съществуват. Като например чистият въздух. Свободните уикенди. Да обсъждам какво ще правя с приятели. Да седя в пъба, след като съм приключила работа, да пия бяло вино, да знам, че не ме чака работа, да няма за какво да мисля, да не съм натоварена.
Нищо, че ми предлагат да стана пълноправен партньор. Това не променя нещата. Аз няма да се променя. Госпожа Фарли се оказа права. Аз съм разцъфнала. Вече не съм празна черупка.
Защо ми трябва отново да се превръщам в съсухрено листо?
Прочиствам гърлото си и оглеждам стаята.
— Предложението ви е изключителна чест за мен — заявявам искрено аз. — Много ви благодаря. Наистина. Въпреки това… просто не искам старата си работа. Единственото ми желание бе да изчистя името си. Трябваше да докажа, че не съм допуснала грешка. — Не се сдържам и поглеждам Гай. — Истината е, че откакто си тръгнах от „Картър Спинк“, аз… ами… продължих напред. Намерих си работа. Новата работа много ми допада. Затова не мога да приема предложението ви.
Настъпва мълчание. Всички са слисани.
— Благодаря ви — повтарям любезно аз. — И много благодаря за… ъъъ… шампанското.
— Тя сериозно ли говори? — обажда се някой. Кетърман и Елдридж се споглеждат намръщени.
— Саманта — започва Кетърман и пристъпва към мен. — Възможно е да си намерила поле за изява другаде. Ти обаче си адвокат на „Картър Спинк“. Тук си обучена, мястото ти е тук.
— Ако става въпрос за заплатата — намесва се Елдридж, — надявам се, да успеем да ти предложим нещо повече от сегашната… — Той поглежда към Гай. — В коя фирма е отишла?
— В която и да е, ще разговарям със старшите партньори — прекъсва го решително Кетърман. — С директора на отдел „Кадри“… с когото трябва. Ще оправим тази работа. Кажи ми на кого да се обадя. — Той вади миникомпютъра.
Стискам устни. Отчаяно се опитвам да не се изсмея.
— Няма директор на отдел „Кадри“, — обяснявам аз. — Няма и старши партньори.
— Как така да няма старши партньори? — Кетърман започва да губи търпение. — Как е възможно да няма старши партньори?
— Не съм казала, че работя като адвокат.
Все едно, че им казах, че земята е плоска. Оглеждам присъстващите и разбирам, че никога досега не съм виждала толкова слисани хора.
— Ти… не работиш ли като адвокат? — пита най-сетне Елдридж. — Като каква работиш тогава?
Надявах се да не се стига до този въпрос. Но пък… защо да не им кажа?
— Работя като икономка — усмихвам се аз.
— Икономка ли? — Елдридж ме зяпа като хипнотизиран. — Това да не би да е някакъв нов жаргон за „щети“. Така и не успявам да следя шантавите нови имена.
— Да не би да е в гаранционния фонд? — пита Кетърман. — За това ли става въпрос?
— Не, не е това — отвръщам търпеливо аз. — Икономка съм. Оправям легла. Готвя. Домашна помощница съм.
Цели шейсет секунди никой не трепва. Господи, защо нямах камера? Как ми се иска да запечатам на лента израженията им.
— Ти наистина ли си… икономка! — заеква най-сетне Елдридж.
— А-ха. — Поглеждам си часовника. — Работата ме удовлетворява, спокойна съм и съм щастлива. Дори вече е време да се прибирам. Благодаря ти — обръщам се към Кетърман. — Благодаря ти, че ме изслуша. Ти беше единственият, който го направи.
— Отказваш предложението ни? — Оливър Суон така и не може да повярва.
— Да, отказвам. — Свивам гузно рамене. — Съжалявам. Довиждане на всички.
Докато вървя към вратата, усещам, че краката ми треперят. Да не говорим, че не мога да повярвам. Отказах им. Отказах да стана старши партньор в „Картър Спинк“.
Какво, по дяволите, ще каже майка ми?
При тази мисъл избухвам в истеричен смях.
Нямам нерви да чакам асансьора, затова тръгвам по стълбите и трополя надолу по стъпалата.
— Саманта! — отеква над мен гласът на Гай. Я виж ти! Той пък какво иска?
— Тръгвам си! — провиквам се аз. — Остави ме на мира!
— Не можеш да си тръгнеш!
Чувам го, че тича надолу по стълбите, затова забързвам и аз. Вече казах каквото имах да казвам. Няма място за повече приказки. Токчетата ми тракат по стълбите, докато тичам. Стискам перилата за опора. Въпреки това Гай успява да ме настигне.
— Саманта, това е истинска лудост!
— Не е!
— Не мога да ти позволя да си съсипеш кариерата… заради някаква прищявка! — изкрещява той и аз се завъртам вбесена и за малко да падна по стълбите.
— Не е никаква прищявка!
— Знам, че си ни сърдита на всички! — Гай ме настига задъхан. — Сигурен съм, че ти достави искрено удоволствие да ни откажеш, да кажеш, че работиш като икономка…
— Наистина работя като икономка! — тросвам се аз. — И не съм отказала, защото съм сърдита или обидена. Отказах, защото не искам тази работа.
— Саманта, най-съкровеното ти желание бе да станеш партньор! — Гай сграбчва ръката ми. — Сигурен съм! Положила си толкова труд. Не можеш да захвърлиш всичко просто така! Прекалено важно е.
— Ами ако вече не ми се струва важно?
— Минали са само няколко седмици! Не може да се промениш току-така!
— Напротив. Може. Променила съм се.
Гай клати глава.
— Ти сериозно ли си станала икономка?
— Напълно — сопвам се аз. — Какво от това?
— За бога… — Той млъква. — Виж, Саманта, върни се горе. Ще поговорим. От отдел „Кадри“ също се качиха. Беше уволнена… отнесоха се зле към теб… нищо чудно, че не можеш да мислиш трезво. Предлагат ти срещи с психолог.
— Не ми трябва психолог! — Врътвам се и продължавам надолу по стълбите. — Да не би да означава, че съм луда единствено защото не искам повече да работя като адвокат?
Стигам до последното стъпало и изскачам във фоайето. Гай не се е отказал да върви след мен. Хилъри Грант от „Връзки с обществеността“ е седнала на едно от кожените канапета с жена, която не познавам. Двете ме поглеждат стреснати.
— Саманта, не можеш да го направиш! — крещи след мен Гай, когато слиза във фоайето. — Ти си една от най-талантливите адвокатки, които познавам. Не можеш да откажеш да станеш старши партньор, за да се правиш на скапана… икономка.
— Защо да не мога, след като това ми е приятно? — Спирам насред мраморното фоайе и се врътвам към него. — Гай… най-сетне открих какво е да живееш наистина! Открих какво е да не ти се налага да работиш всеки уикенд, да не си непрекъснато под напрежение. И да ти кажа… харесва ми!
Гай не чува нито една дума. Дори не се опитва да разбере.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че е по-хубаво да чистиш кенефи, отколкото да си съдружник в „Картър Спинк“? — По лицето му се е изписал неподправен гняв.
— Да! — отвръщам предизвикателно аз. — Точно така!
— Коя е тази? — пита любопитно жената с червения костюм.
— Саманта, правиш най-голямата грешка в живота си! — отеква гласът на Гай, докато отварям стъклената врата. — Ако си тръгнеш сега…
Нямам желание да го слушам повече. Вече съм навън. Слизам по стълбите. Тръгвам си завинаги.
