лежахме в полето, той наблюдаваше как белите чадърчета на глухарчетата се носят над нас и единственият шум бе скрибуцането на щурците.
Не мога да се позная. Загоряла съм, защото около обяд се излежавам на слънце. Краищата на косата ми са изсветлели. Бузите ми са се налели, станали са румени. Ръцете ми са по-силни, мускулите изпъкват, защото лъскам и търкам къщата, меся хляб и разнасям напред-назад тежките тигани и тенджери.
Лятото е в разгара си и всеки ден ми се струва по-горещ от предишния. Всяка сутрин преди закуска Натаниъл ме изпраща през селото до къщата на семейство Гайгър и дори по това време въздухът е топъл и приятен. Животът тук ми се струва бавен и наистина чудесен. Нищо друго няма значение. Всички са в празнично настроение освен Триш, която е трескаво напрегната. В края на седмицата организира благотворителен обяд, защото е прочела в едно списание, че така постъпвали дамите от висшето общество. Покрай цялата шумотевица човек би си помислил, че се е захванала с кралската сватба.
Оправям пръснатите по масата бумаги на Мелиса, когато забелязвам брошурата на „Картър Спинк“ да се подава от една папка. Не мога да устоя, изваждам я и разлиствам познатите страници. Ето ги стълбите, по които се качвах всеки ден в продължение на седем години. Ето го и Гай, все така красив. Тази не беше ли Сара от отдел „Сливания“, която също се бореше за партньор. Така и не разбрах дали е получила мястото.
— Какво правиш? — Мелиса е влязла в кухнята, а аз дори не съм я чула. Наблюдава ме подозрително. — Това е мое.
Не може да бъде. Тя какво си въобразява, че ще й открадна брошурата ли?
— Просто ви подреждах нещата — отвръщам миролюбиво аз и оставям брошурата. — Масата ми трябва.
— Така ли? Благодаря. — Тя потрива лице. Напоследък ми се струва доста измъчена. Под очите й има сенки и блясъкът в косата й е изчезнал.
— Много упорито работите. — Опитвам се да бъда мила с нея.
— Да, така е. — Тя вирва брадичка. — Струва си. Отначало те скапват от работа, но след като станеш по-опитен, нещата се успокояват.
Поглеждам умореното й арогантно лице. Дори да можех да й кажа онова, което ми е известно, тя нямаше да ми повярва.
— А-ха — отвръщам след секунда аз. — Сигурна съм, че сте права. — Отново поглеждам брошурата на „Картър Спинк“. Отворена е на страница със снимката на Арнолд. Той е с ярка вратовръзка на точки и кърпичка от същата коприна в джоба, подкупващо усмихнат на целия свят. Само като го погледна, и на мен ми идва да се усмихна.
— Значи ще кандидатствате за работа в тази фирма? — питам небрежно аз.
— Ами да. Те са най-добрите. — Мелиса вади диетична кола от хладилника. — Този щеше да ме интервюира. — Тя посочва с брадичка снимката на Арнолд. — Само че напуска.
Трепвам от изненада. Арнолд напуска „Картър Спинк“?
— Сигурна ли сте? — питам аз, преди да успея да се спра.
— Да. — Мелиса ме поглежда учудена. — На теб пък какво ти става?
— А, нищо — отвръщам аз и бързо оставям брошурата. — Просто… не ми се струва достатъчно възрастен, за да се пенсионира.
— Просто напуска. — Тя свива рамене и излиза от кухнята, а аз оставам напълно объркана.
Арнолд напуска „Картър Спинк“? Нали винаги се е хвалил, че никога нямало да напусне? Все повтаряше, че щял да работи още двайсет години. Защо е решил да напусне тъкмо сега?
Нямам никаква представа какво става. През последните няколко седмици живея като под стъклен похлупак. Не съм чела „Правист“, дори не съм виждала най-обикновен вестник. Не знам никакви клюки, да не говорим, че не ме интересуват. Ето че сега, след като видях познатото лице на Арнолд, ме обзема любопитство.
Знам, че вече не съм част от този свят, въпреки това искам да разбера какво става. Защо Арнолд напуска „Картър Спинк“? Какво се е случило, за което нямам представа?
И така, същия следобед, след като съм вдигнала масата, се промъквам в кабинета на Еди, пускам компютъра и влизам в „Гугъл“. Изписвам „Арнолд Савил“ и на втората страница попадам на информация за ранното му пенсиониране. Препрочитам малката статия отново и отново и се опитвам да разбера какво става. Защо е решил да напусне толкова рано? Да не би да е болен?
Опитвам се да намеря още нещо, но май няма друго. След кратко колебание изписвам „Саманта Суитинг“, въпреки че си казвам, че не бива. Веднага се появяват безброй неща за мен. Този път не се слисвам като миналия. Все едно, че не става дума за мен.
Преглеждам статиите една след друга и виждам, че са същите като преди. След като преглеждам пет страници, изписвам „Трета обединена банка“ и започвам да разглеждам. След това изписвам „БЛК холдинг“, след него „Трета обединена банка“, „Глейзърбрукс“, а после и „Саманта Суитинг, 50 милиона лири, край на кариерата“ и чакам отново да се появят противните писания. Все едно, че наблюдавам повторно собствената си автомобилна катастрофа.
Господи, човек направо се пристрастява към „Гугъл“. Седя, погълната от написаното, въвеждам нови имена за търсене, чета и търся, а когато се налага, вкарвам и паролата за „Картър Спинк“. След един час седя прегърбена на стола на Еди като някое зомби. Гърбът ме боли, вратът ми се е схванал, а думите започват да се сливат. Забравила съм какво е да седиш пред компютър. Нима съм се занимавала с това по цял ден?
Потривам уморените си очи, поглеждам към поредната уеб страница и се питам какво правя. Това е някакъв списък с гости за обяд, проведен в „Пейнтърс хол“. По средата на статията забелязвам името „БЛК холдинг“, което вероятно е връзката. На автопилот местя курсора и попадам на името „Никълъс Ханфорд Джоунс, директор“.
Нещо проблясва в объркания ми мозък. Никълъс Ханфорд Джоунс. Откъде ми е познато това име? Защо ми се струва, че има връзка с Кетърман?
Да не би „БЛК холдинг“ да е клиент на Кетърман? Не. Не е възможно. Не съм чувала подобно нещо.
Стисвам здраво очи и се опитвам да се съсредоточа. Никълъс Ханфорд Джоунс. Представям си името, опитвам се да открия някаква асоциация… да извикам някакъв образ… хайде, мисли…
Това е бедата, когато имаш почти фотографска памет. Хората си мислят, че е много удобно, но истината е, че направо те побърква.
И накрая си спомням. Засуканият почерк на поканата за сватба. Беше закачена на таблото в кабинета на Кетърман преди около три години. Стоя там седмици наред. Виждах я всеки път, когато влизах при него.
Господин и госпожа Арнолд Савил Имат удоволствието да ви поканят На сватбата на дъщеря им Фиона и господин Никълъс Ханфорд Джоунс.
Никълъс Ханфорд Джоунс е зет на Арнолд Савил? Арнолд има роднини в „БЛК холдинг“?
Отпускам се на стола напълно объркана. Защо не го е споменавал никога досега?
След това ме поразява нова мисъл. Бях в страницата на „БЛК“ само преди минута. Защо не беше споменато, че Никълъс Ханфорд Джоунс е директор? Това е незаконно.
Потривам чело, след това от любопитство изписвам в прозорчето за търсене „Никълъс Ханфорд Джоунс“. След миг екранът се изпълва със статии и аз се привеждам любопитно напред.
За бога! Този интернет е пълен боклук. Има десетки други никълъси и други ханфордовци и разни господа с името Джоунс, споменати в какъв ли не контекст. Нещото, наречено „Гугъл“, не разбира ли какво ми трябва? Защо ми е да чета за някакъв канадски гребен отбор и за състезателя им Грег Ханфорд, за някой си Дейв Джоунс или за Чип Никълъс.
Така няма да намеря нищо.
Въпреки това продължавам надолу и преглеждам всеки един от текстовете, прехвърляйки страница след страница. И тъкмо когато се каня да се откажа, погледът ми попада в дъното на страницата. „Уилям Ханфорд Джоунс, финансов директор в «Глейзърбрукс», благодари на Никълъс Дженкинс за речта…“
В първите няколко секунди оставам, впила очи в екрана, и не мога да повярвам, финансовият директор на „Глейзърбрукс“ също ли се казва Ханфорд Джоунс? Те да не би да са роднини? Чувствам се като частен
