— И аз имам нещо за теб. — Айрис бръква в кошницата и вади пакет, увит в кафява хартия. В него има нов комплект тави за хляб и престилка на розички. Поглеждам Айрис, не мога да се сдържа и избухвам в смях.
— Благодаря ти. Ще ми свършат добра работа.
Триш оглежда тавите неодобрително.
— Ама… Саманта вече има цял куп тави — обяснява тя и грабва едната. — Има и престилки.
— Реших да рискувам — отвръща Айрис, а в очите й танцуват искрици.
— Заповядай, Саманта. — Мелиса ми подава подаръчен комплект от „Боди шоп“, който си спомням, че съм виждала в банята на Триш.
— Благодаря — отвръщам любезно аз. — Не трябваше.
— А, Мелиса — намесва се Триш и веднага забравя за тавата за хляб. — Престани да създаваш допълнителна работа на Саманта! Не може непрекъснато да тича след теб! Не можем да си позволим да я загубим.
Забелязвам шока по лицето на Мелиса. Тя е така побесняла, сякаш Триш й е ударила шамар.
— А това е от мен — бърза да се намеси Натаниъл. Подава ми малък подарък, увит в бяла хартия, и всички се обръщат, за да видят какво е.
Разопаковам пакетчето и от него изпада красива сребърна гривна. На нея има висулка: малка дървена лъжица. Отново избухвам в смях. Първо престилка с къдрички, а сега дървена лъжица.
— Напомня ми за първия път, когато те видях — обяснява Натаниъл и се усмихва.
— Фантастична е. — Прегръщам го и го целувам. — Много ти благодаря — прошепвам на ухото му аз.
Триш ни наблюдава зорко, докато се отдръпваме един от друг.
— Ясно с какво те е привлякла Саманта — казва тя на Натаниъл. — Умението й да готви, нали?
Еймън е на терасата. Слиза при нас на тревата и ми подава бутилка вино.
— Това е от мен — обяснява той. — Не е много…
— Чудесно! — възкликвам трогната аз. — Благодаря ти, Еймън.
— И исках да ти предложа, ако някога решиш да станеш сервитьорка…
— В пъба ли? — питам учудена аз, но той клати глава.
— На частни партита. В селото си имаме организация. Не може да се нарече истински бизнес, по-скоро от време на време изниква по някоя поръчка и предлагаме на приятелите си. Така изкарваме по малко допълнителни пари, нали знаеш как е.
Предлагаме на приятелите си. Усещам как в гърдите ми се разлива приятна топлина.
— С удоволствие — усмихвам му се аз. — Благодаря ти, че си се сетил за мен.
Еймън се усмихва.
— А като минеш в пъба, с удоволствие ще те почерпя.
— Ами… ъъъ… — Поглеждам към Триш. — Може би по-късно.
— Върви! — подканва ме тя и махва с ръка. — Забавлявай се! Изобщо не мисли за работата! Ще сложа чашите в кухнята — уточнява тя. — Ти ще ги оправиш утре.
— Благодаря, госпожо Гайгър. — Насилвам се да остана сериозна. — Много сте… мила.
— И аз трябва да вървя. — Айрис става. — Лека нощ и благодаря.
— Има ли начин да те изкушим да дойдеш в кръчмата, Айрис? — пита Еймън.
— Няма да е тази вечер — усмихва се тя и лицето й заблестява от мигащите светлини на дървото. — Лека нощ, Саманта. Лека нощ, Натаниъл.
— Лека нощ, мамо.
— Лека нощ, Еймън.
— Лека нощ, Айрис.
— Лека нощ, дядо — казвам аз.
Думите излизат от устата ми, преди да успея да се спра. Стоя като замръзнала, цялата изчервена от притеснение, с надеждата никой да не забележи. Ето че Натаниъл бавно се завърта към мен. Личи, че се забавлява. Тоя, разбира се, е чул.
— Лека нощ, Мери Елън — извива вежди той.
— Лека нощ, Джон Бой — отвръщам небрежно аз.
— Аз приличам повече на Джон Бой.
— Хм. — Оглеждам го внимателно. — Добре, ти ще бъдеш Джон Бой.
Като малка много си падах по Джон Бой. Не че ще му кажа на Натаниъл.
— Хайде. — Натаниъл ми подава ръка. — Да вървим в кръчмата на Айк.
— Айк имаше магазин — извивам очи аз. — Какво знаеш ти!
Когато тръгваме към къщата, минаваме покрай Мелиса и Еди, седнали на терасата, отрупана с документи и брошури.
— Толкова е трудно — жалва се Мелиса. — Та това е решение, което ще окаже влияние върху целия ми живот. Как да разбера кое е правилното?
— Господин Гайгър — прекъсвам я аз, изпълнена с неудобство. — Исках само да ви благодаря за тази вечер. Беше наистина невероятно.
— Беше весело! — отвръща Еди.
— Приятно прекарване — намесва се Мелиса и въздиша дълбоко. — Мен ме чака работа.
— Струва си да се потрудиш, мила. — Еди я гали по ръката, за да й даде кураж. — Когато те приемат в… — Той посяга към една от брошурите и се взира в името. — „Картър Спинк“…
В първия момент не мога да помръдна.
Значи Мелиса кандидатства за работа в „Картър Спинк“?
— Това… — Старая се гласът ми да звучи естествено. — Това ли е името на фирмата, за която кандидатстваш?
— Още не знам — поглежда ме нацупена Мелиса. — Те са най-добрите. Само че конкуренцията е убийствена. Почти не приемат нови хора.
— Звучи добре — отвръща Еди и прелиства лъскавите страници и снимките по тях. — Я погледни какъв офис имат.
Докато той разглежда, аз стоя като хипнотизирана. Има снимка на фоайето. Има и снимка на етажа, на който работех. Не мога да откъсна очи, въпреки че не искам да гледам. Това е старият ми живот. Вече нямам място там. И ето на следващата страница, която Еди разгръща, трепвам изненадана.
Има моя снимка. Моя.
Снимана съм в черния костюм, седнала съм на заседателната маса задно с Кетърман, Дейвид Елдридж и някакъв гост от Щатите. Спомням си кога направиха снимката. Кетърман беше побеснял, че го прекъсват.
Толкова съм бледа. Толкова съм сериозна.
— Освен това… не знам дали искам да им посветя всичкото си време. — Мелиса дръпва страницата. — Та тези хора работят и нощем! Ами личният ми живот?
Лицето ми се вижда ясно. Очаквам всеки момент някой да се усети и да каже: „Я чакай малко…“
Никой не забелязва. Мелиса продължава да мрънка, сочи брошурата, а Еди кима. Натаниъл зяпа към небето, очевидно отегчен.
— Въпреки че плащат страшно добре… — Мелиса въздиша и отваря на нова страница.
Снимката вече не се вижда. Мен ме няма.
— Хайде да тръгваме. — Топлата ръка на Натаниъл ме подръпва.
— Добре — усмихвам му се аз. — Да вървим.
19
През следващите две седмици не видях повече брошурата на „Картър Спинк“, докато един ден не минах покрай масата на Мелиса, когато отивах в кухнята да приготвя обяда.
Не знам какво става с времето. Почти не му обръщам внимание. Минутите и часовете не са строго разграфени, те просто отлитат неусетно. Вече дори не нося часовник. Вчера следобед двамата с Натаниъл
