стреми да го премахне. На мястото на Дзатаки бих убила Судара, Генджико и децата им веднага щом ми паднат в ръцете, и бих тръгнала незабавно срещу северния фланг на Торанага. Ще хвърля войските си натам и това ще извади Ишидо, Икава Джикю и всички останали от тъпата им летаргия. Торанага може да бъде унищожен много лесно, отче.
Алвито помълча малко, после се обади тихо:
— Повдигнете воала си, Мария.
Лицето й беше бледо, като на смъртник.
— Защо ми разказахте всичко това?
— За да спася живота на Анджин-сан.
— Заради него вършите предателство, Мария? Вие, Тода Марико-но-Бунтаро, дъщеря на генерал Акечи Джинсай, извършвате предателство заради един чужденец? И искате аз да ви повярвам?
— Не, извинете — правя го също така и за да спася църквата. Преди всичко за да спася църквата, отче… Не знам какво да правя. Помислих си, че може би вие… Единствената надежда за църквата е Торанага-сама. Ако можете да му помогнете по някакъв начин сега. Той е добър и мъдър човек и църквата ще процъфти при него. Знам със сигурност, че истинският враг е Ишидо.
— А повечето даймио-християни са убедени, че Торанага ще изличи църквата и наследника от лицето на земята, ако един ден победи Ишидо и вземе властта.
— Може и да го направи, но силно се съмнявам. Той ще се отнесе почтено към църквата. Винаги е бил почтен. А Ишидо е яростен противник на християните. Както и Очиба-сама.
— Да, но всички големи даймио-християни са срещу Торанага.
— Ишидо е селянин, а Торанага-сама е почтен и мъдър и е покровител на търговията.
— Без търговия не може — независимо кой е на власт.
— Торанага-сама винаги ви е бил приятел и ако вие се отнесете честно към него, Ще бъде на ваша страна, докато е на власт. — Тя посочи основите на катедралата. — Това не говори ли за неговата почтеност? Та той ви отпусна тази земя безплатно, макар че не можахте да изпълните обещанието си, и той загуби всичко — дори и приятелството ви.
— Може би.
— И накрая, отче, само Торанага може да предотврати избухването на една безкрайна война и вие не можете да не го знаете. А като жена ви моля да не допускате такава война.
— Да, Мария, може би той наистина е единственият, който е в състояние да предотврати войната.
Погледът му се отмести от лицето й. Брат Микаел бе коленичил, потънал в молитва, а двете прислужнички търпеливо чакаха до брега. Езуитът се почувствува смазан от толкова много сведения и същевременно въодушевен, беше изморен, ала силен.
— Радвам се, че дойдохте да ми кажете всичко това. Благодаря ви. От името на църквата и от мое име, като неин служител. Ще изпълня всичко, което ви обещах.
Тя кимна с глава, но премълча.
— Ще отнесете ли едно послание на Делегата-посетител, Марико-сан?
— Да, ако е в Осака.
