Какво… ама както става тук?
На огромен плакат, опънат между две дървета, е написано „Честит рожден ден, Саманта!“. Значи от него е идвал пляскащият звук. На масата в градината е постлана бяла покривка, има букет цветя и няколко бутилки шампанско. За един стол са вързани балони с надпис „Саманта“ на всеки от тях. От касетофона се носи джаз. Еди и Триш са на тревата заедно с Айрис, Еймън и Мелиса. Всички ми се усмихват, с изключение на нацупената Мелиса.
Имам чувството, че съм се озовала в някаква паралелна вселена.
— Изненада! — провикват се в един глас те. — Честит рожден ден!
Отварям уста, но не успявам да издам никакъв звук. Прекалено слисана съм, за да проговоря. Защо са решили, че имам рожден ден?
— Погледнете я само — подвиква Триш. — Тя онемя! Нали, Саманта?
— Ами… да — продължавам да заеквам аз.
— Тя нямаше представа — признава с усмивка Натаниъл.
— Честит рожден ден, миличка. — Айрис се приближава, прегръща ме силно и ме целува.
— Еди, отвори шампанското! — нарежда нетърпеливо Триш. — Хайде!
Не мога да повярвам. Какво да правя? Какво да кажа? Как да кажеш на хората, организирали парти изненада за рождения ти ден, че всъщност… нямаш?
Защо са решили, че имам рожден ден? Да не би да съм ги излъгала и да съм им дала измислена дата на раждане, докато провеждаха интервюто? Само че не си спомням да сме говорили по този въпрос…
— Шампанско за рожденичката! — Еди отваря бутилката и налива пенливото шампанско в чашите.
— Най-добри пожелание! — Еймън се приближава широко усмихнат. — Де да можеше да си видиш изражението!
— Направо невероятно! — съгласява се Триш. — А сега да вдигнем тост!
Това не може да продължава.
— Ъъъ… Господин Гайгър, госпожо Гайгър… партито е чудесно, наистина съм трогната. — Преглъщам с усилие и се насилвам да кажа: — Само че… днес нямам рожден ден.
За моя огромна изненада всички избухват в смях.
— Нали ви казах! — възкликва доволно Триш. — Тя каза, че ще отрече.
— Не е чак толкова страшно, че остаряваш с една година — успокоява ме Натаниъл с шеговита усмивка. — Трябва да приемеш фактите. Пийни си шампанско и се забавлявай.
Много съм объркана.
— Кой е казал, че ще отрека?
— Лейди Еджърли, разбира се! — грейва Триш. — Тя ни издаде малката ти тайна!
Фрея ли? Фрея ли стои зад тази работа?
— Тя… какво точно ви каза тя? — Старая се да говоря естествено. — За лейди Еджърли питам.
— Каза ми, че рожденият ти ден наближава — отвръща доволно Триш. — Предупреди ме да запазя всичко в тайна. Каква си потайна!
Не мога да повярвам, че Фрея е направила подобно нещо. Не е възможно.
— Освен това ми каза… — Триш снишава съчувствено глас, — че последният ти рожден ден бил голямо разочарование. Каза, че на този трябвало да оправим нещата. Тя беше тази, която предложи да организираме изненадата! — Триш вдига чаша. — И така, да пием за Саманта! Честит рожден ден!
— Честит рожден ден! — пригласят останалите и вдигат чаши. Не знам дали да плача, или да се смея. Може би и двете.
Поглеждам плаката и сребърните балони, които се развяват при всеки порив на вятъра, след това бутилките шампанско и усмихнатите лица около мен. Не знам какво да кажа. Просто се налага да преглътна.
— Ами… благодаря ви — отвръщам аз и се оглеждам. — Наистина е… прекрасно е.
— Съжалявам, че бях толкова рязка днес следобед — заявява весело Триш и отпива нова глътка. — В момента се борехме с балоните. Днес следобед изгубихме половината. — Тя се обръща към Еди и го дарява с изпепеляващ поглед.
— Ти някога опитвала ли си се да натъпчеш балони, пълни с хелий, в багажника на кола? — сопва й се разпалено Еди. — Да те видя как ще се справиш! Да не би да имам три ръце?
Представям си как Еди се бори с лъскавите балони, докато се опитва да ги побере в багажника на поршето, и прехапвам устни.
— Не записахме възрастта ти на балоните, Саманта — добавя тихо Триш. — Предполагам, че като жена ще оцениш жеста. — Тя вдига чашата си и ми намига съзаклятнически.
Поглеждам от наплесканото й с грим лице към месестите румени бузи на Еди и усещам, че съм искрено трогната. Значи са планирали изненадата. Писали са, плакат. Поръчвали са балони.
— Господин Гайгър… госпожо Гайгър… просто нямам думи…
— Това не е всичко! — казва Триш и кимва над рамото ми.
— Честит рожден ден… — Някакъв глас пее зад мен и след миг само се включват и останалите. Врътвам се и виждам Айрис да се приближава откъм къщата, понесла най-голямата двуетажна торта. Глазирана е в бледорозово, има захарни рози и малини, а отстрани е бодната елегантна картичка със сребърен надпис: „Скъпа Саманта, всички ти пожелаваме честит рожден ден.“
Не бях виждала такава красота. Гледам я и усещам как гърлото ми се стяга и не мога да проговоря. През целия ми живот никой не ми е правил торта за рождения ден.
— Духни свещичката — провиква се Еймън, когато песента свършва. Духвам немощно пламъка и всички започват да ръкопляскат.
— Харесва ли ти? — усмихва се Айрис.
— Прекрасна е… — преглъщам аз. — Никога не съм виждала по-красива.
— Честит рожден ден, пиленце. — Тя ме гали по ръката. — Заслужаваш я.
Айрис оставя тортата и започва да я реже, а Еди почуква по чашата си с една химикалка.
— Моля за внимание… — Качва се на терасата и си прочиства гърлото. — Саманта, всички ние много се радваме, че дойде в семейството ни. Справяш се прекрасно и ние много ценим работата ти. — Еди вдига чашата си към мен. — Ъъъ… браво, Саманта!
— Благодаря ви, господин Гайгър — отвръщам колебливо аз. Оглеждам засмените лица на фона на синьото небе и черешовите цветове. — Аз… много се радвам, че съм сред вас. Всички вие ме посрещнахте толкова топло и бяхте много мили с мен. — Господи, всеки момент ще ревна. — Не бих могла да мечтая за по-добри работодатели…
— Я престани! — размахва ръце Триш и попива очи с някаква салфетка.
— „Тя е изключителен човек“ — запява с продран глас Еди. — „Тя е изключителен човек…“
— Еди! Саманта няма да слуша тъпите ти песни! — прекъсва го Триш с пискливия си глас и продължава да попива сълзите си. — Отвори нова бутилка шампанско, за бога!
Днес е една от най-топлите вечери тази година. Докато слънцето бавно се спуска към хоризонта, ние сме приседнали на тревата, пием шампанско и си говорим. Еймън ми разказва за приятелката си, Ана, която работи в хотел в Глостър. Айрис е донесла тарталети, пълни с пилешко и подправки. Натаниъл нагласява разноцветни светлини на едно от дърветата. Мелиса заявява няколко пъти, че не може да седне с нас, защото трябва да се залавя за работа, но накрая приема още една чаша шампанско.
Небето е бездънно, леко потъмняло на свечеряване, и се усеща ароматът на орлови нокти. Музиката звучи лека и приятна, а ръката на Натаниъл е отпусната небрежно на бедрото ми. През целия си живот не съм се чувствала по-щастлива и доволна.
— Подаръците! — надига неочаквано глас Триш. — Още не сме раздали подаръците!
Тя май е изпила повече шампанско от останалите. Заклаща се неуверено към масата, започва да рови в чантата си и вади някакъв плик.
— Това е малък бонус, Саманта — казва тя, когато ми го подава. — Похарчи го за себе си.
— Благодаря ви! — отвръщам изумена аз. — Това е… невероятно мило е!
— Не ти увеличаваме заплатата — уточнява тя и ме поглежда подозрително. — Нали разбираш, че това не е увеличение на заплатата. Само за празника е.
— Разбирам — отвръщам аз и се опитвам да не се усмихна. — Много щедро, госпожо Гайгър.
