мислене.
— Но като цяло си съгласна, нали?
С какво? Със смъртната присъда за взломаджиите ли? С тройкители?
Добре де, пред мен все пак е Натаниъл. Сигурна съм, че мога да се съглася с каквото и да е то.
— Да. — Поглеждам го възможно най-искрено. — Да, съгласна съм. Наистина. Всъщност… И аз съм си мислила често но този въпрос.
Странно изражение преминава по лицето на Натаниъл, докато ме оглежда.
— Значи си съгласна — казва той, сякаш иска да се увери. — С всичко ли?
— Ами… да! — Започвам да се чувствам нервна. С какво се съгласих току-що?
— Дори с шимпанзетата ли?
— Шимпанзета ли? — В този момент виждам, че Натаниъл е свил устни. Бъзика се с мен.
— Не чу нито една дума от онова, което казах, нали? — пита спокойно той.
— Не разбрах, че ми казваш нещо важно! — заявявам отчаяно аз и увисвам глава. — Трябваше да ме предупредиш.
Натаниъл ме поглежда и личи, че не може да повярва.
— Трябваше ми толкова смелост, за да кажа всичко това.
— Кажи го отново — моля аз. — Кажи го отново! Ще слушам много внимателно!
— Ъъъ… не. — Той избухва в смях и клати глава. — Може би някой друг път.
— Извинявай, Натаниъл. Наистина съжалявам. — Обръщам се и отново поглеждам през прозореца и притискам глава към стъклото. — Просто… се разсеях.
— Знам. — Той приближава и ме прегръща. Усещам спокойните удари на сърцето му до моето и започвам да се успокоявам. — Какво има, Саманта? Заради старата връзка ли е?
— А-ха — примирено признавам аз.
— Защо не ми разкажеш? Може да успея да ти помогна.
Врътвам се към него. Слънцето блести в очите му и по загорялото лице. Никога не ми се е струвал по- красив. В този момент си го представям как прасва един на Арнолд право в лицето.
Не мога да му разкажа всичко това. Прекалено много е. Прекалено е важно. Прекалено… отвратително е.
— Не искам да намесвам онзи свят в този — признавам най-сетне аз. — Няма да го направя. — Натаниъл отваря уста отново, ала аз му обръщам гръб, преди да е казал и дума. Отново поглеждам към идиличния пейзаж, мигам на слънцето и усещам, че в главата ми цари истински хаос. Защо не зарежа целия този кошмар? Защо не забравя цялата тази работа? Очевидно е, че няма да успея да докажа абсолютно нищо. Цялата сила е в Арнолд. Не мога да се меря с него. А ако разбъркам нещата, има вероятност да се натъкна на още унижения и срам.
Най-лесното е да не направя нищо. Просто ще забравя за станалото. Мога да затворя вратата към стария си живот и да оставя всичко в миналото. Вече си имам нова работа. Имам и Натаниъл. Тук мога да изградя бъдещето си.
Само че още щом си го мислех, знаех, че няма да оставя нещата така. Не можех да забравя. Не можех да се примиря.
21
И така. Едната възможна пречка е паролата на Арнолд. Ако не успея да я позная, няма да успея да вляза в компютъра му и няма да открия нищо. Да не говорим, че вратата на кабинета му ще бъде заключена. Това ще се окаже проблем.
Значи пречките са две.
Освен това не беше ясно как ще вляза в сградата, при това без никой да ме познае.
Не бива да допускам някоя чистачка да ме хване, докато ровя в компютъра на Арнолд.
Мама му стара! Какви ги върша?
Отпивам от капучиното с обезмаслено мляко и се опитвам да запазя спокойствие. Само че не е никак лесно.
Щом пристигнах в Лондон, започнах да се паникьосвам. Градът не е какъвто го помнех. Не мога да повярвам колко е мръсно. Да не говорим каква е блъсканица и колко забързани са всички. Днес следобед като слязох на гара Падингтън, се почувствах задушена от тълпите, които се тълпят като мравки. Усещам и миризмата на изгорели газове. Все неща, които не съм забелязвала никога преди. Да не би да съм ги приемала за нещо естествено? Толкова съм била свикнала с тях, че те просто са ми се стрували нещо напълно нормално.
В същото време в мига, в който стъпих на перона, ме обхвана старото безпокойство. Докато стигна метрото, вече крача редом с останалите, пъхвам картата си за пътуване по познатия начин и я вадя с един- единствен замах, защото нямам време за губене.
Настанила съм се в „Старбъкс“, на съседния ъгъл до „Картър Спинк“, седя в един ъгъл до прозореца и наблюдавам как минават костюмирани служители, разговарят, жестикулират и звънят по мобилните. Адреналинът им е заразен. Сърцето ми започва да бие по-бързо, а още не съм прекрачила в сградата.
Само като си помисля какво ми предстои, стомахът ми се обръща. Сега вече разбирам защо престъпниците действат на банди, когато им предстои удар. В момента бандата на Оушън щяха да са ми от помощ, дори само за да ми дадат морална подкрепа.
Отново поглеждам часовника си. Почти е време. Последното, което искам, е да пристигна по-рано. Колкото по-малко време прекарам вътре, толкова по-добре.
Докато допивам капучиното, телефонът ми изпиуква, но аз не му обръщам абсолютно никакво внимание. Сигурно е поредното съобщение от Триш. Тя направо позеленя, когато й казах, че ми се налага да замина за два дни; дори се опита да ме спре. Обясних й, че имам проблем с крака, затова трябва да отида да специалист в Лондон.
Като се замисля, това може и да се окаже грешка, защото тя започна да ме разпитва дори за най- незначителните подробности. Дори ме накара да си сваля обувката, за да й покажа. Наложи се цели десет минути да си измислям за „дислокация на костта“, докато тя ме оглеждаше и накрая заяви, че всичко й се струвало напълно нормално, да не говорим, че стана доста подозрителна.
През целия ден ме наблюдаваше с все същото недоверие. След това остави един брой на „Мари Клер“ на страницата със съвети за неочаквана бременност. Трябва да се оправя с нея, защото в най-скоро време цялото село ще разбере, а Айрис ще започне да плете бебешки ританки.
Отново поглеждам към часовника си и усещам как цялата се превръщам в кълбо от нерви. Тръгвам към дамската тоалетна, оглеждам се и си оправям червилото. Никой досега не ме е виждал с руса коса. Това е добре. Тъмни очила. Сложила съм ги. Яркочервено червило. И това е наред. Изобщо не приличам на себе си от преди.
Като изключим лицето. Естествено. Щом човек се загледа, ще ме познае.
Точно това е задачата ми, да не позволявам на никого да ме оглежда. Тъкмо на това разчитам.
— Здравейте — казвам аз с нисък гърлен глас. — Приятно ми е.
Все едно, че говори някой травестит. Нищо. Поне не приличам на адвокат.
Навеждам глава, излизам от „Старбъкс“ и тръгвам по улицата към стълбите от гранит и огромните врати на „Картър Спинк“. Поглеждам познатата фасада и нещо в гърдите ми се стяга. Все едно, че не аз, а някой друг е застанал на входа. Последния път, когато видях тези врати, беше на излизане, бях завладяна от паника, убедена, че съм съсипала кариерата си, убедена, че с живота ми е свършено.
В гърдите ми избликва гняв, затварям очи за миг и се опитвам да се овладея. Все още не разполагам с доказателство. Трябва внимателно да обмисля всеки ход. Хайде! Мога и ще се справя. Пресичам и решително се отправям към стълбите. Спомням си как изглеждах — бях като призрак, тичах по улицата, обхваната от сляп ужас. Сякаш това се е случило незнайно кога. Не че сега изглеждам различно. Просто се чувствам различно. Все едно, че съм преродена.
Поемам си дълбоко дъх, загръщам се в шлифера и отварям стъклената врата. Надниквам във фоайето и не мога да повярвам. Наистина ли ще го направя? Наистина ли ще се вмъкна тайно, инкогнито, в „Картър Спинк“?
