колкото е възможно но-далече и по-бързо.
Гласът на Чарлс Конуей достига до съзнанието ми.
— Добре, че се обадихте. — Чувам го как барабани по клавиатурата, без дори да предполага какво става. — Иска ми се да ви помоля да проверите отново гаранцията.
В първия момент не мога да произнеса и дума.
— Добре — казвам най-сетне аз с дрезгав глас. Затварям. Цялата треперя. Май ще повърна.
Прецаках всичко.
Прецаках огромна сделка и не мога… Дори не мога…
Без дори да съзнавам какво правя, отмествам стола назад. Трябва да изляза. Трябва да се махна.
5
Минавам покрай рецепцията на автопилот. Обляната в слънце улица е пълна със служители, излезли да обядват. Насилвам се да вървя и да местя ритмично краката си в такт с множеството.
Работата е там, че съм различна от останалите. Току-що един клиент загуби петдесет милиона лири заради мен.
Петдесет милиона. Цифрата отеква като барабанен ритъм в главата ми.
Просто не разбирам как е възможно да се случи подобно нещо. Все това си повтарям. Не мога да мисля за нищо друго. Това се превръща в идея фикс. Как е възможно да не видя… как може да пропусна…
До днес дори не бях виждала този документ. Не ми е попадал пред погледа нито за миг. Сигурно е бил оставен на бюрото, след това е покрит по невнимание с нещо друго. Или е бил пъхнат в някоя папка, или сред купчина договори, или върху него съм оставила чаша кафе.
Допуснала съм грешка. Позволила съм си да направя грешка. Единствената грешка, която някога съм допускала. Иска ми се да се събудя и всичко това да се окаже натрапчив кошмар, сцена, запомнена от някой филм, нещо, което се е случило на друг. Това е просто история, която съм чула в някое заведение, и съм благодарила на щастливата си звезда, че не ми се е случило подобно нещо…
Само че то се случва тъкмо на мен. Да, на мен. С кариерата ми е свършено. Последният човек, допуснал грешка в „Картър Спинк“, е бил Тед Стивънс през 1983 г., когато клиент загубил заради него десет милиона лири. Бил уволнен незабавно.
А пък заради мен клиентът губи пет пъти повече.
Дишам все по-учестено, главата ми се върти, имам чувството, че се давя. Май това е пристъп на паника. Отпускам се на някаква пейка и чакам да ми премине.
Само че пристъпът не преминава, дори започвам да се чувствам по-зле.
Неочаквано мобилният ми звънва, започва да вибрира в джоба ми и аз скачам. Вадя го и поглеждам кой ме търси. Обажда се Гай.
Не мога да говоря с него. Не мога да говоря с когото и да е. Не и в момента.
След минутка на екрана се изписва, че ми е оставено съобщение. Вдигам мобилния до ухото си и натискам „1“, за да прослушам съобщението.
— Саманта! — Гай е радостен. — Къде си? Всички те чакаме с шампанското, за да направим съобщението, че вече си партньор!
Партньор. Идва ми да ревна. Само че… не мога. Прекалено голяма съм за подобни работи. Пускам телефона в джоба и отново се изправям. Започвам да крача все по-бързо и по-бързо, промъквам се между пешеходците и не обръщам никакво внимание на странните погледи, с които ме стрелкат. Главата ми тупти и нямам никаква представа къде отивам. Знам само, че не мога да спра.
Имам чувството, че съм вървяла часове, всичко ми е като в мъгла, краката ме водят незнайно накъде. Слънцето пече, тротоарите са прашни и много скоро главата започва да ме боли. Усещам как мобилният отново вибрира, но не му обръщам никакво внимание.
Най-сетне, когато усещам, че краката ме болят, забавям крачка и спирам. Устата ми е пресъхнала; напълно обезводнена съм. Трябва да пийна малко вода. Вдигам поглед и се опитвам да се ориентирам къде се намирам. Стигнала съм на гара Падингтън. Как е възможно да се озова точно тук?
Без да мисля, се насочвам към входа и влизам в сградата. Пълно е с шумни пътници, флуоресцентните светлини, климатиците и отекващите по високоговорителите съобщения ме карат да се свия. Промъквам се към количка, където продават минерална вода, и мобилният ми започва да вибрира отново. Вадя го и поглеждам екрана. Пропуснала съм петнайсет обаждания, а Гай ми е оставил ново съобщение преди около двайсет минути.
Колебая се, сърцето ми ще се пръсне, въпреки това натискам „1“, за да прослушам съобщението.
— Боже господи, Саманта, какво става?
Вече не е никак весел, напротив, личи, че е подложен на стрес. Усещам как страхът се връща, за да ме сграбчи отново.
— Знаем — продължава той. — Чуваш ли? Знаем за Трета обединена банка. Обади се Чарлс Конуей. След това Кетърман откри документа на бюрото ти. Трябва да се върнеш в офиса. Веднага. Обади ми се.
Той е затворил, ала аз нямам сили да помръдна. Скована сьм от страх.
Знаят. Всички знаят.
Пред очите ми отново изплуват черни петна. Започва да ми става лошо. Всички до един в „Картър Спинк“ знаят, че съм сгафила. Хората ще започнат да си звънят един на друг. Ще си пращат имейли с клюката, ще се правят на ужасени, а тайничко ще злорадстват. „Ти разбра ли…“
Стоя, без да мърдам, когато нещо привлича погледа ми. В тълпата забелязвам познато лице. Обръщам се, присвивам очи към мъжа и се опитвам да си спомня откъде се познаваме. В следващия момент сякаш ме удря мълния.
Та това е Грег Паркър, един от старшите партньори. Пресича гарата с едра крачка, облечен е в скъп костюм и стиска мобилен телефон. Сключил е вежди и ми се струва угрижен.
— А тя къде е? — Гласът му звучи ясно.
Отново ме завладява паника. Трябва да се скрия, за да не ме види. Трябва веднага да се скрия. Свивам се зад едра жена в бежов шлифер и се опитвам да се наведа, за да изчезна напълно. Само че тя непрекъснато шава, затова се налага да се влача след нея.
— Искате ли нещо? Да не сте просякиня? — Тя неочаквано се обръща и ме поглежда подозрително.
— Не съм! — отвръщам шокирана аз. — Аз съм…
Не мога да й призна, че се крия зад нея.
— Тогава ме оставете на мира! — Тя се мръщи и се отдалечава към кафене „Коста“. Сърцето ми блъска в гърдите. Намирам се насред гарата. Грег Паркър е спрял на двайсетина метра от мен и продължава да говори по телефона.
Ако мръдна, ще ме забележи. Ако остана, където съм… пак ще ме види.
Неочаквано над нас се разнася шумно тракане и данните на таблото за заминаващите влакове се сменят. Група пътници, които сигурно са очаквали новата информация, грабват багажа си, вестниците, купени за из път, и се насочват към девети перон.
Без да се замислям, се смесвам с тях. Скрита съм в групата им и поддържам техния ритъм, докато крачат към девета платформа. Качвам се на влака заедно с останалите и минавам бързо през вагона.
Влакът потегля и аз се отпускам тежко на някаква седалка срещу семейство, накиприли се в тениски, купени от лондонския зоопарк. Усмихват ми се и незнайно как аз събирам сили и също им се усмихвам. Имам чувството, че съм попаднала случайно в този свят.
— Нещо за пиене? — Стар сбръчкан господин бута количка с напитки и ми се усмихва. — Топли и студени сандвичи, чай, кафе, безалкохолни, алкохолни.
— Последното, ако обичате. — Старая се да не личи колко съм отчаяна. — Двойно. Каквото и да е…
Никой не проверява билета ми. Никой не ме безпокои. Влакът се оказва някакъв експрес. Предградията преминават в поля, а влакът продължава да трополи нанякъде. Изпила съм три малки бутилчици джин,
