кажи. Измисли някакъв спешен случай в семейството… ами… нали се сещаш. Дай им моя номер. Аз ще те покривам. Каквото и да измислиш.
— Върви — подканвам я аз през смях и я побутвам. — Заминавай за Индия.
Тя трясва вратата и надниква през прозореца.
— Сам… стискам ти палци за утре. — Грабва ръката ми, среща очите ми и неочаквано става много сериозна. — Щом толкова много го искаш… дано да те назначат.
— Няма друго, което да желая повече. — Докато наблюдавам най-старата си приятелка, престорено небрежното ми поведение изчезва. — Фрея… не мога да ти кажа колко много го искам.
— Ще получиш назначението, сигурна съм. — Тя целува ръката ми и ми маха за довиждане. — И да не си посмяла да се върнеш в офиса! Обещай ми! — крещи тя, докато таксито се отдалечава, а аз протягам ръка, за да спра друго такси.
— „Картър Спинк“, ако обичате — нареждам аз. Разбира се, че ще се върна в офиса.
Прибирам се в единайсет, изтощена, неспособна дори да мисля, след като съм прегледала едва половината от папката, която ми даде Кетърман. Проклетият Кетърман, казвам си аз, докато отключвам входната врата на кооперацията, строена през 1930 г., където живея. Проклетият Кетърман. Проклет да… проклет…
— Добър вечер, Саманта.
Едва се сдържах да не подскоча. Та това е проклетият Кетърман. Застанал е пред асансьора, стиснал натъпканата си до пръсване чанта. В първия момент ме залива вълна от страх. Какво търси той тук?
Да не би да съм се побъркала и вече да имам халюцинации за старшите партньори?
— Някой ми каза, че живееш тук. — Очите му проблясват под очилата. — Купих трийсет и втори апартамент. Вече ще сме съседи.
Не може да бъде, просто не е възможно. Той живее тук?
— Ами… добре дошли в сградата! — казвам аз и се опитвам думите ми да прозвучат искрено. Вратата на асансьора се отваря и двамата влизаме.
Трийсет и втори номер. Това означава, че е само два етажа над мене.
Все едно, че училищният ми директор се е нанесъл тук. Вече няма да имам нито миг спокойствие. Как е могъл да избере точно тази сграда?
Пътуваме мълчаливо и аз се чувствам все по-неловко. Дали да се опитам да кажа нещо приятно? Да заговоря ли за неангажиращи неща?
— Прегледах част от папката, която ми дадохте — казвам най-сетне аз.
— Добре — кима той.
Край с приятния неангажиращ разговор. Защо направо не премина към важните неща?
Утре ще ме правите ли партньор или не?
— Ами… лека нощ — казвам неловко аз и слизам от асансьора.
— Лека нощ, Саманта.
Вратата се затваря и аз изпищявам безмълвно. Не мога да живея в една сграда с Кетърман. Налага се да се преместя.
Тъкмо пъхвам ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехва.
— Саманта?
Сърцето ми се свива. Като че ли тази вечер не ми се струпа достатъчно на главата. Това е госпожа Фарли, съседката. Косата й е сребърна, разхожда три малки кученца и проявява неутолим интерес към живота ми. В същото време е много мила и приема различни пратки от мое име, затова я оставям да ме подпитва и любопитства на воля.
— Пристигна нова доставка за теб, миличка — казва тя. — Този път е от химическото чистене. Ей сега ще ти я донеса.
— Благодаря — отвръщам искрено аз и отварям вратата. На изтривалката е оставена купчинка рекламни материали, аз ги подритвам и те се пръсват към вече натрупалия се в коридора куп. Ще ги занеса за рециклиране веднага щом ми остане някакво време. И тази задача е включена в задължителния ми списък.
— Пак закъсняваш. — Госпожа Фарли е застанала до мен, стиснала в ръка опакованите в найлон блузи. — Вие, младите, сте толкова заети! — Тя цъка с език. — Тази седмица не се прибра нито веднъж преди единайсет!
На това му се казва неутолим интерес. Сигурно си записва кога се прибирам.
— Много ви благодаря. — Посягам към дрехите от химическото, но за мой ужас госпожа Фарли минава покрай мен и нахлува в апартамента.
— Аз ще ги внеса.
— Извинявайте, доста е разхвърляно — казвам аз, когато тя се промъква покрай изправени до стената картини. Все се каня да ги закача… да се отърва от кашоните…
Побутвам я към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, която са ми доставяли по телефона. След това съжалявам. На плота в кухнята е оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях е бодната бележка от новата ми чистачка. Всичко е написано с главни букви.
СКЪПА САМАНТА,
1. ВСИЧКАТА ТИ ХРАНА Е С ИЗТЕКЪЛ СРОК НА ГОДНОСТ. ДА Я ИЗХВЪРЛЯ ЛИ?
2. ИМАШ ЛИ ПРЕПАРАТИ ЗА ПОЧИСТВАНЕ? НАПРИМЕР БЕЛИНА. ТАКА И НЕ УСПЯХ ДА НАМЕРЯ.
3. ДА НЕ БИ ДА КОЛЕКЦИОНИРАШ КУТИИ ОТ КИТАЙСКА ХРАНА? НЕ ГИ ИЗХВЪРЛИХ. ПРОСТО НЕ ПОСМЯХ.
Виждам, че госпожа Фарли също чете бележката, Представям си как цъка на ум. Миналия месец ми изнесе лекция за ползата от бавно загряващите котлони, че трябвало само да сложа пиле и зеленчуци сутринта, едва ли съм щяла да загубя повече от пет минути, за да нарежа един морков.
Може и да беше права. Откъде да знам. По готварство ми писаха тройка в гимназията.
— Много благодаря. — Бързо грабвам дрехите от химическото чистене, оставям ги върху печката и я повеждам към вратата. Усещам я как върти очи, за да види всичко. — Много сте мила.
— Пак заповядай. — Тя ме поглежда с дребните си очички. — Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш куп пари.
Гледам я глупаво. Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя.
— Освен това забелязах, че на едната й липсва копче — добавя тя. — На розовата с бялото райе.
— Добре — съгласявам се аз. — Вижте… това не е проблем. Просто ще я върна в химическото. Те не таксуват подобни услуги.
— Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! — заявява шокираната госпожа Фарли. — Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче при иглите и конците.
— При кое?
— Нямам игли и конци — обяснявам аз възможно най-любезно. — Не мога да шия.
— Поне едно копче можеш да зашиеш! — възкликва тя.
— Не, не мога — отвръщам аз, стресната от изражението й. — Това не е проблем. Ще върна блузата в химическото.
Госпожа Фарли не крие, че е ужасена.
— Наистина ли не можеш да зашиеш копче? Майка ти никога ли не те е учила?
Потискам смеха си, когато си представям как мама шие копче.
— Ами… не. Не ме е научила.
— По мое време — клати глава госпожа Фарли — всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи и да обръщат яки.
