Докато Триш си приготвя нов коктейл „Блъди Мери“, аз започвам да мисля усилено. Мелиса? Може да се окаже Мелиса Дейвис от „Фрешуотър“. Може да е Мелиса Тайлър, която работеше с мен по сливането на „ДелтаКо“. Прекарали сме заедно часове наред. Ще ме познае веднага.
— Тя ваша племенница ли е или на господин Гайгър? — питам небрежно аз, когато Триш сяда. — И тя ли се казва Гайгър?
— Не, фамилията й е Хърст. Мелиса Хърст.
Нищо не ми говори.
— А къде работи? — Моля те, кажи, че е някъде в чужбина…
— В някаква много известна фирма в Лондон. — Триш замахва разсеяно с чашата.
Добре, накратко казано, не я познавам. Адвокат в Лондон в известна фирма. Ако е в някоя голяма фирма, със сигурност е чувала за мен. Освен това знае за колежката, избягала панически от „Картър Спинк“, заради която клиентът е загубил петдесет милиона лири. Сигурно е запозната дори с най-унизителните подробности от целия този срам.
Само като си помисля, и ми става студено. Щом чуе името ми, ще започне да се сеща, ще събере две и две… и ето, че истината ще лъсне. Унижението, което преживях в Лондон, ще ме настигне и тук. Всички ще разберат каква съм била и какво е станало. Всички ще са наясно, че съм лъжкиня. Поглеждам Натаниъл ужасена.
Не мога да позволя всичко да ми се изплъзне. Не и сега.
Той ми намига и аз отпивам дълга глътка от коктейла. Отговорът е много прост. Налага се да направя всичко необходимо, за да опазя тайната си.
18
Не е задължително въпросната адвокатка да ме познава. Само че, за да съм сигурна, прибягвам до най-обикновена дегизировка. След като оправих свободната спалня, бързо се скрих в стаята си, вързах косата си на върха на главата и оставих кичурите да падат толкова артистично, че да ми скриват лицето. След това боднах на носа си стари очила, които открих в чекмедже на скрина. Сигурно са останали от 80-те и имат огромни зелени рамки, които успешно скриват лицето ми. Освен това с тях приличам на Елтън Джон. Нищо. Ще го преживея. Важното е, че изобщо не приличам на себе си.
Слизам долу и се натъквам на Натаниъл, който тъкмо излиза от кухнята и май е доста вкиснат. Поглежда ме и се заковава на място от изненада.
— Саманта… какво си направила?
— А, косата ли? — Докосвам я разсеяно. — Просто ми се прииска да си направя по-различна прическа.
— Тези очила твои ли са? — Той продължава да ме оглежда и май не вярва на очите си.
— Нещо ме боли глава. Кажи… какво става? — питам бързо аз с надеждата да му отвлека вниманието.
— Триш — мръщи се той. — Изнесе ми лекция за шума. Не можело да се коси ливадата между десет и два. Не мога да използвам резачката, за да подкастрям храстите, без предупреждение. Да бъда така любезен да ходя на пръсти по чакъла. Представяш ли си. На пръсти!
— Защо?
— Заради проклетата гостенка. Всички ще трябва да се въртим около нея. Проклетата адвокатка. — Той клати презрително глава. — Работата й била много важна. Моята работа е важна!
— Идва! — изписква Триш от кухнята и забързва навън. — Готови ли сме всички? — Отваря вратата и аз чувам, че се хлопва вратата на някаква кола.
Имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Вече няма мърдане. Дръпвам още няколко кичура над лицето си и стискам юмруци. Ако се окаже, че я познавам, просто ще стоя с наведена глава, ще мрънкам и ще си играя ролята. Все пак аз съм икономка. Цял живот съм била икономка.
— Тук ще имаш пълно спокойствие, Мелиса — долита до мен гласът на Триш. — Инструктирах персонала да ти обръща специално внимание…
Двамата с Натаниъл се споглеждаме и той извива очи към тавана.
— Пристигнахме! Чакай да ти отворя вратата…
Притаявам дъх. След миг Триш връхлита вътре, последвана от момиче в дънки и тясно потниче, повлякло след себе си куфар на колелца.
Това ли била видната столична адвокатка? Зяпвам я и не мога да повярвам. Тя има дълга тъмна коса и дръзко, хубавко лице, но май е още тийнейджърка.
— Мелиса, това е прекрасната ни икономка, Саманта… — Триш млъква стреснато. — Саманта… какво, за бога, е това? Приличаш на Елтън Джон!
Супер. Ето че успешно привлякох вниманието към себе си.
— Здравейте — обаждам се аз, изпълнена с неловкост, и свалям очилата, но оставам с наведена глава. — Приятно ми е да се запознаем.
— Страшно се радвам, че дойдох. — Мелиса говори бавно и провлечено като истинска възпитаничка на някой скъп пансион. След това тръсва коса. — Лондон страшно ме потиска.
— Госпожа Гайгър каза, че сте адвокатка в някакво… във важна фирма в Лондон.
— Да. — Тя ми се усмихва самодоволно. — В правната школа в Челси съм.
Какво?
Тая дори не е квалифициран адвокат. Тя е още студентка. Предпазливо надигам глава и срещам погледа й, но е повече от очевидно, че не се познаваме, За бога. Няма защо да се притеснявам от това момиче. Идва ми да се изсмея на глас.
— А този кой е? — Мелиса започва да пърха примамливо към Натаниъл, а той се мръщи още по-страшно от преди.
— Това е Натаниъл, градинарят ни — обяснява Триш. — Не се притеснявай, строго му е наредено да не те безпокои. Вече му казах, че имаш нужда от пълна тишина, за да си свършиш работата.
— Да знаеш само колко имам да преговарям. — Мелиса въздъхва тежко и прокарва ръка през косата си. — Нямаш представа каква работа ме чака, леличко Триш. Тооолкова съм стресирана.
— Наистина не знам как успяваш да се справиш. — Триш я прегръща през раменете и я притиска до себе си. — Какво предпочиташ първо? Всички сме на твое разположение.
— Би ли ми подредила багажа? — обръща се към мен Мелиса. — Дрехите ми сигурно са се смачкали и трябва да се изгладят.
Стряскам се. Значи тя няма сама да си оправи багажа, така ли? Да не се превърна сега в личната прислужница на тази хлапачка?
— Може да си изнеса учебниците в градината — добавя небрежно тя. — Дали градинарят не може да ми сложи една маса някъде на сянка?
Триш наблюдава възхитена как Мелиса рови из раницата, пълна с бумаги.
— Само погледни всички тези книги, Саманта! — възкликва тя, когато Мелиса изважда „Правен наръчник за начинаещи“. — Погледни само какви дълги думи!
— Ъъъ… олеле! — възкликвам любезно аз.
— Защо не ни направиш по едно кафе? — обръща се тя към мен. — Ще го изпием на терасата. Донеси и малко бисквити.
— Разбира се, госпожо Гайгър — отвръщам аз и автоматично правя реверанс.
— Може ли моето да е наполовина с кофеин, наполовина без — подхвърля през рамо Мелиса. — Не ми се иска да е прекалено силно.
Не, мама му стара, не мога, претенциозна тъпа краво!
— Разбира се — отвръщам с усмивка аз и стискам зъби. — С удоволствие.
Нещо ми подсказва, че с това девойче няма да се разберем.
Пет минути по-късно, когато изнасям кафето на терасата, Триш и Мелиса са се отпуснали на сянка под чадъра заедно с Еди.
— Нали се запозна с Мелиса? — пита той, когато оставям подноса на масата от ковано желязо. — Тя е нашата малка звезда. Нашият орел на правосъдието.