внимателно.
Отварям очи и поглеждам написаното. Работата е там, че на него пише същото както преди. „Ваш представител да се погрижи за регистрацията.“ Датата продължава да бъде двайсет и шести. Написано е черно на бяло. А това означава, че клиентът е получил заем без покритие. А това на свой ред означава, че съм направила най-елементарната грешка, която може да допусне един правист.
Радостта ми се стопява. Пробождат ме ледени тръпки. Отчаяно се опитвам да таи спомня дали Арнолд ми е давал някакви инструкции за тази сделка. Дори не помня да е споменавал за нея. А и защо да споменава? Това е най-обикновен заем. Подобни неща ги вършим дори насън. Сигурно е решил, че съм свършила каквото е необходимо. Направил го е, защото ми вярва.
Мили боже.
Прелиствам отново страниците, този път по-бързо и отчаяно търся някаква вратичка, през която да се измъкна. Няма ли някоя клауза, която да ме накара да възкликна: „Ама, разбира се!“ и да въздъхна от облекчение? Само че такава клауза няма. Стискам докладната и усещам, че ми се завива свят. Как е възможно да се случи подобно нещо? Как е възможно да не съм го забелязала? Да не би просто да съм пъхнала документа в купчината с намерение да се заема с него по-късно? Не си спомням. Просто не мога да си спомня.
Какво ще правя сега? Усещам как се блъскам в стена от паника, щом си представям последствията. Трета обединена банка е заела на „Глейзърбрукс“ петдесет милиона лири стерлинги. Без гаранцията им да е регистрирана, заемът — въпросният многомилионен заем — няма покритие. Ако утре „Глейзърбрукс“ фалират, Трета обединена банка ще се нареди на опашката на кредиторите. И по всяка вероятност ще остане с празни ръце.
— Саманта! — вика ме Маги от вратата и аз подскачам стреснато. Инстинктивно полагам длан върху документа, въпреки че тя не може да прочете написаното, а дори и да го прочете, едва ли ще разбере за какво става въпрос.
— Току-що научих! — шушне тя. — Гай се е изпуснал! Поздравявам те!
— Ами… благодаря! — Нямам представа как успявам да накарам устните си да се усмихнат.
— Отивам за чай. Ти искаш ли да ти донеса?
— Супер! Благодаря.
Маги изчезва надолу по коридора, а аз заравям главата си в ръце. Опитвам се да запазя спокойствие, ала имам чувството, че съм попаднала в кладенеца на ужаса. Трябва да се изправя пред грешката си. А съм допуснала непростима грешка.
Аз съм допуснала грешка.
Какво ще правя? Цялото ми тяло е изпънато от страх, не мига дори да мисля трезво…
И ето че думите на Гай от вчера зазвучават в главата ми, след което усещам как ме връхлита почти болезнена вълна от облекчение. Грешката не е грешка, освен ако не може да се поправи.
Точно така. Работата е там, че мога да я оправя. Мога да регистрирам гаранцията.
Ще бъде истински кошмар. Налага се да съобщя на банката какво съм направила — и на „Глейзърбрукс“, и на Аранолд, и на Кетърман. Ще трябва да подготвя нови документи. А най-лошото е, че всички ще разберат, че съм си позволила да допусна една тъпа грешка, едно недоглеждане, което може да направи някоя стажантка, но не и аз.
Това може да се окаже краят на партньорството. Щом тази мисъл ми минава през ума, усещам как ми призлява.
Истината е, че няма друга възможност. Трябва да оправя нещата. Включвам се бързо в уеб сайта на Регистрационната палата и започвам да търся данните за „Глейзърбрукс“. Ако междувременно срещу тях не е регистрирано оплакване, няма да има абсолютно никакъв проблем…
Гледам страницата и не мога да повярвам на очите си.
Не може да бъде.
Не е възможно.
Иск за петдесет милиона лири е бил внесен миналата седмица от някаква компания „БЛК холдинг“2. Клиентът ни вече се намира на опашката от кредитори.
Главата ми ще се пръсне. Това не е добре. Изобщо не добре. Трябва бързо да поговоря с някого. Налага се да направя нещо още сега, преди да са предявени нови искове. Трябва да кажа на… на Арнолд.
Само че мисълта ме парализира от ужас.
Не мога да го направя. Не мога да отида и просто така да заявя, че съм допуснала най-елементарната и глупава грешка, заради която петдесет милиона лири от парите на клиента ще отлетят. Сега ще… първо ще се заема да оправя кашата, чак след това ще кажа на някого. Трябва да огранича щетите. Да, първо ще се обадя в банката. Колкото по-бързо разберат, толкова по-добре…
— Саманта?
— Какво? — едва не падам от стола.
— Много си нервна днес! — Маги избухва в смях и ми оставя чашата чай на бюрото. — Сигурно вече летиш. — Тя ми намига.
В първия момент дори не успявам да разбера какво ми говори. Светът ми се е ограничил до направената грешка и всичките ми мисли са съсредоточени над възможностите, които ми остават.
— А, да. Разбира се! — Опитвам се да й се усмихна и тайно избърсвам влажните си длани в една салфетка.
— Сигурно все още си на седмото небе! — Тя се обляга на шкафа. — В хладилника съм оставила шампанско. Готово е трябва само…
— Супер! Всъщност, Маги, налага ми се да изляза…
— Така ли? — Тя ми се струва разочарована. — Ами, добре. Оставям те.
Докато излиза, забелязвам, че е наистина възмутена. Сигурно си мисли, че съм голяма гадина. Само че с всяка пропиляна минута рискът става по-голям. Трябва да се обадя в банката. Незабавно.
Оглеждам бланката, за да открия името и номера на човека от Трета обединена, който се занимава с тази сделка. Чарлс Конуей.
Трябва да му позвъня. А след това ще му съсипя деня, като призная, че съм направила непоправим гаф. С треперещи ръце грабвам телефона. Имам чувството, че сама се насилвам да се потопя в гнусно блато, пълно с пиявици.
Няколко секунди стоя неподвижна, впила поглед в копчетата. Докато изчаквам сигнала свободно, сърцето ми блъска до пръсване.
— Чарлс Конуей.
— Здравейте! — Опитвам се да успокоя гласа си. — Обажда се Саманта Суитинг от „Картър Спинк“. С вас не се познаваме.
— Здравейте, Саманта. — Струва ми се мил човек. — С какво мога да ви помогна?
— Обаждам се по един технически въпрос. Става въпрос за… — Трябва да се насиля, за да изрека името — „Глейзърбрукс“.
— И вие ли чухте? — пита Чарлс Конуей. — Новините се носят бързо.
Стаята сякаш се смалява и ме притиска отвсякъде. Стисвам слушалката още по-здраво.
— Какво да съм чула? — Гласът ми звучи по-тънък, отколкото трябва. — Нищо не съм чула.
— Така ли? Предположих, че затова се обаждате. — Той замълчава и чувам как кара някой да провери проклетията в „Гугъл“. — Днес са извикали получателите. Последният им опит да се измъкнат се е провалил…
Той продължава да говори, но аз не чувам нито дума повече. Сякаш главата ми е в безтегловност. Пред очите ми избиват черни петна.
„Глейзърбрукс“ са фалирали. Няма начин да успея да подготвя новата документация толкова бързо. Просто няма да се получи.
Няма да успея да регистрирам гаранцията.
Не мога да оправя нещата.
Грешката ми струва петдесет милиона лири загуба на Трета обединена банка.
Имам чувството, че халюцинирам. Единственото ми желание е да хлопна слушалката и да избягам
