Може би току-що направих най-голямата грешка в живота си. Думите на Гай звучат непрекъснато, докато седя във влака за Глостър и пия вино, за да се успокоя.
Едно време тази мисъл щеше да е достатъчна, за да ме върне. Вече не е така. Идва ми да се изсмея. Той няма никаква представа.
От всичко, което ми се случи, научих едно. Няма такова нещо като най-голямата грешка. Няма такова нещо като съсипвам си живота. Оказва се, че животът не е чак толкова крехък.
Когато пристигам в Долно Ибъри, се отправям към пъба. Натаниъл е зад бара в кадифена риза, която не съм виждала досега, и си говори с Еймън. Оставам на вратата, загледана в него. Радвам се на силните му ръце, на наклонения на една страна врат, на сключените вежди, докато кима. Веднага разбирам, че не е съгласен с онова, което Еймън му казва. Въпреки това изчаква тактично, преди да каже мнението си.
Май съм по-добра, когато става дума за телепатия, отколкото си мислех.
Като че ли и той е телепат, защото вдига поглед и трепва. Усмихва ми се доволно, но аз долавям скритото му напрежение. Последните два дни не бяха лесни за него. Може би се е страхувал, че няма да се върна.
Откъм таблото със стреличките се понася вик, един от клиентите се обръща, забелязва ме и тръгва към бара.
— Саманта! — провиква се той. — Най-сетне! Трябваш ни в отбора!
— Само секунда! — отвръщам през рамо аз. — Здрасти — посягам към Натаниъл. — Хубава риза.
— Здрасти — отвръща небрежно той. — Добре ли мина?
— Не беше никак зле — кимам аз. Вдига преградата на бара, за да мога да мина, и забелязвам, че ме оглежда, за да разбере какво става.
— Свърши ли се?
— А-ха. — Прегръщам го и го притискам силно до себе си. — Свърши се.
В този момент съм убедена, че му казвам истината.
23
До обяд всичко е спокойно.
Както обикновено, приготвям закуска за Триш и Еди. След това пускам прахосмукачката. Накрая си слагам престилката на Айрис, вадя дъската за рязане и се захващам да изстискам портокали. Ще направя крем от натурален шоколад и портокалов сок за благотворителния обяд утре. Ще го сервирам върху карамелизирани парчета портокал и всяка порция ще бъде украсена със сребърен ангел, поръчан от каталога за коледна украса.
Идеята беше на Триш. Сега ангелчетата висят от тавана.
— Как е? — Триш влиза притеснена в кухнята. — Направи ли вече кремовете?
— Още не съм — отвръщам аз и бързо изцеждам един от портокалите. — Не се тревожете, госпожо Гайгър. Всичко е под контрол.
— Нямаш представа какво ми беше през последните дни. — Тя се хваща за главата. — Все повече хора приеха да дойдат… Налага се да променя местата…
— Всичко ще се нареди — опитвам се да я успокоя аз. — Бъдете спокойна.
— Добре. — Тя въздъхва и притиска глава с пръсти. — Права си. Ще отида да проверя пликовете с подаръците…
Не мога да повярвам колко пари пръсна Триш за обяда. Всеки път, когато я попитам дали трябва да постави бял копринен балдахин в трапезарията или да даде на всеки гост орхидея за бутониерата, тя писва:
— Всичко е за добра кауза!
Това ми напомня за нещо, което искам да я попитам от известно време.
— Ъъъ… госпожо Гайгър — започвам небрежно аз. — Ще вземете ли входна такса на гостите?
— О, не! — отвръща тя. — Това е доста дребнаво, не мислиш ли?
— А ще има ли томбола?
— Не, разбира се. — Тя сбръчква нос. — Хората ненавиждат томболите.
Не смея да й задам следващия въпрос.
— Значи… ъъъ… как ще изкарате средства за благотворителност?
В кухнята настъпва тишина. Триш замръзва на място и се ококорва.
— Леле — възкликва накрая тя.
Знаех си аз. Дори не е помислила за това. Успявам, макар и трудно, да запазя изражението на покорна икономка.
— Можем да поискаме дарения — предлагам аз. — Можем да предаваме малка торбичка, когато поднасяме кафето и бонбоните.
— Точно така, правилно. — Триш ме поглежда така, сякаш съм гений. — Това е начинът. — Въздъхва дълбоко. — Това е невероятен стрес, Саманта. Не разбирам как успяваш да запазиш спокойствие.
— Ами… не знам. — Усмихвам се, защото в този момент усещам обич към нея. Снощи, когато се върнах в къщата, имах чувството, че се прибирам у дома. Нищо, че Триш беше оставила цяла камара мръсни съдове на плота, за да се оправям с тях, когато се върна, и бележка „Саманта, моля те, лъсни сребърните прибори за утре“.
Триш излиза от кухнята и аз започвам да разбивам белтъците за крема. В този момент забелязвам някакъв непознат мъж на алеята отвън. Облечен е в дънки и блуза с три копчета, прех върлил фотоапарат на рамо. Той се скрива и аз се мръщя учудено. Може да е доставчик. Премервам кафявата захар и очаквам всеки момент да се звънне. След това продължавам да разбивам белтъците точно както Айрис ме е научила. В следващия момент забелязвам непознатия на вратата на кухнята.
Няма да си съсипя крема заради някакъв амбулантен търговец. Нека почака. Когато приключвам с разбиването на захарта и белтъците, отивам да отворя вратата.
— Какво обичате? — питам любезно аз.
Мъжът ме гледа, без да каже и дума, след това свежда поглед към сгънатия клюкарски вестник.
— Вие ли сте Саманта Суитинг? — пита най-сетне той. Поглеждам го предпазливо.
— Защо?
— Аз съм от „Челтънъм газет“. — След тези думи вади журналистическа карта. — Искам ексклузивно интервю с вас. Заглавието ще бъде „Защо избрах Котсуолдс за скривалище“. Нещо такова.
Поглеждам го глупаво.
— Ъъъ… за какво точно става въпрос?
— Не знаете ли? — Струва ми се изненадан. — Това не сте ли вие? — Обръща вестника към мен и аз усещам как стомахът ми се свива от ужас.
На снимката съм аз. Има моя снимка във вестника. Моя снимка.
Това е официалната ми снимка от „Картър Спинк“. В черен костюм съм, с прибрана коса. Над нея се мъдри заглавие: „Предпочитам да чистя тоалетни, вместо да стана партньор в «Картър Спинк».“
Какво, по дяволите, става?
С треперещи ръце дръпвам вестника от човека и преглеждам написаното.
Те са господари на вселената; всички им завиждат. Водещата правна фирма „Картър Спинк“ е най- престижната в страната. И въпреки това вчера една млада жена отказа да стане партньор, за да продължи да работи като икономка.
ИМАМ ПРАВО НА СОБСТВЕН ЖИВОТ.
Партньорите останаха засрамени и пренебрегнати. Адвокат Саманта Суитинг, с хонорар 500 лири на час, отхвърли предложението им за шестцифрена заплата. След като наскоро бе уволнена, амбициозната адвокатка очевидно е разкрила финансова измама във фирмата. Въпреки че й бе предложено пълноправно партньорство, Саманта посочи напрежението и липсата на свободно време като едни от причините за решението си.
„Свикнах да имам собствен живот“, заявила тя, когато партньорите я помолили да остане.
Бивш служител на „Картър Спинк“, отказал да посочи името си, изтъкна, че в правната фирма условията
