Той затваря. Аз оставям слушалката и се оглеждам в малкото огледало в антрето. Бузите ми са порозовели, очите ми блестят.
Права съм била. Те вече знаят.
В този момент ми хрумва, че сега ще ми предложат старата ми работа. Ще ми предложат партньорство. Тази мисъл ме опиянява, а в същото време поражда неестествен страх.
Ще премина и този мост, когато му дойде времето.
Влизам в кухнята толкова развълнувана, че не мога дори да седна. Какво ще правя през следващите няколко часа? Заливам пакетчето с гореща вода, изчаквам малко и разбърквам с лъжичка. След това ми хрумва нещо.
Отнема ми само двайсет минути, за да изляза и да купя необходимите продукти. Масло, яйца, брашно, ванилия, ванилена захар, форми за печене. Миксер и везна. Всичко. Не мога да повярвам, че в кухнята ми няма нищо. Как изобщо съм готвила в тази кухня?
Всъщност, никога не съм го правила.
Нямам престилка, затова решавам да импровизирам със стара риза. Нямам купа, а забравих да купя — затова използвам един леген, който ми беше подарък към комплект за ароматерапия. След час тортата бе готова. Три реда блат, напоен и разделен от маслен крем, отгоре с лимонова глазура, украсена със захарни цветя.
Поглеждам я и усещам искрено задоволство. Това е петата ми торта и за пръв път успях да разрежа блата на три. Свалям старата риза и излизам от апартамента.
Госпожа Фарли ме поглежда стреснато.
— Здравейте! — казвам аз. — Донесох ви нещо. За да ви благодаря, че прибирахте пощата ми.
— О! — Тя поглежда изумена тортата. — Саманта! Сигурно е била много скъпа!
— Не съм я купила — отвръщам гордо аз. — Направих я сама.
Госпожа Фарли е още по-учудена.
— Ти ли я направи?
— А-ха — грейвам аз. — Може ли да я внеса и да направя кафе?
Възрастната дама е толкова слисана, че дори не ми отговаря, а аз използвам момента и се вмъквам в апартамента й. Със срам се сещам, че никога преди не съм влизала тук. През трите години, откакто я познавам, нито веднъж не бях идвала. Всичко е подредено безупречно, има няколко малки масички, антики, на масата за кафе е поставена купа с розови листенца.
— Вие седнете — подканвам я аз. — Аз ще се оправя в кухнята. — Тя не може да повярва. Отпуска се в едно от креслата.
— Моля те — прошепва тя. — Не чупи нищо.
— Нищо няма да счупя! Искате ли капучино с пяна?
Десет минути по-късно излизам от кухнята с две чаши кафе и торта.
— Заповядайте. — Отрязвам парче на госпожа Фарли. — Кажете какво мислите.
Тя поема чинийката и я поглежда.
— Наистина ли ти си я направила?
— А-ха!
Поднася парченце към устата си. След това спира. Струва ми се невероятно нервна.
— Няма страшно! — окуражавам я аз и опитвам от моето парче. — Виждате ли? Мога да готвя! Честна дума!
Госпожа фарли лапва първото парче много внимателно. Докато дъвче, ме поглежда учудена.
— Великолепна е! Толкова е лека! Наистина ли ти я направи?
— Разбих жълтъците и белтъците отделно — обяснявам аз. — Така тортите стават съвсем леки. Мога да ви кажа рецептата, ако искате. Опитайте кафето. — Подавам й чашата. — Използвах миксера за млякото. Нали нямате нищо против? Става чудесно, стига да уцелите подходящата температура.
Госпожа Фарли ме поглежда все едно, че съм се превърнала в призрак.
— Саманта — успява да заговори най-сетне тя. — Ти къде беше през последните няколко седмици?
— Бях… далече. — Погледът ми попада на парцал и спрей за прах. Сигурно е почиствала, когато звъннах. — На ваше място не бих използвала тези парцали — обяснявам любезно аз. — Мога да ви препоръчам по-подходящи.
Госпожа Фарли оставя чашата и се привежда напред. Челото й е намръщено.
— Саманта, да не си влязла в някоя секта?
— Не! — Не успявам да се сдържа и избухвам в смях. — Просто се занимавах с различни неща. Искате ли още кафе?
Връщам се в кухнята и донасям още мляко с пяна. Когато влизам в хола, госпожа Фарли довърша второто си парче торта.
— Много е вкусна — заявява тя. — Благодаря ти.
— Ами… нали знаете… — Свивам рамене и усещам, че ми е неудобно. — Благодаря ви, че ми отделяхте толкова време.
Госпожа Фарли дояжда тортата, оставя чинията на масичката и остава загледана в мен няколко секунди, главата й е наклонена на една страна като на птица.
— Миличка — решава се най-сетне тя. — Не знам къде си била. Нямам представа с какво си се занимавала. Каквото и да е било, много си се променила.
— Знам, че косата ми е различна… — започвам аз, ала тя клати глава.
— Преди непрекъснато фучеше напред-назад, прибираше се късно, вечно изглеждаше уморена, загрижена. Приличаше ми на празна черупка… Беше като сухо листо.
Сухо листо ли? — помислих си възмутено аз. — Черупка ли!
— Сега си разцъфнала! Изглеждаш по-стегната, по-здрава… по-щастлива… — Тя оставя чашката и се привежда напред. — С каквото и да си се занимавала, отразило ти се е чудесно.
— Много благодаря. — Усмихвам се смутено. — Чувствам се различно. Просто съм по-спокойна напоследък. — Отпивам от кафето, отпускам се назад на стола и се замислям. — Наслаждавам се на живота повече, отколкото преди… Забелязвам повече от преди…
— Не забеляза, че телефонът ти звъни — прекъсва ме тихо тя и посочва с брадичка джоба ми.
— Така ли? — Грабвам изненадана телефона. — Трябва да се обадя. Извинете ме.
Отварям мобилния и чувам гласа на Кетърман:
— Саманта!
Прекарвам три часа в „Картър Спинк“, докато разговарям първо с представител на адвокатската колегия, след това с двама от старшите партньори и накрая с някакъв от Трета обединена банка. По обяд вече съм изтощена да повтарям едно и също пред безизразните лица. От осветлението в офиса ме заболя глава. Бях забравила колко потискащо е тук и колко е сух въздухът.
Все още не мога да си обясня какво точно става. Адвокатите са толкова противно дискретни. Знам, че някой е ходил до дома на Арнолд и нищо повече. Макар че никой няма да си признае, знам, че съм права. Вече съм оправдана.
След последното интервю донесоха чиния със сандвичи, бутилка минерална вода и руло. Изправих се, протегнах ръце и пристъпих до прозореца. Чувствам се като затворничка тук. На вратата се почуква и Кетърман влиза.
— Не приключихме ли вече? — попитах аз. — Тук съм от три часа.
— Може да се наложи отново да говорим с теб. — Той ми посочва сандвичите. — Трябва да обядваш.
Не мога да остана в тази стая нито миг повече. Трябва да се пораздвижа.
— Първо ще се освежа — заявявам аз и се измъквам от стаята, за да не му дам възможност да протестира.
Когато отварям вратата на дамската тоалетна, всички жени вътре млъкват. Влизам в една от кабинките и чувам развълнувания шепот навън. Когато излизам, всички са още тук. Наблюдават ме, не смеят да откъснат очи от мен.
— Върна ли се, Саманта? — пита една колежка, Луси.
