за работа са нечовешки. „От теб се очаква да продадеш душата си — заяви топ. — Подадох оставка, защото стресът бе непоносим. Нищо чудно, че тя е предпочела да се занимава с физически труд.“
Говорителят на „Картър Спинк“ защити условията на работа. „Ние сме гъвкава, модерна фирма, която разчита на традиции и последователност. Бихме искали да поговорим със Саманта за възгледите й и в никакъв случай не очакваме служителите ни «да продадат» душите си.“
ТЯ ИЗЧЕЗНА
От „Връзки с обществеността“ изтъкнаха, че предложението към госпожица Суитинг е все още в сила и партньорите от „Картър Спинк“ държат да говорят с нея. Освен това никой не е виждал съвременната Пепеляшка от деня, в който напусна офиса.
КЪДЕ Е?
Допълнителен репортаж на стр. 34.
Не мога да откъсна очи. Какъв репортаж? Още ли има? С треперещи ръце обръщам на страница 34.
Известната адвокатка с блестящо бъдеще се отказва от шестцифрена заплата, за да се занимава с домакинска работа. Какво говори това за напрежението и стреса в днешното общество? Дали съвременните жени, отдадени на кариерата, не заплащат прекалено висока цена? Или може би силите не им достигат? Тази необикновена история не е ли началото на нова тенденция?
Едно е сигурно. Единствено Саманта Суитинг може да отговори.
Не мога да откъсна очи от страницата. Не мога да повярвам. Как е възможно… Откъде… Как са разбрали?
Някакъв блясък ме стряска и аз забелязвам, че непознатият е насочил фотоапарата си към мен.
— Престанете! — изкрещявам ужасена аз и скривам лицето си в длани.
— Може ли да те снимам с четката за тоалетна, сладурче — пита той и нагласява апарата. — В пъба ми казаха, че си ти. Супер ще се получи. — Светкавицата блясва отново и аз затварям намръщена очи.
— Не! Вие… вие грешите. — Подавам му вестника, без дори да го сгъна. — Това… т’ва не мен. Име мое Мартин. Аз не адвокат.
Журналистът ме поглежда подозрително и свежда поглед към снимката. Забелязвам, че се колебае. Доста по-различна съм сега с русата коса от едно време.
— Това не е френски акцент — решава накрая той. Прав е. Очевидно акцентите не са силната ми страна.
— Аз… наполовина белгийка. — Не смея да вдигна очи от пода. — Моля, сега чака вън. Иначе вика полиция.
— Хайде, сладурче. Изобщо не си белгийка.
— Ти върви! Ти на частна собственост. Аз съди!
Блъскам го към вратата, затварям и врътвам ключа. След това дръпвам пердето и се облягам на вратата, а сърцето ми заплашва да се пръсне. Мама му стара. Какво да правя?
Добре. Важното е да не изпадам в паника. Важното е да мисля разумно и да преценя положението.
Само че миналото ми е изтъпанчено в национален вестник. Добре, че Триш и Еди не четат този вестник. Нито пък „Челтънъм газет“. Това е просто една тъпа статия в някакъв тъп вестник и до утре всички ще са я забравили. Няма защо да им казвам. Не е нужно да си създавам неприятности. Просто ще довърша шоколадовия крем, все едно, че нищо не се е случило. Точно така. Ще отричам всичко.
Чувствам се малко по-добре, когато посягам към шоколада и започвам да го чупя на парченца.
— Саманта? Кой беше този? — Триш наднича при мен.
— Никой — отвръщам аз с усмивка. — Няма нищо. Искате ли да ви направя чаша кафе и да го донеса в градината?
Стой спокойно. Отричай всичко. Няма страшно.
Добре. Няма да стане, като отричам, защото на алеята се появяват още трима журналисти.
Минали са двайсет минути от появата на първия. Зарязвам шоколадовия крем и надничам през прозореца, обзета от ужас.
Двама мъже и едно момиче току-що се появиха. Всичките стискат фотоапарати и си приказват с първия, който сочи към кухнята. От време на време някой снима къщата. Всеки момент ще звъннат.
Това не може да продължава. Трябва ми нов план. Трябва…
Ще им отклоня вниманието. Точно така. Поне ще спечеля малко време.
Тръгвам към вратата и грабвам една от сламените шапки на Триш. След това предпазливо се измъквам и тръгвам по чакълестата пътека, а четиримата натрапници се скупчват около мен.
— Вие ли сте Саманта Суитинг? — пита един и навира касетофон пред лицето ми.
— Съжалявате ли, че се отказахте от партньорството? — пита друг.
— Казвам се Мартин — отвръщам аз, навела ниско глава. — Вие сте в грешна къща. Познавам Саманта Суитинт… тя живее… там. — Посочвам към другия край на селото.
Очаквам да хукнат, но нито един от тях не помръдва.
— Грешна къща! — повтарям отново аз. — Моля напуснете.
— Този акцент какъв е? — пита мъж с черни очила.
— Белгийски — отвръщам след секунда аз.
— Белгийски лм? — Той наднича под периферията на шапката. — Тя е — заявява убедено той. — Нед, тя е! Ела веднага.
— Тук е! Тя излезе!
— Тя е!
Чувам гласове от другата страна на улицата и за мой ужас цяла тълпа журналисти се показва, затичват се към вратата, стиснали фотоапарати и диктофони.
По дяволите. Откъде се взеха?
— Госпожице Суитинг, Ангъс Уотс. „Дейли експрес“. — Мъжът с черните очила вдига микрофон. — Какво ще посъветвате младите жени?
— Наистина ли ви е приятно да чистите тоалетни? — пита друг и навира фотоапарата си в лицето. — Какъв препарат за тоалетни ползвате?
— Престанете! — настоявам притеснена аз. — Оставете ме на мира! — Дръпвам дървената порта, за да я затворя, след това се обръщам и се затичвам по алеята към къщата. Накрая се скривам в кухнята.
Какво ще правя? Какво?
Зървам образа си в лъскавия хладилник. Поруменяла съм и имам доста налудничав вид. Да не говорим, че съм нахлупила сламената шапка на Триш.
Смъквам я от главата си и я зарязвам на масата тъкмо когато Триш нахлува в кухнята. Понесла е книгата „Елегантното парти“ и празна чаша кафе.
— Какво става, Саманта? — пита тя. — Навън става нещо.
— Така ли? — питам аз. — Май не съм забелязала.
— Прилича ми на протестно шествие. — Тя смръщва чело. — Надявам се да не са тук и утре. Протестите са много егоистична работа… — Погледът й попада на плота. — Още ли не си готова с крема? Ама, Саманта! Какво прави досега?
— Ъъъ… нищо! — преглъщам аз. — Веднага ще се заема, госпожо Гайгър. — Посягам към купата и започвам да смесвам шоколада и белтъците.
Имам чувството, че се намирам в паралелна реалност. Всичко ще излезе наяве. При това съвсем скоро. Какво да правя?
— Ти видя ли шествието? — обръща се Триш към Еди, когато той влиза в кухнята. — Точно пред портата са! Трябва да им кажем да се преместят!
— Това не е шествие — обяснява той, отваря хладилника и наднича вътре. — Журналисти са.
— Журналисти! — Триш поглежда към тях. — Какво, за бога, търсят тук?
