— Не е толкова зле — опитвам се да се усмихна аз. — Така мога да похапвам безплатно.
— Значи допусна една грешка и… край? — възкликва момичето, което си изпусна еклера. — С кариерата ти на правист е свършено?
— Ами… може и така да се каже — кимвам аз. — Еклер?
Май никой вече не е гладен. До един са си загубили цвета.
— Аз ще отскоча… до бюрото си — заеква момчето с очилата. — Просто да проверя дали няма нещо важно…
— И аз — отвръща момичето и си оставя чашата.
— Саманта Суитинг е тук! — чувам гласа на друга стажантка, докато предава клюката на някои от по- младите колеги. — Вижте! Станала е сервитьорка!
— Недей! — съскам на свой ред аз. — Не казвай на никого…
Закъсняла съм. Виждам, че все нови и нови хора започват да се извръщат към мен с изражение на неудобство, примесено с ужас.
В първия момент всичко това ми се струва толкова унизително, че ми идва да изчезна. Това са хората, с които работех. А ето, че сега съм облечена в униформа на райета и им сервирам.
В следващия миг обаче усещам как у мен се надига решителност.
Майната ви — казвам си аз. — Защо да не работя като сервитьорка?
— Здравейте — обаждам се аз и отмятам коса назад. — Искате ли десерт?
Все повече хора се обръщат, за да ме зяпат. Чувам как шепотът им се носи из стаята. Останалите сервитьори са се скупчили заедно и също ме зяпат. Сега вече всички се завъртат към мен и имам чувството, че наоколо се разтваря кръг. Как е възможно да няма нито едно приятелско лице тук?
— Господи! — чувам нечий шепот. — Погледнете я!
— Тя има ли право да влиза тук? — възкликва друг.
— Не — отвръщам аз напълно спокойно. — Прави сте. Нямам право.
Отправям се към вратата, но около мен цари истинско меле. Не мога да изляза. В следващия момент стомахът ми се свива. Сред множеството забелязвам познатата гъста коса, познатите румени бузи, познатата весела усмивка.
Арнолд Савил.
Очите ни се срещат и макар че той се усмихва, в погледи му забелязвам твърдост, която никога досега не бях виждала. Това е гняв, насочен към мен.
Усещам как ми прилошава, докато го наблюдавам. Не ме интересува гневът му, а лицемерието. Та той е успял да заблуди всички. За всички останали в залата Арнолд Савил е като Дядо Коледа. Колегите му правят път и той пристъпва към мен, стиснал чаша шампанско в ръка.
— Саманта — започва той с приятелски глас. — Смяташ ли, че е редно?
— Ти си забранил да влизам в сградата — чувам нападката си аз. — Не ми остави друг избор.
Господи! Нова грешка. Не биваше да отговарям толкова остро.
Трябва да се овладея, иначе ще загубя. И без това вече съм в неблагоприятно положение заради сервитьорската униформа, да не говорим, че всички са ме зяпнали, сякаш съм дресирано куче от цирка. Трябва да се успокоя, да се стегна и да му дам да се разбере.
Само че, като виждам Арнолд след толкова време, не успявам да се контролирам. Макар да се опитвам да запазя спокойствие, не успявам. Лицето ми е пламнало, гърдите ми се надигат тежко. Всички чувства и травми от последните няколко седмици избухват в мен като заряд от омраза.
— Ти ме уволни. — Думите излизат сами, преди да успея да се спра. — Ти ме излъга.
— Саманта, знам, че ти е било много трудно. — Арнолд се държи като директор, заел се с непослушен ученик. — В интерес на истината… — Обръща се към непознат за мен мъж и извива очи. — Бивша служителка — обяснява тихо той. — Не е съвсем наред с главата.
Какво? Какво каза?
— Напълно наред съм с главата! — изкрещявам аз. — Просто искам да ми отговориш на един незначителен въпрос. Съвсем простичък въпрос. Кога точно остави онази докладна записка на бюрото ми?
Арнолд избухва в смях.
— Саманта, пенсионирам се. Смяташ ли, че моментът е подходящ? Няма ли кой да ме отърве от нея? — обръща се той към гостите.
— Затова не искаше да се връщам в офиса, нали? — Гласът ми трепери от възмущение. — Защото можех да започна да задавам неудобни въпроси. Защото можех да се сетя какво става.
В залата се усеща раздвижване. Само че то не вещае нищо добро за мен. Чувам как мърморят „За бога“ и „Тя как е успяла да влезе?“. Ако искам някой някога да ми повярва и да запазя достойнството си, трябва да замълча веднага. Само че не мога.
— Не съм допуснала никаква грешка, нали? — Пристъпвам към него. — Ти си ме използвал! Ти съсипа кариерата ми и стъпка всичко, което бях постигнала…
— Стига вече! — сопва се Арнолд. — Просто прекали. Не е смешно.
— Просто ми отговори на въпроса! — изкрещявам аз. — Кога остави докладната записка на бюрото ми? Кажи, Арнолд? Защото не е била там преди крайния срок.
— Разбира се, че беше там. — Арнолд се обръща, изпълнен с досада и пренебрежение. — Беше на бюрото ти на 28 май.
28 май ли?
Това пък откъде се взе? Защо ми се струва, че нещо не е наред?
— Не ти вярвам — отвръщам аз, обзета от безпомощен гняв. — Просто не ти вярвам. Според мен си ме натопил. Мисля…
— Саманта? — Някой ме докосва по рамото и аз се обръщам към Ърнест от охраната. Познатото му сбръчкано лице е намръщено от неудобство. — Налага се да те помоля да напуснеш сградата.
Усещам унижението. Те наистина ме гонят. А седем години бях отдала живота си на тази фирма. Последните остатъци самообладание ме напускат. Горещи сълзи парят очите ми.
— Върви си, Саманта — подканя ме със съжаление Оливър Суон. — Не се унижавай повече.
Оставам загледана в него няколко секунди, след това местя поглед към всеки един от старшите партньори.
— Бях добър адвокат — заговарям аз с треперещ глас. — Вършех си добре работата. Всички го знаете. Само че вие ме изхвърлихте и се държите така, сякаш никога не съм съществувала. — Преглъщам буцата, събрала се в гърлото ми. — Вие губите.
В залата цари пълна тишина, когато оставям подноса с еклерите на една от масите и тръгвам към вратата. В мига, в който излизам, зад мен започват оживени разговори.
Пътувам с Ърнест в асансьора в пълно мълчание. Ако кажа дори една дума, ще избухна в сълзи. Не мога да повярвам, че прецаках плана си. Така и не разбрах нищо. Да не говорим, че ме познаха. Изпуснах си нервите пред целия персонал. Сега има да ми се смеят още повече, отколкото преди.
Щом излизам от сградата, проверявам мобилния си. Имам есемес от Нат, за да разбере как вървят нещата. Прочитам го няколко пъти, но не ми стигат силите да отговоря. Не мога и да се обадя в дома на семейство Гайгър. Сигурно ще успея да се кача на последния влак, но няма да стане тази вечер.
На автопилот се насочвам към метрото. Виждам отражението си в един от прозорците бледо и напълно безизразно. През цялото време мислите не ме оставят на мира. 28 май. 28 май.
Отговорът изниква сам едва когато съм пред сградата. 28 май. Цветното изложение в Челси. Разбира се. На 28 май бяхме в Челси през целия ден. Арнолд, Кетърман, Гай и аз. Беше ден за забавления. Арнолд пристигна направо от Париж, а след това го откараха у тях. Дори не е ходил в офиса.
Той излъга. Разбира се, че излъга. Усещам как гневът ми кипва отново. Само че не мога да направя нищо. Никой няма да ми повярва. До края на живота ми хората ще смятат, че грешката е била моя.
Слизам на моя етаж, опитвам се да извадя ключа и се надявам искрено госпожа Фарли да не ме чуе. Представям си с какво удоволствие ще се накисна във ваната. И в този момент се заковавам на място. Оставам неподвижна в продължение на няколко секунди, потънала в мисли.
Бавно се обръщам и тръгвам към асансьора. Имам още един шанс. Няма какво да губя.