— Значи, беше дошъл моментът да сложим край на тази женитба. Затова заповядах да се прекрати. Още тогава.
— Тя ли помоли за развод?
— Не. Аз така реших и заповядах. Марико-сан ме помоли обаче да оттегля заповедта си. Отказах. Тогава тя каза, че по-скоро ще извърши сепуку без мое съгласие, отколкото да допусне да бъдете посрамен по този начин. Наредих й да се подчинява. Тя отказа. Жена ви ме принуди мен, законния си господар — продължи Торанага сърдито, — да оттегля заповедта си за момента и да я издам отново чак след Осака, като и двамата знаехме, че Осака означаваше нейната смърт. Сега разбрахте ли?
— Да, разбрах.
— А в Осака Анджин-сан спаси честта й и честта на моите жени и на най-малкия ми син. Ако не беше той, и те, и всички други заложници щяха да са все още в Осака, а аз сега да съм мъртъв или в ръцете на Икава Джикю — най-вероятно окован във вериги като най-обикновен престъпник.
— Моля да ме извините… но защо го е направила? Тя ме ненавиждаше. Защо тогава е отложила развода? Може би заради Саруджи?
— Заради честта ви. Така разбираше дълга си. Жена ви беше толкова загрижена за вашата чест — дори след смъртта си, — че споразумението ни гласеше всичко да остане между нас тримата. Никой друг да не знае — нито Анджин-сан, нито синът й. Никой — нито дори християнският й изповедник.
— Какво…
Торанага отново му обясни. Най-сетне на Бунтаро му стана ясно и той го освободи. Настъпи дългоочакваният момент, когато можеше да стане и да се разкърши, изтощен от всичко, което бе свършил, откак пристигна. Слънцето все още беше високо в небето, макар че беше вече следобед. Умираше от жажда. Прие чаша студен чай от личния си телохранител и отиде да се разходи по брега. Свали прогизналото си от пот кимоно и влезе в морето да поплува. Водата беше чудесна и се усети освежен. Поплува и под вода, но не се задържаше дълго под повърхността, за да не тревожи телохранителите си. Полежа и по гръб, загледан в небето, събирайки сили за дългата нощ, която му предстоеше.
Ах, Марико, мислеше той, каква прекрасна жена си ти! Да — си, защото съм сигурен, че ще живееш вечно. Дали си при твоя християнски бог в християнския си рай? Надявам се, че не. Иначе много жалко. Надявам се, че духът ти просто изчаква четиридесетте дни на Буда, за Да се прероди някъде тук. Ще се моля да попаднеш в моето семейство. Моля те. Само че нека пак да си жена, а не мъж. Не можем да си позволим да бъдеш мъж. Прекалено си прекрасна, за да се прахосаш като мъж.
Той се усмихна. В Анджиро всичко се бе случило точно така, както го предаде на Бунтаро, с едно изключение — тя не го помоли да оттегли заповедта си.
— И как би ме принудила да направя нещо, което не желая? — попита той небето. Но тя наистина го помоли най-почтително и коленопреклонно да не обявява публично развода, преди да се е завърнала от Осака. Сигурно щеше да извърши сепуку, ако й бях отказал, каза си той. Щеше да настоява. Да, щеше да настоява и това би погубило всички. Като се съгласих предварително, аз просто си спестих излишни неприятности, а на нея — излишен срам и излишни спорове. А като продължавам да държа развода в тайна — както тя би искала, убеден съм в това, — печелят всички. Радвам се, че се съгласих с нея, каза си той доволно и се засмя гръмко. Лека вълна го преобърна и той се нагълта със солена вода.
— Добре ли сте, господарю? — разтревожи се телохранителят му, който плуваше наблизо.
— Да, разбира се. — Торанага се закашля отново, плю и си каза: така ти се пада, друг път не бъди толкова самодоволен. Втора грешка за днес. Погледна към овъглените останки на кораба и извика на телохранителя: — Хайде да се състезаваме!
Състезание с Торанага значеше истинско състезание. Веднъж един от генералите му нарочно се остави да бъде победен — с надеждата да спечели благоволението му. Тази грешка му струваше скъпо.
Телохранителят спечели, Торанага го поздрави и се хвана за една от гредите на „Еразъм“, изчака да се нормализира дишането му и започна да оглежда кораба с огромно любопитство. Спусна се под вода да види и кила. Когато задоволи интереса си, излезе на брега и се прибра освежен в лагера.
За него имаше построена временна къща — на подходящо място, под широк сламен покрив, поддържан от яки бамбукови диреци. Хартиените стени и паравани бяха върху повдигнат дървен под, застлан с рогозки. Постовете вече се бяха разположили наоколо. Имаше също така стаи за Кири, Садзуко, слугите и готвачите, свързани помежду си с лабиринт от пътеки.
За пръв път видя детето си. Садзуко, разбира се, не беше така нетактична да го донесе веднага на платото, защото би могла да попречи на обсъждането на важни въпроси — какъвто беше всъщност случаят — въпреки изричното му разрешение.
Детето много му хареса.
— Чудесно момченце! — възкликна той самодоволно, като го държеше много опитно и сигурно. — А вие, Садзуко, изглеждате по-млада и хубава от всякога. Трябва незабавно да имаме още деца. Майчинството много ви отива.
— Ах, господарю, така се боях, че вече няма да ви видя и няма да мога да ви покажа вашия син! Как щяхме да се измъкнем от този капан…
— Я го вижте какъв е красавец! Другата седмица ще построя в негова чест един храм и ще го даря с… — Той млъкна и отряза наполовина цифрата, която първо му хрумна, а след това още веднъж я преполови. — С двадесет коку годишно.
— Ах, господарю, колко сте щедър! И тя се усмихна невинно.
— Щедър съм — съгласи се той. — И това е предостатъчно за някой жалък жрец да казва от време на време: „В името на Амида Буда.“
— О, да, господарю. А ще бъде ли храмът близо до крепостта в Йедо? Ще е хубаво, ако край него минава поточе или река!
Той неохотно даде съгласието си, макар че подобен парцел земя би струвал далеч повече, отколкото му се даваше за тази моментна прищявка. Но момчето е чудесно, каза си той, така че мога да си позволя малко щедрост през тази година.
— Благодаря ви, господарю…
Садзуко млъкна. Към тях с бързи стъпки се приближаваше Нага.
— Моля да ме извините, татко, но как бихте желали да приемете самураите от Осака? Един по един или всички наведнъж?
— Един по един.
— Добре, господарю. Свещеникът Цуку-сан също моли за среща, когато ви е удобно.
— Предай му, че в най-скоро време ще изпратя да го повикат.
Торанага продължи да разговаря с наложницата си, но тя незабавно — макар и крайно учтиво — помоли да я извини: знаеше много добре, че той би предпочел още сега да приключи със самураите. Торанага настоя тя да остане, но момичето пак помоли да си тръгне и той я пусна.
Започна старателно да разпитва хората, да пресява разказите им, като от време на време извикваше по някой самурай за втори път, за да свери версията му с тази на току-що разпитания. До залез слънце получи много ясна представа за онова, което се бе случило или по-скоро което те смятаха, че се бе случило. След това вечеря леко и набързо — първото му ядене за деня — и повика Кири, а телохранителите отпрати, за да не чуват разговора им.
— Преди всичко ми разкажи какво си направила и какво си видяла, Кири-сан. Нощта беше вече напреднала, когато тя свърши, макар да се бе подготвила предварително за тази среща.
— И-и-и! — възкликна той. — Всичко е висяло на косъм, Кири-сан! На косъм!
— Прав сте — отвърна Кири, скръстила ръце в широкия си скут. И добави с обич: — Всички богове — и големи, и малки — са ви закриляли, господарю, и нас също. Моля да ме извините, че се бях усъмнила и във вас, и в крайния изход. Боговете са бдели над нас.
— И на мен така ми изглежда — до голяма степен.
Торанага се загледа в нощта. Пламъците на факлите трептяха от морския бриз, който прогонваше насекомите и правеше вечерта още по-приятна. В небето грееше ясен месец, а по повърхността му се виждаха по-тъмни петна. Той се запита разсеяно дали това не е земя, а останалото — сняг и лед, за какво служи луната и кой ли живее на нея… Ех, колко неща искам да науча, въздъхна Торанага.
— Мога ли да ви задам един въпрос, Тора-сан?
