— Да, запознахме се. Кафето ви — добавям аз и подавам чашата на Мелиса. — Точно както го поръчахте.
— Мелиса е под голямо напрежение — обяснява Еди. — От нас зависи да й е удобно и приятно.
— Нямате представа на какво напрежение съм подложена — заявява сериозно малката. — Работя и вечер и изобщо… Личният ми живот никакъв го няма. — Тя отпива от кафето и се обръща към мен: — Между другото, исках да кажа, че… — Тя се намръщва. — Ти как се казваше?
— Саманта.
— А, да, Саманта. Много внимавай с пайетеното ми бюстие. — Тя отмята коса и отпива нова глътка кафе.
— Ще се постарая — отвръщам все така любезно аз. — Това ли е всичко, госпожо Гайгър?
— Чакай! — Еди оставя чашата си. — Имам нещо за теб. Не съм забравил разговора! — Той бръква под стола и вади кафяв плик. Виждам, че вътре има някакви книги с лъскави корици. — Няма да те оставя да се измъкнеш, Саманта. Това ще бъде нашата задача!
Усещам, че ме грози опасност. О, не. Дано да не е това, за което си мисля.
— Господин Гайгър — започвам бързо аз. — Много мило от ваша страна, но…
— Да не чувам повече приказки! — прекъсва ме той и вдига ръка. — Някой ден ще ми благодариш!
— За какво става въпрос? — Мелиса намръщва любопитно малкото си носле.
— Саманта трябва да учи! — Еди вади със замах книгите от плика. И двете са доста шаренки, с украсени букви и много илюстрации. Забелязвам, че е написано „Математика“, „Английски език“ и „Обучение за възрастни“.
Той отваря едната и ми показва някаква карикатура. От устата на човека излиза балонче с въпроса „Какво е съществително име?“.
Зяпвам онемяла.
— Видя ли? — пита гордо Еди. — Много ще ти бъде забавно. Има и златни звезди, които ти се дават, когато напреднеш!
— Мелиса с удоволствие ще ти помогне с тънкостите — чурулика Триш. — Нали, миличка?
— Разбира се — отвръща тя с високомерна усмивка. — Браво, Саманта! Никога не е прекалено късно. — Тя побутва недопитото кафе към мен. — Направи ми друго. Това е прекалено слабо.
Връщам се вътре и подхвърлям книгите на масата в кухнята. Пълня отново чайника, след това изхвърлям кафето в мивката със замах.
— Всичко наред ли е? — Натаниъл ме наблюдава развеселен от вратата на кухнята. — Какво представлява това момиче?
— Отвратителна е! — не се сдържам и избухвам аз. — Невъзпитана е и се отнася към мен като с нищожество. Трябва да й оправя багажа… да й правя кафето наполовина с кофеин, наполовина без…
— Можеш да направиш само едно — обяснява ми той. — Изплюй се в кафето.
— Гадост! — мръщя се аз. — Не мога. — Сипвам лъжичка обикновено кафе в кафеника и добавям половин лъжичка без кофеин. Не мога да повярвам, че се съобразявам с тъпите й прищевки.
— Не й се оставяй. — Натаниъл се приближава, прегръща ме и ме целува. — Не си струва.
— Знам. — Оставям кафето и се сгушвам до него с усмивка. Веднага се отпускам. — Ммм. Липсваше ми.
Той прокарва ръка по гърба ми и аз усещам тръпка на удоволствие. Снощи бях с него в кръчмата и се прибрах тайничко в дома на семейство Гайгър чак в шест сутринта. Нещо ми подсказва, че това ще ми стане навик.
— И ти ми липсваше. — Той перва леко носа ми и ме поглежда любопитно. — Между другото, Саманта. Не си мисли, че не знам.
Застивам в прегръдката му.
— Какво? — питам небрежно аз.
— Знам, че си имаш тайни. — Той ме поглежда. — Само че една вече ти се изплъзна. Нищо не можеш да направиш по въпроса.
Изплъзнала ли се е? Какви ги говори?
— Какво искаш да кажеш, Натаниъл? — Старая се да говоря спокойно, но усещам, че всичко в мен тръпне от страх.
— Хайде, стига. — Той май се забавлява. — Знаеш за какво говоря. Можеш да се правиш на невежа, Саманта, но всичко е ясно. Ние знаем.
— Какво знаете? — питам удивена аз. Натаниъл клати глава и ми се струва, че всеки момент ще избухне в смях.
— Ще ти помогна малко. Утре. — Целува ме отново и се отправя към вратата.
Нямам представа за какво ми говори. Утре ли? Това пък какво трябва да означава?
По обяд на следващия ден така и не съм разбрала. Сигурно защото не ми остана нито една свободна секунда, за да седна и да помисля. Може би защото се наложи да търча след Мелиса през всичкото време.
Направих й поне петдесет чаши кафе, а повечето пъти тя дори не си направи труд да го изпие. Занесох й студена вода. Приготвях й сандвичи. Изпрах всички мръсни дрехи, натъпкани в куфара й. Изгладих една от белите й блузи, защото искала да я облече довечера. Всеки път, когато се опитвах да се захвана с обичайната си работа, Мелиса ме призоваваше с крясък.
Междувременно Триш стъпва на пръсти, все едно че самият Т. С. Елиът твори последния си грандиозен епос в градината. Докато бърша праха в хола, тя не откъсва очи от масата на поляната, където се е настанила Мелиса.
— Тя работи толкова упорито. — Триш поема дълбоко въздух и дръпва от цигарата си. — Невероятно интелигентно момиче е нашата Мелиса.
— Ммм — муча аз, защото нямам никакво желание за разговори.
— Да ти кажа, Саманта, не е никак лесно да влезеш да следваш право. Особено ако искаш да попаднеш в най-добрия университет! — Тя ме поглежда многозначително. — На Мелиса й се с наложило да се пребори със стотици други кандидати, за да влезе!
— Страхотно. — Забърсвам бързо телевизора. — Наистина е супер.
А тя дори не учи в най-добрия университет. Това между другото.
— Колко време ще остане? — питам аз и се надявам да не издам нетърпението си.
— Зависи. — Триш издухва облак дим. — Изпитите й са след няколко седмици, а аз й казах, че може да остане колкото пожелае!
Няколко седмици ли? Още не е минал и един ден, а тя вече ме побърква.
Прекарах следобеда в кухнята и се престорих, че започвам да оглушавам. Когато Мелиса ме вика, включвам или миксера, или радиото, или започвам да дрънча с тенджери и тигани. Ако иска нещо, да ме намери сама.
Най-сетне тя се появява на вратата на кухнята, цялата поруменяла от злоба.
— Саманта, виках те!
— Така ли? — вдигам невинно поглед от маслото, което топя, за да направя хляб. — Не съм чула.
— Трябва ми звънец или нещо такова. — Тя едва сдържа нетърпението си. — Така не може да продължава. Не мога да си прекъсвам работата.
— Какво ще желаете?
— Каната за вода е празна. Освен това искам да похапна нещо. Трябва да поддържам нивото на енергията си.
— Трябваше да донесете каната — подхвърлям спокойно аз. — Защо не си направите нещо за ядене?
— Нямам никакво време да се занимавам с такива неща, разбра ли? — сопва се Мелиса. — В момента съм подложена на огромно напрежение. Чака ме толкова работа. Изпитите наближават… ама ти нямаш никаква представа какъв е животът ми.
Поглеждам я, без да кажа и дума, поемам дълбоко дъх и се опитвам да се овладея.
— Ще ви донеса сандвич — примирявам се най-сетне аз.
