от думите ми.
— Никога ли не ти се иска да се откъснеш от отговорностите? — Разпервам ръце като волна птица. — Просто така да се оставиш на течението и да видиш какво ще стане!
— Ти така ли направи? — пита той рязко и се завърта към мен.
Наблюдавам го неуверено.
— Аз… сега не говорим за мен — отвръщам най-сетне. — Говорехме за теб.
— Саманта… — Той въздъхва и потрива чело. — Знам, че не искаш да говориш за миналото. Искам обаче да ми кажеш едно нещо, без да ме лъжеш.
Потръпвам от страх. Какво ли ще ме попита?
— Ще се опитам — отвръщам най-сетне аз. — Кажи!
Натаниъл ме поглежда право в очите и си поема дъх.
— Имаш ли деца?
Толкова съм слисана, че в първия момент не мога да кажа и дума. Той си мисли, че имам деца. В гърлото ми заклокочва смях на облекчение и не успявам да се сдържа.
— Не, нямам деца! Ти да не би да реши, че съм оставила пет гладни гърла?
— Не знам. — Той се намръщва, струва ми се доста смутен, но и готов да брани мнението си.
— Защо не?
— Защото… искам да кажа… нима ти приличам на жена с пет деца? — Не успявам да прикрия възмущението си и той също избухва в смях.
— Може би не чак пет…
— Това пък какво трябва да означава? — Готова съм да го замеря с ризата му, когато познат глас процепва въздуха.
— Саманта?
Триш е. Върнала се е. Защо се е върнала?
Срещам погледа на Натаниъл и не мога да повярвам.
— Саманта? — писва отново тя. — Навън ли си?
Мамка му. Бързо оглеждам и двама ни. Гола съм, с изключение на полата и сутиена, покрита с прах и малинови петна. Натаниъл е същият, но поне е с дънки.
— Бързо! Дрехите ми! — съскам аз и скачам.
— Къде са? — пита Натаниъл и се оглежда.
— Нямам представа! Нали ги свали? — Поглеждам го и усещам как истеричният смях отново се кани да избликне. — Да знаеш, че ще ни уволнят.
— Саманта? — чувам я как отваря вратата на терасата.
— По дяволите! — изръмжавам аз. — Идва насам!
— Няма нищо — отвръща Натаниъл и дръпва тениската си от малините. Навлича я и ето, че изглежда напълно нормално. — Аз ще я забаламосам. Ти се промъкни вътре, мини зад храстите, влез през вратата на кухнята, тичай горе и се преоблечи. Става ли?
— Става — съгласявам се задъхано аз. — Какво ще й кажем?
— Ще й кажем… — Той се опитва да мисли бързо. — Не сме се чукали в градината и не сме пили бира от хладилника.
— Точно така. — Не успявам да се сдържа и започвам да се кискам. — Добре измислено.
— Върви бързо, зайо. — Той ме целува, а аз хуквам през ливадата, като се опитвам да се прикрия зад огромния рододендрон.
Шмугвам се в страничната градина, като през всичкото време се провирам през храстите и се старая да не шумоля прекалено много. Босите ми крака са студени и влажни; стъпвам на остро камъче и се свивам, защото не смея да издам и звук. Все едно, че съм на десет и си играя на криеница, а в сърцето ми тупти познатата смес от ужас и задоволство.
На десетина метра от къщата прикляквам зад един храст и чакам. След минута-две забелязвам, че Натаниъл е повел семейство Гайгър по ливадата към езерцето с лилиите.
— Тук може да се е появила брашнеста мана — обяснява той. — Мислех, че е редно сами да видите.
Чакам ги да се зазяпат и хуквам към хола, минавам през къщата и се качвам в стаята си. Щом затварям вратата, се стоварвам на леглото и ми идва да се разсмея от облекчение на глупавата, но забавна случка. След това надниквам през прозореца и виждам, че са все още край езерото. Натаниъл сочи нещо с пръчка.
Бързам към банята, пускам душа и оставам под него за трийсет секунди. След това вадя чисто бельо, дънки и скромна блуза с дълъг ръкав. Дори си слагам червило. След това пъхвам крака в едни еспадрили и излизам в градината.
Натаниъл и семейство Гайгър се връщат към къщата. Токчетата на Триш потъват, освен това личи, че и на двамата с Еди им е горещо и са притеснени.
— Здравейте — обаждам се небрежно аз, когато те приближават.
— Ето те и теб — казва Натаниъл. — Цял следобед не си се мяркала.
— Преглеждах готварски книги — обяснявам невинно аз и се обръщам към Триш с любезна усмивка. — Добре ли прекарахте на партито, госпожо Гайгър?
Прекалено късно забелязвам, че Натаниъл ми прави отчаяни знаци зад гърбовете им.
— Благодаря ти, че попита, Саманта. — Триш поема дълбоко въздух. — Предпочитам да не говоря за партито.
Еди издава някакъв нечленоразделен звук.
— Мама му стара, не се отказваш. Просто казах…
— Става въпрос за начина, по който го каза! — писна Триш. Понякога си мисля, че единствената ти цел в живота е да ме поставяш в неловко положение.
Еди изсумтява и се отправя към къщата, а сламената му шапка е килната на една страна.
— Олеле. — Извивам едната си вежда към Натаниъл, който се ухилва над потреперващата прическа на Триш.
— Да ви направя ли една чашка чай, госпожо Гайгър? — питам мило аз. — Или може би… „Блъди Мери“?
— Благодаря ти, Саманта — отвръща тя и вирва брадичка с всичкото достойнство, на което е способна. — Един коктейл ще ми дойде добре.
Докато вървим към оранжерията, Триш вече се е поуспокоила. Дори се заема сама да си направи коктейла, вместо да ми дава съвети. Приготвя и за нас с Натаниъл.
— И така — започва тя, след като е отпила, и се е настанила сред буйната зеленина. — Има нещо, което трябва да ти кажа, Саманта. Ще имаме гости.
— Добре — отвръщам аз и се опитвам да не се разсмея. Натаниъл седи до мен и тайно побутва еспадрилата ми с крак.
— Утре пристига племенницата ми и ще остане няколко седмици. Идва на тихо и спокойно място. Потънала е в работа и е особено важно да не я притесняваме. Затова двамата с господин Гайгър й предложихме да остане. Приготви й, ако обичаш, свободната стая.
— Разбира се — кимам послушно аз.
— Ще й трябва легло и бюро… май ще си донесе лаптопа.
— Да, госпожо Гайгър.
— Мелиса е много умно момиче. — Триш пали цигара и щраква със запалката от „Тифани“. — Работи на високо ниво. Тя е от онези момичета в Ситито.
— Ясно — отвръщам аз и потискам кикота, когато Натаниъл успява да смъкне еспадрилата ми. — С какво се занимава?
— Адвокатка е — казва Триш и аз вдигам безмълвно очи. Адвокатка ли?
Някаква адвокатка ще остане в къщата?
Натаниъл гъделичка ходилото ми, но аз успявам да му отправя анемична усмивка. Това е лоша работа. Може да стане проблем.
Ами ако се познаваме?
