Всички тези неща не ми говорят абсолютно нищо. Да обръщат яки. Такива приказки не означават нищо за мен.
— По мое време… вече не ни учеха на такива неща — отвръщам любезно аз. — Учеха ни как да се подготвяме за изпитите и да си изберем добра кариера. Учеха ни да имаме мнение. Учеха ни как да използваме мозъците си — не се сдържах да добавя аз.
Госпожа Фарли ме поглежда.
— Жалко — заявява накрая тя и ме потупва съчувствено по ръката.
Опитвам се да запазя спокойствие, но напрежението, трупало се в мен целия ден, заплашва да избухне. Работила съм часове наред, рожденият ми ден така и не беше отпразнуван, чувствам се уморена до смърт, гладна съм… а тази бабка ми разправя как се шиело копче.
— Не е никак жалко — отвръщам напрегнато аз.
— Както кажеш, миличка — съгласява се миролюбиво госпожа Фарли и се отправя към апартамента си.
Това ме подпалва още повече.
— И защо да е жалко? — питам аз и излизам след нея. — Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя корпоративен финансов договор и да спестя на клиента си трийсет милиона лири. Това мога да го направя.
Госпожа Фарли ме наблюдава от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
— Жалко — повтаря тя, сякаш не е чула и дума от казаното. — Лека нощ, миличка. — Тя затваря вратата и аз въздъхвам тежко и отчаяно.
— Вие чували ли сте някога за феминизъм? — крясвам пред вратата й аз.
Отговор няма.
Връщам се ядосана в своя апартамент, затварям вратата и грабвам телефона. Набирам номера на местната пицерия и поръчвам обичайните неща: пица „Капричоза“ и порция пържени картофки. Сипвам си чаша вино, настанявам се в хола и пускам телевизора.
Игли и конци. Интересно какво ли още трябва да имам според нея? Може би чифт игли за плетене? Или пък тъкачен стан?
Отпускам се на канапето, стиснала в ръка дистанционното, и започвам да прищраквам по каналите, като поглеждам разсеяно какво дават. Новини… френски филм… документален филм за животните…
Я чакай малко. Преставам да прищраквам, оставям дистанционното на канапето и се отпускам на възглавниците.
„Семейство Уолтън.“
Тишина и спокойствие. Точно от това имам нужда.
Това май е една от последните сцени. Цялото семейство са се събрали на масата и дядото казва молитвата.
Отпивам вино и усещам как започвам да се отпускам. Открай време харесвам „Семейство Уолтън“, макар и тайно, още от дете. Тогава, щом ме оставеха сама, седях в тъмното и си представях, че живея в планината със семейство Уолтън.
Ето я и последната сцена, винаги я чакам с огромно нетърпение: къщата на семейство Уолтън в мрака. Светлините трепкат, щурците свирукат. Джон Бой е спрял да разказва. Къщата е пълна с хора. Прегръщам си коленете и гледам замечтано към екрана, докато познатата музика ни отвежда към края.
— Лека нощ, Елизабет!
— Лека нощ, бабо — отвръщам аз на висок глас. Няма кой да ме чуе.
— Лека нощ, Мери Елън!
— Лека нощ, Джон Бой — казвам аз едновременно с Мери Елън.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
— Лека.
4
Когато се събуждам, сърцето ми бие до пръсване. Скачам и посягам за химикалка, докато питам на глас:
— Какво има? Какво?
Обикновено се будя все така. Май ни е семейна черта. Всички спим неспокойно. Миналата Коледа, когато бях у мама, към три сутринта се промъкнах в кухнята за чаша вода и открих мама по халат да чете някакво предложение за съдебно споразумение, докато Даниел се наливаше с ксанакс1 и щракаше по каналите.
Вмъквам се в банята и се вглеждам в бледото си лице. Това е то. Толкова работа, толкова учене, толкова безсънни нощи, все посветени на този ден.
Ще стана ли партньор, няма ли да стана партньор?
Господи! Престани. Не мисли по този въпрос. Влизам в кухнята и отварям хладилника. По дяволите. Свършило ми е млякото.
Нямам и кафе.
Трябва да открия някоя фирма, която прави доставки по домовете. И млекар. Посягам към химикалката и записвам: 47. Доставка на хранителни продукти/млекар? Това е последната точка от списъка с неотложни неща.
Въпросният списък е нахвърлян върху лист, забоден на стената, и е доста полезен, когато трябва да ми бъдат напомнени неща, които имам намерение да свърша. Листът вече е пожълтял, мастилото най-горе е така избледняло, че почти не мога да го прочета. Само че това е добър начин да се организирам.
Няма да е зле да задраскам някои от първите точки. Началото на този списък е от времето, когато се преместих да живея в този апартамент, преди три години. Сигурно някои от нещата вече са свършени. Грабвам отново химикалката и присвивам очи към първите избелели точки.
1. Намери млекар.
2. Заеми се да откриеш фирма, която доставя хранителни продукти по домовете.
3. Как се пуска печката?
Ясно.
Да, всичко това ще го оправя. През уикенда. И ще се справя с печката. Ще прочета книжката с упътванията.
Прехвърлям се на по-новите точки, които са на около две години.
16. Намери млекар.
17. Покани приятели.
18. Намери си хоби.
Напълно сериозно възнамерявам да поканя приятели. И да си намеря някакво хоби. Ще стане, когато имам по-малко работа.
Поглеждам към най-новите точки — те са на около година, а и мастилото е все още синьо.
41. Отиди на почивка.
42. Организирай парти!
43. МЛЕКАР?
Поглеждам подразнена списъка. Как е възможно да не направя нищо? Вече ядосана, запокитвам химикалката, пускам чайника и едва потискам желанието си да накъсам списъка на парченца.
Чайникът ври и аз си правя чаша доста странен билков чай, който навремето ми подари някакъв клиент. Посягам да си взема ябълка от купата, но се оказва, че всичките са изгнили. Потръпвам, хвърлям ги в
