— Не бих казала. — Обръщам се притеснена към мивката.
— Изглеждаш различно — казва друго момиче.
— Ръцете ти! — отбелязва Луси, докато се мия. — Толкова са загорели. И си стегната. Да не би да си ходила в някой център за красота?
— Ами… не. — Усмихвам се тайнствено. — Благодаря. Как я карате тук?
— Добре. — Луси кимва няколко пъти. — Много работа. Миналата седмица докарах шейсет и шест часа. Две нощи не мръднах.
— А аз три — обажда се друго момиче. Опитва се да говори небрежно, но аз забелязвам гордостта по лицето й. Забелязвам и тъмните кръгове под очите й. И аз ли съм изглеждала по този начин? Бледа, напрегната и изнервена?
— Супер! — отвръщам любезно аз, докато си суша ръцете. — Трябва да се връщам. Ще се видим.
Излизам от дамската тоалетна, потънала в мислите си, когато чувам глас:
— Господи, Саманта!
— Гай? — Вдигам шокирана поглед към него. Той крачи забързано към мен. Изглежда стегнат, загорял, а усмивката му е още по-пленителна от преди.
Не очаквах да го видя. Дори съм малко притеснена.
— Я да те видя! — Той стисва страхотно.
— Мислех, че си в Хонконг.
— Върнах се днес сутринта. — Току-що ми казаха какво става. По дяволите, Саманта, невероятно е. — Той снишава глас: — Единствено ти би разбрала какво става. Кой да предположи, че не друг, ами Арнолд би направил подобно нещо. Направо не можах да повярвам. Никой не може да повярва. От хората, които са запознати със случая — уточнява той и зашепва: — Очевидно още не се е разчуло.
— И аз не знам още какъв е „случаят“ — отвръщам недоволно. — Нищо не ми казват.
— Ще ти кажат. — Гай бърка в джоба, вади миникомпютъра и се взира в екрана. — Ти си определено събитието на деня. Знаех си аз. — Той вдига поглед. — Сигурен бях, че не можеш да допуснеш грешка.
Зяпвам го. Как е възможно да каже подобно нещо?
— Не е вярно — отвръщам бързо аз. — Абсолютно не е вярно. Доколкото си спомням, сам каза, че съм допуснала грешка. Освен това каза, че на мен не можело да се разчита.
Усещам как в душата ми нахлува старият гняв, болката и унижението, затова извръщам поглед.
— Казах ти, че други са казали, че си допуснала грешка. — Гай набира нещо на миникомпютъра и вдига намръщен поглед. — По дяволите, Саманта. Аз се застъпих за теб. Бях на твоя страна. Попитай когото искаш!
Да. Сигурно. Затова не ме пусна да припаря до вас.
Не казвам нищо на глас. Няма смисъл. Това е вече минало.
— Хубаво — отвръщам най-сетне аз. — Все едно.
Тръгваме заедно по коридора. Гай продължава да пише нещо на джобния си компютър. Господи, той не може без това чудо, казвам си раздразнена аз.
— Къде, по дяволите, изчезна? — Най-сетне престава да пише. — Какво прави през всичкото това време? Нали не си наистина сервитьорка?
— Не съм. — Не мога да не се усмихна на изражението му. — Не съм. Имам си работа.
— Знаех, че веднага ще те лапнат. — Той кима доволно. — Къде постъпи?
— Ами… не ги познаваш — отвръщам след кратко колебание аз.
— Но си в същата област, нали? — Той прибира миникомпютъра. — Със същата работа ли се занимаваш?
В този момент си представям изкуствената материя на синята униформа и как мия банята на Триш.
— Ами, не точно. — Успявам да остана сериозна. Гай ми се струва изненадан.
— Все още се занимаваш с банково право, нали? Не ми казвай, че си се заела с нещо друго. — В този момент му става интересно. — Нали не си се насочила към търговското право?
— Ъъъ… не… не е търговско право. Трябва да вървя. — Прекъсвам го и отварям вратата на залата. — Доскоро.
Изяждам сандвичите и изпивам минералната вода. Цял половин час никой не ме притеснява. Все едно, че съм поставена под карантина заради някоя заразна болест. Поне да ми бяха дали някое и друго списание. Напоследък клюките започнаха доста да ми се услаждат, особено след куповете „Хийт“ и „Хелоу“, с които разполага Триш.
Най-сетне някой чука на вратата и влиза Кетърман.
— Саманта! Бихме искали да се видим с теб в заседателната зала.
Заседателната зала, значи! Не може да бъде!
Тръгвам след Кетърман по коридора и забелязвам как се споглеждат и побутват всички, покрай които минаваме. Той отваря огромната врата на заседателната зала и влиза. Вътре са се настанили половината партньори и ме чакат. Настъпва мълчание, когато Кетърман затваря вратата. Поглеждам Гай, той се ухилва окуражително, ала не казва нищо.
Дали не трябва аз да кажа нещо? Да не би да съм пропуснала нещо? Кетърман се настанява сред партньорите. След това се обръща към мен:
— Саманта! Както знаеш, в момента се провежда разследване на… събитията. Окончателният резултат все още не е ясен. — Той спира, струва ми се напрегнат и аз забелязвам, че някои от останалите си разменят погледи. — Стигнахме единодушно до едно заключение. Постъпихме… несправедливо с теб.
Зяпвам го слисана. Той си призна! Да накараш един адвокат да признае грешката си е все едно да накараш кинозвезда да признае, че си е направила липосукция.
— Моля? — Исках само да го чуя още веднъж.
— Постъпихме несправедливо с теб. — Кетърман се мръщи, защото насоката на разговора никак не му допада. Идва ми да се изкискам.
— Аз ли съм била несправедлива? — настоявам и се ококорвам.
— Ние бяхме несправедливи с теб! — сопва се той.
— А, да, с мен. Благодаря ви — усмихвам се любезно. — Много мило.
Сигурно ще ми предложат някой бонус, казвам си аз. Или някой луксозен подарък. Или дори почивка.
— Затова — продължава Кетърман — бихме искали да ти предложим пълноправно партньорство във фирмата. Влиза в сила незабавно.
Толкова съм шокирана, че за малко да седна на земята. Пълноправно партньорство, значи!
Отварям уста, ала не мога да произнеса и дума. Нямам сили. Оглеждам се безпомощно като риба, уловена на въдица. Пълноправно партньорство е най-високото стъпало. Това е мечтаното от всеки правист признание. Не очаквах подобно нещо.
— Добре дошла обратно, Саманта — поздравява ме Грег Паркър.
— Добре дошла — пригласят и останалите. Дейвид Елдридж ми се усмихва топло. Гай вдига доволно палци.
— Имаме шампанско. — Кетърман кимва на Гай и той отваря двойните врати. В следващия миг две сервитьорки внасят подноси с чаши за шампанско. Някой ми подава една.
Всичко става прекалено бързо. Трябва да кажа нещо.
— Ъъъ… извинете! — повишавам глас аз. — Все още не съм казала, че приемам.
Изведнъж всички присъстващи се вкаменяват, все едно, че гледаме видео и някой е натиснал стоп кадър.
— Моля? — Кетърман се обръща към мен, а разкривеното му лице издава, че не може да повярва.
Господи. Не съм сигурна, че ще приемат новината много добре.
— Работата е там, че… — Замълчавам и отпивам от шампанското за кураж, като се питам как да им поднеса новината по-тактично.
Цял ден обмислях този въпрос. През целия си съзнателен живот съм мечтала да стана партньор в „Картър Спинк“. Това бе наградата, към която се стремях. Нищо друго не съм желала по-силно.
Само че… оказа се, че има толкова много неща, които допреди няколко седмици не подозирах, че
