— Какъв въпрос, Кири?
— Защо ни пусна Ишидо? Каква е истината? Можеше и да ни задържи, нали? Аз на негово място точно така бих постъпила — никога не бих освободила такива заложници. Защо тогава ни пусна?
— Първо ми кажи какво е посланието на Очиба.
— Тя каза: „Моля предайте на Торанага-сама, че аз много бих искала той да уреди по някакъв начин разногласията си с наследника. А като доказателство за добронамереността на наследника бих желала да му съобщя думите, които той нееднократно е повтарял — че не желае да поведе войските си срещу своя чичо, господаря на Кван…“
— Нима каза подобно нещо?
— Да, каза го.
— Но тя не може да не знае — и Ишидо също, — че ако Яемон тръгне срещу мен, аз неминуемо ще загубя.
— Това са думите й, господарю.
— И-и-и! — Торанага сви мазолестия си юмрук и удари с него по рогозките. — Ако това предложение е искрено, а не някаква хитрост, то аз съм изминал вече половината път за Киото, ако не и повече!
— Така е.
— И срещу каква цена?
— Не знам. Нищо друго не каза. Това беше всичко — като изключим поздравите и благопожеланията, които изпраща на сестра си.
— Какво мога аз да дам на Очиба. Какво тя няма, че очаква да го получи от мен? Осака е нейна, съкровищата са нейни, Яемон винаги е бил за мен наследник на империята… Тази война е напълно излишна. Каквото и да се случи, след осем години той ще стане куампаку. Аз нямам какво повече да й предложа.
— Да не би да иска да се ожените за нея? Но Торанага енергично заклати глава.
— Изключено! Никога не би се омъжила за мен.
— За нея обаче това е най-доброто разрешение на всичките й проблеми.
— И през ум не би й минало. Очиба да ми стане жена? Та тя на четири пъти моли тайко да ме накара да отпътувам Отвъд.
— Да, но тогава тайко беше още жив.
— Аз с нищо не мога да допринеса, за да укрепя империята, да запазя мира и да направя Яемон куампаку. А тя иска само това.
— Женитбата би осигурила онаследяването. А тя няма друга цел в живота си. Торанага отново се загледа в луната, но този път умът му беше зает със загадката Очиба и той си спомни отново думите на Йодоко, казани в Осака. Но тъй като не можа да си отговори веднага, отложи въпроса, за да се заеме с по- неотложните проблеми.
— Според мен отново е започнала да плете интриги и това е поредната й хитрина. Кияма каза ли ти, че варварският кораб е бил подпален?
— Не, господарю. Торанага се намръщи.
— Това ме изненадва, защото вече е знаел. Съобщих на Цуку-сан веднага щом самият аз научих. А той незабавно изпрати пощенски гълъб, макар че известието му само потвърди нещо, което вече са знаели.
— Предателството трябва все пак да бъде наказано. Както подстрекателите, така и онези глупаци, които са допуснали пожара.
— Ако имаме търпение, всеки ще си получи заслуженото, Кири-сан. Според християнските свещеници това било „пръст божи“.
— Какво лицемерие! Глупаво, нали?
— Да. — От една страна много глупаво, помисли си Торанага, но не и от друга. — Е, Кири-сан, много ти благодаря. Толкова се радвам, че си жива и здрава. Тази нощ ще останем тук. А сега те моля да ме извиниш. Изпрати да повикат Ябу, а като дойде, поднеси ни чай и саке и после ни остави сами.
— Да, господарю. А мога ли да задам въпроса си?
— Същият ли е?
— Да, господарю. Защо ни пусна Ишидо?
— Отговорът, Кири-сан, е — не знам. Според мен е сбъркал. Тя се поклони и доволна се оттегли.
Ябу си тръгна посред нощ. Торанага му се поклони на сбогуване като на равен и отново му благодари за всичко. Беше го повикал да го извести за тайния военен съвет, свикан за другия ден, да потвърди назначаването му за генерал на мускетния полк и да му обещае още веднъж Тотоми и Суруга — веднага щом ги завоюват.
— Полкът придобива жизнено важно значение на този етап, Ябу-сан — изтъкна Торанага. — Вие единствен отговаряте за неговата бойна готовност. Оми-сан ще ни служи за свръзка. Използувайте Анджин-сан и всичко, което знае. Ясно ли е?
— Да, господарю, всичко ми е ясно. Мога ли най-смирено да ви благодаря?
— Вие ми направихте голяма услуга, като ми върнахте живи и здрави жените, моя син и Анджин-сан. Много е неприятно онова, което се случи с кораба, но какво да се прави — карма. Може би скоро ще имаме щастието да пристигне друг такъв кораб. Лека нощ, приятелю.
Торанага бавно засърба чая си. Усещаше се страшно изморен.
— Нага-сан?
— Да, господарю.
— Къде е Анджин-сан?
— Някъде около останките на кораба, заедно с част от васалите си.
— И какво прави там?
— Само го гледа. — Нага се чувствуваше притеснен от втренчения поглед на баща си. — Моля да ме извините, не бива ли да бъде там?
— Какво? А, не, няма значение. А Цуку-сан къде е?
— В една от къщите за гости.
— Каза ли му, че искаш да станеш християнин след Нова година?
— Да, господарю.
— Добре. Иди го извикай.
Само след минута-две високият слаб свещеник се зададе по пътеката, осветена от факлите. Изпитото му лице беше набраздено от дълбоки бръчки, но в черната му коса не се виждаше нито един бял косъм. Торанага изведнъж ясно си спомни Йокосе.
— Търпението е от много голямо значение, нали, Цуку-сан?
— Да, при всички обстоятелства. Но защо ми казвате това, господарю?
— Нищо, спомних си Йокосе. Сега всичко е тъй различно от тогава, а беше толкова наскоро.
— Да, така е. Неведоми са пътищата господни, господарю. Много съм доволен, че все още сте на ваша територия.
— Искали сте да се срещнете с мен? — попита Торанага, като си вееше с ветрилото и тайно завиждаше на свещеника, че нямаше корем и имаше дарба за езици.
— Исках само да се извиня за случилото се.
— Какво ви каза Анджин-сан?
— Безброй сърдити думи и обвинения, че аз съм му бил подпалил кораба.
— Това вярно ли е?
— Не, господарю.
— Кой тогава?
— Пожарът беше причинен от стихийно природно бедствие. Извила се буря и корабът се запалил.
— Не, природата няма нищо общо е това. Значи, твърдите, че нито вие, нито свещениците, нито кой да е християнин има пръст в пожара?
— О, не, господарю, имам пръст в тази работа. Толкова много молитви прочетох! Кълна се В Христа — според мен корабът беше оръдие на сатаната. Многократно съм го повтарял. Знам, че вашето мнение е различно и отново моля за прошка, задето ви се противопоставям в това отношение. Но нищо чудно стихията и бедствието да са помогнали, а не да са навредили.
— Нима? По какъв начин?
