— Имам аспирин… парацетамол… ибупрофен… много лек валериан… — След това ми показва яркочервено хапче. — Тези са от Америка — заявява доволно тя. — В тази страна са незаконни.
— Браво. Имате доста… обезболяващи.
— В този дом обичаме хапчетата — казва тя и ме поглежда настойчиво. — Наистина си падаме по тях. Еди! — Подава ми три зелени таблетки и след няколко опита открива в кой шкаф са чашите. — Готово. За нула време ще видят сметката на главоболието ти. — Сипва ми ледена вода от хладилника. — Изпий ги.
— Благодаря — казвам аз и преглъщам намръщена таблетките. — Много благодаря. Главата ме боли ужасно. Направо не мога да мисля.
— Говориш английски много добре. — Тя ме поглежда преценяващо. — Наистина много добре!
— Ами… — Аз май нещо не разбирам. — Да. Англичанка съм. Сигурно… затова.
— Ти си англичанка? — Триш Гайгър ми се струва стресната от чутото. — Виж ти! Ела и седни. Хапчетата ще подействат след минутка. Ако нямат ефект, ще ти дам нещо друго.
Тя ме извежда от кухнята и ме повежда обратно към антрето.
— Това е холът — казва тя и спира пред една врата. Посочва ми огромната впечатляваща стая, без дори да забележи, че пепелта от цигарата се сипе по килима. — Както виждаш, има доста работа с прахосмукачката… на всичко трябва да се бърше прахът… среброто трябва да е винаги чисто… — Тя ме поглежда с очакване.
— Точно така — кимам аз. Нямам никаква представа защо тази жена ми разказва проблемите си около домакинството, но но всичко личи, че чака отговор.
— Каква красива маса — отбелязвам най-сетне аз и посочвам лъскава махагонова масичка в ъгъла.
— Трябва да се лъска. — Тя присвива очи. — Редовно. Забелязвам подобни пропуски.
— Разбира се — кимам учудено аз.
— А тук… — Тя ме води през друга огромна стая в просторна дневна, подредена с мебели от тиково дърво, пищни зелени растения и поднос, богато отрупан с какви ли не напитки.
— Еди! Няма ли да дойдеш? — Тя почуква по прозореца и аз виждам по безупречно поддържаната поляна да приближава мъж в панталони за голф. Той е в края на четирийсетте, загорял и му личи, че е доста заможен.
Май Триш също е в края на четирийсетте, решавам аз, докато оглеждам пачия крак отстрани на очите й, когато тя се отдръпва от прозореца. Въпреки това нещо ми подсказва, че е на трийсет и девет и нито ден по-стара.
— Прекрасна градина — отбелязвам аз.
— Така е. — Тя я поглежда, без да прояви какъвто и да е интерес. — Градината ни е много хубава. Какви ли не идеи са съчетани в нея. Седни! — Дава ми знак с ръка и аз започвам да се чувствам неловко, въпреки това се настанявам на един шезлонг. Триш се отпуска на ракитов стол и допива коктейла си.
— Можеш ли да правиш хубав коктейл „Блъди Мери“? — пита рязко тя.
Зяпвам я напълно слисана.
— Няма значение. — Тя дърпа от цигарата. — Аз ще те науча.
— Какво?
— Как ти е главата? — пита тя, преди да успея да й отговоря. — По-добре ли си вече? А, ето го и Еди!
— Здравейте! — Вратата се отваря и господин Гайгър влиза при нас. Отблизо не е толкова впечатляващ, колкото ми се стори на поляната. Очите му са кръвясали и е започнал да пуска шкембе.
— Еди Гайгър — представя се той и подава ръка. — Господар на дома.
— Еди, това е… — Триш ме поглежда изненадана. — Как се казваш?
— Саманта — отвръщам аз. — Много съжалявам за безпокойството, но имах ужасно главоболие…
— Дадох на Саманта нещо за главоболие. От онези с рецептата — обяснява Триш.
— Браво. — Еди отваря бутилка скоч и си сипва. — Трябваше да й дадеш да пробва червените хапчета. Направо са убиец!
— А… ясно.
— Не говоря буквално, разбира се! — Той избухва в смях. — Не се опитваме да те отровим!
— Еди! — Триш го плясва и гривните й издрънчават. — Недей да плашиш момичето!
И двамата се обръщат към мен и започват да ме оглеждат. Кой знае защо ми се струва, че трябва да кажа нещо.
— Много ви благодаря. — Успявам да се усмихна. — Бяхте толкова любезни, че ме изтърпяхте, след като ви се натрапих.
— Английският й е добър, нали? — Еди извива вежди и поглежда Триш.
— Тя е англичанка! — заявява доволно Триш, сякаш е направила невиждан досега фокус. — Разбира всичко, което й се казва!
Аз май наистина нещо не разбирам. Да не би да приличам на чужденка?
— Да обиколим къщата — предлага Еди на Триш.
Сърцето ми започва да блъска. Трябва да се забрани на хората да развеждат непознати из къщите си. Направо не е за вярване, че ще обикалям чуждата къща и ще трябва да редя хвалби за всяка стая. Единственото ми желание е да поседя на спокойствие и да изчакам хапчетата да подействат.
— Няма нужда — опитвам се да се измъкна аз. — Сигурна съм, че е прекрасна…
— Разбира се, че има нужда! — Триш гаси цигарата. — Ела… вземи си чашата…
Щом ставам, ми се завива свят и се налага да се хвана за юката, за да не падна. Болката в главата започва да отшумява, но ми се струва, че всичко пред мен плува. Все едно, че сънувам.
Добре, тази жена очевидно си няма собствен живот. Май се интересува единствено от домакинската работа. Докато обикаляме великолепните стаи, тя ми посочва нещата, на които трябва да се обърне специално внимание, когато им се бърше прахта, след това ми показва къде държи прахосмукачката. Сега е започнала да обяснява разни неща за пералнята, представяте ли си, за пералнята!
— Всичко е… отлично поддържано — отвръщам аз, защото ми се струва, че тя очаква да чуе комплимент.
— Държим спалното бельо да се сменя всяка седмица. Трябва да е добре изгладено, разбира се. — Тя ме поглежда строго.
— Разбира се — кимам аз, за да прикрия объркването си. — Чудесна идея.
— Сега горния етаж! — Тя излиза от кухнята. Господи. Още ли има?
— От Лондон ли си, Саманта? — пита Еди Гайгър, докато се качваме по стълбите.
— Да.
— И работиш?
Сигурно пита от любезност и въпреки това в първия момент не мога да му отговоря. Не спирам да се чудя дали все още мога да разчитам на работата си?
— Да — отвръщам най-сетне аз. — Честно да ви кажа… не съм сигурна какво е положението в момента.
— По кое време работиш? — Триш се завърта, сякаш разговорът е станал безкрайно интересен.
— По всяко време. — Свивам рамене. — Свикнала съм да работя по цял ден, до късно вечер, понякога дори и през нощта.
Семейство Гайгър са изумени от думите ми. Хората наистина нямат представа какъв е животът на адвокатите.
— Случвало се е да работиш и през нощта? — Триш не може да повярва. — Сама ли?
— Заедно с останалия персонал. Остават всички, от които има нужда.
— Значи сте били… доста хора?
— Едва ли някой в Лондон разполага с повече персонал.
Триш и Еди се споглеждат. Тези хора са наистина много странни.
— Е, сигурно ще се зарадваш, че при нас е значително по-спокойно — усмихва се Триш. — Това е голямата спалня… втората спалня…
Докато минаваме по коридора, тя отваря и затваря врати, показва ми легла с колони и ръчно бродирани
