покрай офисите, забелязвам, че са празни. Всичките ми сетива са наострени. Никога през живота си не съм се притеснявала толкова.
Важното е да използвам времето си ефективно. Ще започна от компютъра. Дали да не преровя първо папките? Точно така, докато компютърът включва, ще погледна там. Не е ли по-добре да прегледам чекмеджетата на бюрото му? Сигурно и миникомпютърът му е там. За това дори не се бях сетила.
Честно казано, не бях обмислила как да действам, когато вляза в кабинета му. От една страна, дори не очаквах да успея да се вмъкна в сградата, камо ли да се добера чак в офиса на Арнолд. Да не говорим, че дори нямам представа какво търся. Може би става дума за кореспонденция. Или за някакви цифри. Или пък за дискета, надписана „Уличаващи доказателства“. Да, няма да е зле…
Спирам рязко. Зад мен, откъм асансьорите долитат гласове. По дяволите. Трябва да се вмъкна в офиса на Арнолд, преди да ме видят.
Обзета от паника, аз ускорявам крачка. Стигам до кабинета на Арнолд, отварям вратата, хлопвам я и се навеждам ниско, за да не ме види никой през стъклената преграда. Чувам, че гласовете приближават. Това са Дейвид Елдридж и Кийт Томпсън, заедно с още някой, когото не познавам. Минават покрай вратата и аз не смея дори да дишам. След това се отдалечават. Благодаря ти, Господи.
Въздъхвам, изправям се бавно и надничам през стъклената преграда. Не виждам никой наоколо. Вече съм в безопасност, Едва тогава се завъртам и оглеждам кабинета.
Празен е.
Всичко е изнесено.
Правя няколко крачки навътре напълно слисана. Бюрото е празно. Полиците са празни. По стените са се отпечатали квадрати, където са били поставени снимките в рамки. В този кабинет няма нищо освен няколко бележки, все още закачени на таблото.
Не мога да повярвам. След толкова много усилия… След като стигнах чак дотук. Няма дори какво да претърся.
Трябва да има някакви кашони, казвам си аз, обзета от вдъхновение. Точно така. Всичко е прехвърлено в кашони, които трябва да бъдат изнесени, и те сигурно са натрупани отвън… Бързо излизам от кабинета и се оглеждам като подивяла. Кашони няма. Няма и кутии. Няма нищо. Трябва да приема истината. Закъсняла съм. Мама му стара, закъсняла съм. Имам желание да ударя нещо от разочарование.
Връщам се задъхана в стаята и отново се оглеждам. Нищо не пречи да проверя какво има тук. За всеки случай.
Насочвам се към бюрото и започвам да отварям чекмедже след чекмедже, надничам вътре и дори опипвам да не би някое листче да се е изплъзнало. Обръщам кошчето за боклук наопаки и го изтръсквам. Прокарвам ръка зад таблото за бележки. Никъде няма нищо. И шкафовете са празни… и вграденият гардероб е празен…
— Извинете?
Застивам на място, ръката ми все още е скрита в гардероба на Арнолд. По дяволите. По дяволите.
— Да? — Обръщам се, замятам коса над лицето си и забождам поглед в земята.
— Какво, за бога, правите тук?
Някакъв стажант. Как му беше името… От време на времето му подавах работа.
Стой спокойно. Той не те позна.
— Трябваше да донеса бутилка шампанско, господине — мрънкам аз с най-добрия си дрезгав глас и кимам към оставената на пода бутилка. — Изненада за господина. Просто се чудех къде да я оставя.
— Едва ли най-подходящото място е в гардероба — отвръща подигравателно Бил. — Аз бих я оставил на бюрото. Освен това нямате работа тук.
— Тъкмо се връщах, господине. — Навеждам глава и се измъквам навън. По дяволите. Размина ми се на косъм.
Тръгвам към стълбите и се изкачвам нагоре силно притеснена. Крайно време е да се измъкна от сградата, преди някой да ме види. Така или иначе, няма да открия нищо. Един господ знае какво да правя с Арнолд, но по този въпрос ще мисля по-късно. В момента най-важната ми задача е да се измъкна.
Партито е в разгара си, докато се промъквам на етажа и бързам към стаята, където съм си оставила дрехите. Дори няма да се преобличам. По-нататък ще им пратя униформата по пощата.
— Триш… — Гласът на Джан ме кара да се закова на място. — Ти ли си?
Мамка му. Обръщам се към нея с огромно неудоволствие. Тя май е побесняла.
— Къде, по дяволите, беше?
— Ами… сервирах.
— Не е вярно. Не те видях нито веднъж! — сопва ми се тя. — Мога само да ти кажа, че повече няма да работиш за мен. Вземи този поднос и заминавай. — Пъхва ми в ръцете плато с мини-еклерчета и грубо ме блъсва към вратата.
Сграбчва ме паника.
Не, не мога да вляза вътре. Няма начин.
— Разбира се! Просто трябва… да взема малки салфетки… — опитвам се да се врътна обратно, но тя ме сграбчва.
— Не, не трябва! Искаше тази работа! Така че работи!
Блъсва ме силно и аз се озовавам в препълнената зала.
Чувствам се като гладиатор, изтласкан на арената. Джан е застанала на вратата със скръстени ръце. Няма как да се измъкна. Налага се да се справя. Стисвам здраво подноса, навеждам глава и правя малки крачки навътре в препълнената зала.
Не мога дори да пристъпвам. Краката ми са като дървени. Цялата съм настръхнала; усещам как кръвта пулсира в ушите ми. Промъквам се покрай скъпите костюми и не смея да вдигна поглед; не смея да спра да не би да привлека нечие внимание. Не мога да повярвам, че това се случва. Облечена съм в униформа на зелено и бяло райе и сервирам миниеклери на бившите си колеги.
Най-странното е, че никой не ме забелязва.
Отделни ръце се протягат към еклерите, ала никой не поглежда към мен. Всички са прекалено заети да се смеят и да бърборят. Шумът е оглушителен.
Арнолд не се мярка наоколо. Трябва да е някъде тук. Стомахът ми се свива болезнено при тази мисъл. Не успявам да се овладея и се оглеждам с надеждата да го зърна. Не бива да рискувам. Отново поемам из залата. Заобиколена съм от познати лица. Долавям откъси от разговори.
— Къде е Кетърман? — пита някой, докато минавам.
— Целия ден ще бъде в Дъблин — отвръща Оливър Суон и аз въздъхвам от облекчение. Ако Кетърман беше тук, пронизващият му поглед със сигурност щеше да ме забележи.
— Еклери. Супер!
Около осем ръце се протягат към подноса и аз спирам. Това са някакви стажанти. Тъпчат се, както обикновено правят стажантите по партита.
— Ще си взема още един.
— И аз.
Започвам да се изнервям. Колкото повече се задържа на едно място, толкова по-голяма е вероятността някой да ме забележи. Не мога да се измъкна. Те непрекъснато се протягат за още.
— Знаете ли дали има още от ягодовите сладки? — пита ме някакъв тип с малки очилца.
— Ами… не знам — мрънкам аз и навеждам поглед.
По дяволите! Ето че започна да ме зяпа. Навежда се и наднича. Не мога да дръпна косата си над лицето, защото държа подноса и с двете ръце.
— Това да не би да е… Саманта Суитинг. — Той се ококорва. — Ти ли си?
— Саманта Суитинг? — Едно от момичетата изпуска еклера си. Друга ахва и покрива устата си с ръка.
— Ами… да — прошепвам аз с пламнало лице. — Аз съм. Само не, моля ви, не казвайте на никого. Не искам да ме забелязват.
— Значи… с това се занимаваш сега? — Момчето с очилата ми се струва ужасен. — Сервитьорка ли си?
Стажантите ме гледат така, сякаш съм призракът на всички провалили се адвокати.