прииска.
Следобедното напрежение се е разсеяло. И то е като приливите и отливите. Всички, насядали около масата, са поруменели, все още са готови да избухнат дори по най-незначителния проблем, но поне крясъците са утихнали. Клиентите са си заминали. Към четири следобед прочетоха споразумението, стиснаха си ръцете и се изнесоха в лъскавите си лимузини.
Сега всичко зависи от нас, адвокатите, за да предадем в писмен вид устните договорки (което, ако си въобразявате, че е лесно и безпроблемно, трябва още отсега да се откажете от правото) и да ги превърнем в проектодоговори, които да са готови за насрочената за утре сутринта среща.
Тогава ще има нови крясъци.
Потривам дехидратираната си кожа, отпивам глътка капучино и чак тогава разбирам, че съм посегнала към чашата на някой от колегите — течността в нея е студена, останала отпреди часове. Гадост. Боже, пълна гадост. Не мога да изплюя глътката на масата.
Преглъщам отвратителната на вкус течност с красноречива гримаса, флуоресцентните светлини сякаш прогарят очите ми и аз усещам, че съм напълно изтощена. Ролята ми в тези мегасделки е да не изпускам от поглед финансовата страна на споразумението — така че аз съм тази, която договаря заема между нашия клиент и PGNI Bank. Аз бях тази, която спаси положението, когато лъсна някакъв дълг като черна дупка в една от дъщерните фирми. Аз бях тази, която прекара около три часа днес следобед в обсъждане на една- единствена тъпа фраза в клауза 29(д).
Става въпрос за „полагам всички усилия“. Противниковата страна настояваше за „разумни усилия“. Вече не помня за какво се споразумяхме, а и, честно казано, не ми пука. Знам само, че е седем и деветнайсет, а след единайсет минути трябва да съм почти в другия край на града, за да вечерям с мама и брат ми Даниел.
Налага се да отложа вечерята. Вечерята по случай собствения ми рожден ден.
Щом си го помислям, веднага чувам възмутения глас на приятелката ми от училище Фрея.
Миналата седмица отложих срещата си с нея. Трябваше да ходим в някакъв клуб. На следващата сутрин се подписваше сделка и аз нямах избор.
Тя просто не разбира, че сроковете са на първо място и това не подлежи на коментар. Всички останали ангажименти отпадат, а рождените дни просто не се броят. Всяка седмица отлагам почивката си. Срещу мен се е настанил Клайв Съдърланд от корпоративния отдел. Жена му е родила близнаци днес сутринта, а на обяд той беше заел мястото си на масата за преговори.
— И така, дами и господа — гласът на Кетърман привлича вниманието ни.
Кетърман е единственият, който нито е зачервен, нито уморен, нито притеснен. Както обикновено прилича на робот, да не говорим, че по дрехите му няма нито една гънка, все едно, че току-що се е облякъл. Дори когато се ядоса, по него не трепва нищо. Просто излъчва безмълвна ярост.
— Налага се да прекратим за днес.
Какво? Вдигам рязко глава.
И други са вдигнали глави. Усещам как надеждата избуява. Все едно, че сме ученици, усетили някакъв смут по време на теста по математика, и не смеем да гъкнем, да не би на главите ни да се стовари изневиделица нещо по-неприятно.
— Докато „Фалънс“ не ни предоставят пълната документация, не можем да продължим. Ще се видим утре точно в девет. — Той излиза от заседателната зала и в мига, в който вратата се затваря, аз въздъхвам. Чак сега забелязвам, че съм била притаила дъх.
Клайв Съдърланд вече е хукнал навън. Хората са наизвадили мобилните си телефони и обсъждат къде ще ходят на вечеря, кой филм ще гледат или потвърждават отново вече отложени ангажименти. Ето че всички живнаха. Обхваща ме неочаквано желание да се развикам от радост.
Само че това никак не приляга на един партньор във фирма.
Събирам си нещата, натъпквам ги в куфарчето и отмествам стола си назад.
— Саманта, за малко да забравя. — Гай се е насочил към мен. — Това е за теб.
Подава ми пакет в най-обикновена бяла хартия. Усещам смешен прилив на радост. Подарък за рождения ми ден ли е това? Грейвам, докато го отварям.
— Гай, не трябваше!
— Никак не ме затрудни — отвръща спокойно той.
— Въпреки това… — смея се аз. — Мислех, че ще…
Замълчавам в мига, в който пред погледа ми попада служебно дивиди в ламинирана обложка. Това е обобщение на презентацията на европейските партньори, която проведохме наскоро. Бях споменала, че искам записа.
Обръщам я и полагам огромни усилия да запазя усмивката си. Той, разбира се, не се е сетил за рождения ми ден. Защо да се сеща? Едва ли знае на коя дата е.
— Супер! — заявявам най-сетне аз. — Благодаря ти!
— Няма проблем. — Той грабва куфарчето си. — Приятна вечер. Имаш ли някакви планове?
Не мога да му кажа, че днес имам рожден ден. Ще си помисли… Ще разбере…
— Нещо… семейно — усмихвам се аз. — Чао, до утре.
Както и да е. Най-важното е, че успях да се измъкна. Значи ще стигна навреме за вечерята. Дори няма да закъснея прекалено много!
Докато таксито ми се промъква в натовареното движение по „Чийпсайд“, бързо преравям чантата си, за да измъкна новия несесер за грим. Онзи ден се отбих в „Селфриджес“ през обедната почивка, защото се усетих, че продължавам да използвам стария сив молив за очи и спиралата, която си бях купила ча дипломирането преди шест години. Нямах време за демонстрации и затова помолих момичето на щанда да ми направи комплект от всичко, което ми е необходимо.
Изобщо не я слушах, докато ми обясняваше кое какво е, защото в същото време говорех по телефона с Елдридж и обсъждахме украинската сделка. Спомням си обаче, че тя настояваше да използвам нещото, наречено „пудра бронзант“. Каза, че така кожата ми щяла да се сдобие с блясък и нямало да изглеждам толкова ужасно…
След това беше замълчала.
— Бледа — довърши накрая тя. — Просто сте малко… бледа…
Вадя пудрата и огромната четка за руж, с която започвам да нанасям пудра по бузите и челото. Щом се поглеждам в огледалото, едва потискам смеха си. Лицето ми пролъсква в златисти отблясъци. Изглеждам направо смешна.
Кого се опитвам да заблудя? Аз съм просто една адвокатка от Ситито, която през последните две години дори не е помисляла за почивка и е забравила какво е това тен. Или пък златист загар. Все едно да тръгна с мъниста в косата и да се престоря, че пристигам от Барбадос.
Продължавам да се взирам в огледалото още няколко секунди, след това вадя мокра салфетка и започвам да смъквам пудрата бронзант от лицето си, докато бялата ми кожа, на места изпъстрена със сиви петна, отново се показва. Ето че всичко е отново нормално. Продавачката говореше нещо за сенките под очите ми.
Работата е там, че ако нямам торбички и сенки под очите, сигурно ще ме уволнят.
Облечена съм в черен костюм, както обикновено. Майка ми подари пет черни костюма за двайсет и първия ми рожден ден и ми се струва, че просто стана навик да нося такива. Единственото цветно петно в тоалета ми е червената чанта. И тя ми е подарък от мама, отпреди две години.
Тя ми подари черна. Кой знае защо — може би под въздействието на слънцето или пък по това време съм сключила някоя умопомрачителна сделка, вече не си спомням — нещо ми прищрака и я смених за червена. Не съм сигурна дали ми прости.
Освобождавам косата си от ластика, сресвам я набързо и отново я прибирам. Косата ми никога не е била моята гордост. Цветът й е неубедителен, стига до раменете и е чуплива. Поне така изглеждаше последния път, когато й обърнах някакво внимание. През повечето време й се налага да живее вързана.
— Сигурно ви очаква нещо специално — подхвърля таксиметърджията, който досега ме наблюдаваше в огледалото.
