Спирам на място. Не. Не е така. Колко съм глупава. Застрахователите ще покрият петдесетте милиона заради моето недоглеждане. Това е най-важното. Целият план е зависел от мен, зависел е от това, Саманта Суитинг да допусне една определена грешка.
Само че… как е възможно да предвидят точно това? Тук нещо не се връзва. Не е възможно. Човек не може да планира предварително дадена грешка. Не можеш да накараш някого да забрави нещо, не можеш да накараш даден човек да прецака…
В този момент се заковавам на място. Кожата ми започва да лепне от пот. Онзи документ. Докладната записка.
Не го бях виждала на бюрото си, преди да стане прекалено късно. Сигурна съм.
Ами ако…
Господи!
Настанявам се на перваза на прозореца, а краката ми са като гумени. Ами ако някой го е оставил по- късно на бюрото? Ако просто го е пъхнал в купчината след изтичането на срока за регистрация?
Сърцето ми блъска и аз се хващам за пердетата, за да не падна.
Ами ако не бях допуснала грешката?
Сякаш всичко около мен се променя. Ами ако Арнолд нарочно не е регистрирал гаранцията за банката, за да изглежда така, че грешката е моя?
Отново и отново си повтарям разговора с Арнолд. Когато казах, че не си спомням да съм виждала документа на бюрото си, той веднага смени темата.
Предположих, че документът е бил оставен навреме. Реших, че грешката е моя. Че не съм се справила. Ами ако не е така? Всички в „Картър Спинк“ знаят, че няма друго бюро, на което да цари по-голям хаос. Много е лесно да пъхнеш някой документ в неподредените купове. Ще излезе, че е бил там седмици наред.
Дишам все по-тежко, докато накрая усещам, че ще избухна. Вече два месеца живея с мисълта, че съм допуснала тази грешка. Мислех за нея всяка сутрин, още със събуждането, не я забравях и вечер, преди да си легна. Тя бе като болка, която отказваше да отшуми, като припев, който звучи в главата ми: Саманта Суитинг си съсипа живота. Саманта Суитинг прецака всичко.
Ами… ако са ме използвали? Ами ако грешката не е моя? Ами ако не съм допуснала никаква грешка?
Не знам. Трябва да разбера истината. Веднага. С трепереща ръка посягам към мобилния и отново набирам номера.
— Лара, трябва отново да говоря с Арнолд — започвам направо аз.
— Саманта… — гласът на Лара издава неудобството й. — Страхувам се, че Арнолд не желае да разговаря повече с теб. Помоли ме да ти кажа да не го тормозиш повече за работа във фирмата.
Сякаш ме удря ток. Какво е разправял за мен?
— Лара, изобщо не съм настоявала за работа — отвръщам аз и се опитвам да запазя спокойствие. — Просто исках да поговоря с него за… нещо друго. След като не иска да разговаря с мен, ще дойда в офиса. Би ли ми записала час, ако обичаш?
— Саманта… — Тя ми се струва още по-притеснена от преди. — Арнолд каза да те информирам… че ако се опиташ да дойдеш в офиса, охраната ще те изхвърли.
— Ще ме изхвърли ли? — Не мога да повярвам.
— Съжалявам. Искрено съжалявам. Не те виня! — добавя разпалено тя. — Мислех, че всичко, което Арнолд ти причини, е наистина шокиращо! Повечето мислят така.
Усещам, че старото объркване се връща. Какво ми е направил? Знае ли Лара за докладната записка на бюрото ми?
— Ти… ти за какво говориш? — заеквам аз.
— За начина, по който те уволни — обяснява Лара.
— Какво? — Имам чувството, че не ми е останал дъх. — Ти за какво говориш?
— Чудех се дали си разбрала. — Тя снишава глас. — Той напуска, така че мога да го кажа. На онова събрание стенографирах, след като ти избяга. Арнолд убеди останалите партньори. Каза, че ти си в тежест на фирмата, че в никакъв случай не бива да рискуват и отново да те върнат на работа. Повечето бяха готови да ти дадат втори шанс. — Тя започва да цъка с език. — Беше ужасно. Аз, разбира се, не казах и дума на Арнолд…
— Не, разбира се — успявам да промълвя аз. — Благодаря ти, че ми каза Лара. Аз… просто нямах представа.
Усещам, че ми се завива свят. Всичко се обръща наопаки. Арнолд изобщо не се е борил за мен. Той ме е уволнил. Изобщо не съм познавала този човек. Целият този чар… това е било преструвка. Гаднярът се е преструвал.
И в този момент си спомням ясно как в деня, след като това се случи, той настоя да не идвам във фирмата. Имало е причина да го направи. Искал е да не му се пречкам, не е можел да позволи да се боря за себе си. Така му е било по-лесно да ме разкара.
А аз му имах доверие. Имах му пълно, безрезервно доверие. Каква тъпа, наивна глупачка.
Гърдите ми се надигат с усилие. Всичките ми съмнения са изчезнали. Арнолд е замислил някаква гадория. Сигурна съм. Той ме е накиснал. Той е подхвърлил докладната записка и е знаел, че ще съсипе кариерата ми.
След три дни ще изчезне на Бахамските острови. Обхваща ме паника. Трябва да предприема нещо, при това незабавно.
— Лара — продължавам аз и се опитвам да говоря спокойно. — Би ли ме свързала с Гай Ашби?
Знам, че двамата с Гай се скарахме. Само че той е единственият човек, за когото се сещам и който би могъл да ми помогне.
— Гай е Хонконг — отвръща учудена Лара. — Ти не знаеше ли?
— Ясно — отвръщам аз, а сърцето ми ще се пръсне. — Не, не знаех.
— Миникомпютърът му е с него — добавя услужливо тя. — Можеш да му изпратиш имейл.
— Добре. — Поемам си дълбоко дъх. — Може да му изпратя.
20
Не мога да го направя. Просто не мога. Как да напиша имейл, който ще накара всеки да се усъмни, че съм луда параноичка?
След десетия опит съм напълно отчаяна.
Скъпи Гай,
Трябва да ми помогнеш. Мисля, че Арнолд ме е натопил. Той е оставил докладната записка на бюрото ми. Нещо става. Той има семейни връзки и с „БЛКхолдинг“, и с „Глейзърбрукс“. Ти знаеше ли? Защо не е казал на никого? Забранил е да ме пускат в сградата, което също е подозрително…
Все едно, че го е писала някоя луда. Типично в стила на огорчена, измъчена служителка, която се чуди на кого да си отмъсти.
А това е самата истина.
Докато чета отново написаното, пред погледа ми изниква образът на ококорената старица, която стоеше на ъгъла и непрекъснато повтаряше „Те идват да ме отведат“.
Сега вече изпитвам искрено съчувствие към жената. Сигурно някой наистина е идвал да я отведе.
Гай ще се изсмее. Още отсега си го представям. Арнолд Савил мошеник? Че това си е наистина шантаво. Може би аз съм лудата. Това е просто една теория. Не разполагам с доказателство; нямам нищо, на което да разчитам. Навеждам се напред и безпомощно отпускам чело на дланите си. Никой няма да ми повярва. Няма дори да ме изслушат.
Поне да имах някакво доказателство. Откъде да го взема?
Мобилният ми изпиуква и аз трепвам, а след това вдигам подпухналите си очи. Бях забравила къде съм. Грабвам телефона и преглеждам есемеса.
