смесени с портокалов сок, доматен сок и шоколадово-млечна напитка. Ледената буца в стомаха ми е започнала да се топи. В момента имам чувството, че всички проблеми са много далече от мен.
Допуснах най-голямата грешка в кариерата си. Почти е сигурно, че вече съм без работа. Никога няма да бъда партньор.
И то заради една тъпа грешка.
Семейството от зоопарка са отворили пакетчета чипс. Предложиха ми да си взема и ме поканиха да се включа в играта, която започваха. Майката дори ме попита по работа ли пътувам или за развлечение.
Дори не й отговорих.
Сърцето ми се е поуспокоило, затова пък главата ме боли зверски. Седя, покрила очите си с длан, и се опитвам да се скрия от светлината.
— Дами и господа. — Кондукторът обяснява нещо по високоговорителите. — За съжаление… повреда… друг транспорт…
Не разбирам какво казва. Дори нямам представа накъде съм тръгнала. Ще изчакам следващата спирка, ще сляза от влака и тогава ще му мисля.
— „Стафида“ не се пише така — обяснява майката от зоопарка на едно от децата. В този момент влакът намалява и започва да спира. Вдигам поглед, за да видя името на гарата. Долно Ибъри. Всички си събират нещата и се канят да слязат.
Ставам и аз, също като робот. Тръгвам след семейството от зоопарка, излизам на гарата и се оглеждам. Застанала съм на миниатюрна провинциална гара, нагоре по пътя се вижда кръчма, наречена „Звънчето“. Пътят се вие и в двете посоки, а в далечината забелязвам ширналите се поля. Отстрани е спрял автобус и пътниците от влака се насочват към него.
Майката от зоопарка се обръща към мен и ми махва.
— Елате насам — опитва се да ми помогне тя. — Искате ли да пътувате с автобус до Глостър? До голямата гара?
От самата мисъл за автобус ми се повдига. Не искам да се качвам на никакъв автобус. Единственото, което ми трябва, е едно болкоуспокояващо. Имам чувството, че главата ми всеки момент ще се пръсне.
— Ами… не, благодаря. Тук ми е добре. — Усмихвам се и без да й дам възможност да каже още нещо, поемам по пътя, далече от автобуса.
Нямам представа къде се намирам. Нямам абсолютно никаква представа.
Телефонът в джоба ми започва да вибрира. Вадя го. Отново звъни Гай. Това е поне за трийсети път. Всеки път оставя съобщение с молба да му се обадя и пита дали съм получила имейлите му.
Не съм получила имейлите му. Бях така изперкала, че оставих миникомпютъра си на бюрото. В мен е само мобилният телефон. Започва отново да вибрира и аз оставам загледана в него още няколко минути. След това стомахът ми се свива от нерви, защото го вдигам към ухото си и включвам.
— Здравей. — Гласът ми е тънък и неуверен. — Аз съм.
— Саманта? — Гласът му прогърмява по линията. — Ти ли си? Къде си?
— Не знам. Трябваше да се махна. Аз… аз… бях шокирана…
— Саманта, не знам дали си получила съобщенията ми. Работата е там, че… — Той се колебае. — Всички знаят.
— Знам. — Облягам се на стара оронена стена, затварям очи и се опитвам да накарам болката да престане да ме тормози. — Знам.
— Как е станало? — Той е не по-малко шокиран от мен. — Как, по дяволите, може да допуснеш такава елементарна грешка? За бога, Саманта…
— Нямам представа — отвръщам апатично аз. — Просто… не съм го видяла. Станала е грешка…
— Ти никога не допускаш грешки!
— Ето че съм допуснала! — Усещам как очите ми започват да парят от сълзи и решително ги прогонвам. — Какво… какво става там?
— Положението не е добро. — Той въздъхва. — Кетърман провежда разговори за ограничаване на щетите с адвокатите на „Глейзърбрукс“, разговаря и с банката… и със застрахователите, разбира се.
Застрахователите. Професионалната застраховка на фирмата срещу щети. В този момент ме залива истинско облекчение. Ако застрахователите платят, без да вдигат много шум, може би нещата няма да са чак толкова зле, колкото си мислех…
Въпреки че настроението ми се вдига, знам, че съм като някой отчаян пътник, съзрял мираж някъде в далечината. Застрахователите няма да кихнат цялата сума. Понякога не покриват и пени. Друг път плащат, обаче следващата вноска се оказва непосилно висока.
— Какво казват застрахователите? — питам задъхано аз. — Те ще…
— Все още не са дали отговор.
— Ясно. — Избърсвам потното си лице и се намръщвам, преди да задам следващия си въпрос: — Ами… аз…
Гай мълчи.
Когато разбирам смисъла на мълчанието му, имам чувството, че ще припадна. Ето го отговорът. Отварям очи и забелязвам, че две момчета с колела ме зяпат.
— Свършено е, нали? — Опитвам се да говоря спокойно, ала така и не успявам да овладея гласа си. — С кариерата ми е свършено.
— Не знам… не съм сигурен. Виж, Саманта. Знам, че си притеснена. Напълно естествено е. Само че не можеш да се криеш. Трябва да се върнеш…
— Не мога. — Гласът ми се надига и аз не успявам да прикрия паниката. — Не мога да погледна хората.
— Саманта, стегни се.
— Не мога. Просто не мога! Трябва ми малко време…
— Саман… — Затварям телефона.
Става ми лошо. Главата ми ще се пръсне. Трябва да пийна малко вода. Само че кръчмата е затворена, а наоколо не виждам магазини.
Влача се по пътя, докато стигам до две високи гравирани колони, увенчани с лъвове. Това е къща. Ще позвъня и ще помоля за някакво болкоуспокояващо и чаша вода. Тъкмо ще попитам дали наблизо няма хотел.
Минавам по хрущящия чакъл към тежката дъбова врата. Къщата е доста внушителна, направена от камък в цвят на мед, с фронтони и високи комини, а на алеята отпред са паркирани две поршета. Вдигам ръка и дръпвам шнура на звънеца.
Пълно мълчание. Чакам, застанала неподвижно, но ми се струва, че вътре няма жива душа. Тъкмо се каня да се откажа и да се върна по алеята, когато най-неочаквано вратата се отваря.
Пред мен е застанала жена с руса коса до раменете, обилно напръскана с лак и висящи обици. Малко е прекалила с грима, а панталоните й са в неестествен прасковен цвят. Стиска цигара в едната си ръка, а в другата — коктейл.
— Здравей. — Дърпа от цигарата и ме поглежда подозрително. — Ти от агенцията ли си?
6
Нямам представа какви ги приказва тази жена. Главата ми заплашва да се спука, почти нямам сили да гледам, камо ли да разбера какво казва.
— Добре ли си? — тя започва да се вглежда в мен. — Изглеждаш ужасно.
— Ужасно ме боли глава — успявам да кажа аз. — Може ли да ви помоля за чаша вода?
— Разбира се! Влез! — Тя размахва цигарата под носа ми и ме кани в огромното впечатляващо антре с арковиден таван. — Предполагам, че ще искаш да видиш къщата. Еди? — провиква се тя. — Еди, дойде още една! Аз съм Триш Гайгър — представя се тя. — Можеш да ме наричаш госпожа Гайгър. Насам…
Въвежда ме в луксозна кухня от кленово дърво, дръпва няколко чекмеджета, очевидно първите, които са й попаднали, и се провиква „А-ха!“, а след това вади пластмасова кутия. Отваря я и ми показва около петдесет различни шишенца и опаковки таблетки, след което започва да рови с грижливо лакираните си пръсти.
