— Великолепно! — Устата на Еди е пълна със слюнка. — Гъши дроб на скара! Защо не ни направиш още сега?
Триш го поглежда, без да крие раздразнението си.
— Нали имаш препоръки, Саманта?
Препоръки ли?
— Ще ни трябват препоръки… — Триш започва да се мръщи.
— Препоръката ми е лейди Фрея Еджърли — заявявам аз, осенена от неочаквано вдъхновение.
— Лейди Еджърли? — Триш извива вежди и по врата й избиват розови петна.
— От години съм с лорд и лейди Еджърли — кимам аз. — Знам, че лейди Еджърли ще гарантира за мен.
И Триш, и Еди са ме зяпнали с отворени уста. Дали не трябва да добавя някакви подробности?
— Чудесно семейство — украсявам разказа си аз. — Доста трудна задача бе да се поддържа имението чисто. Ами докато лъсна… тиарите на лейди Еджърли!
По дяволите! Май прекалих с тези тиари.
За мое удивление не съм успяла да събудя подозрението им.
— Готвеше ли за тях? — пита Еди. — Закуска и всичко останало?
— Естествено. Лорд Еджърли много обичаше специалитета ми — яйца по бенедиктински. — Отпивам глътка вода.
Забелязвам, че Триш поглежда многозначително Еди, който не спира да кима. Все едно, че я чувам как се провиква на ум „Да я вземем веднага!“.
— Последен въпрос. — Триш дръпва от цигарата. — Ще отговаряш на телефона, когато двамата с господин Гайгър сме навън. Имиджът ни пред обществото е особено важен. Би ли ни показала как ще се обаждаш? — Тя кимва към телефона на близката масичка.
Тя да не би да се шегува… това трябва да е шега.
— Трябва да казваш „Добър ден, резиденцията на семейство Гайгър“.
Послушно ставам. Опитвам се да не обръщам внимание, че ми се вие свят, пристъпвам към телефона и поемам слушалката.
— Добър ден — заговарям аз с най-чаровния си и изискан глас. — Резиденцията на семейство Гайгър. Слушам ви.
Еди и Триш имат вид на хора, за които Коледа вече е дошла. Струва ми се, че си извоювах работата.
7
На следващата сутрин се събуждам и над главата ми е надвиснал непознат бял таван. Гледам го учудена няколко минути, след това надигам глава. Чаршафите издават странен шумящ звук. Какво става? Моите чаршафи не издават подобни звуци.
Естествено. Това са чаршафите на семейство Гайгър.
Отпускам се на възглавниците. След това ме стряска нова мисъл.
Кои са семейство Гайгър?
Мръщя се и се опитвам да си спомня. Имам чувството, че хем имам махмурлук, хем съм все още пияна. През лепкавата мъгла, обвила мозъка ми, започват да изплуват отделни моменти от вчерашния ден. Качих се на влака… точно така… имах главоболие… гара Падингтън… излязох от офиса…
Господи. Моля те, Господи, недей…
Ето че ме връхлита целият кошмар. Сякаш някой ме удря в слънчевия сплит. Писмото. Трета обединена банка. Петдесет милиона лири. Питах Гай дали все още съм на работа…
Той мълчеше…
Отпускам се на възглавницата и истината си е все същата. С кариерата ми е свършено. Вече нямам шансове да стана партньор. Сигурно съм уволнена. С всичко, което ми е познато, е свършено.
Накрая отмятам завивките и ставам. Чувствам се слаба и много замаяна. Вчера не съм хапвала нищо освен няколко бисквити сутринта.
По това време вчера бях в кухнята си и се приготвях за работа, без да имам представа какво ще се случи. В някой друг свят — в паралелна вселена — днес щях да бъда партньор в „Картър Спинк“. Щяха непрекъснато да идват поздравления. Животът ми щеше да е завършен.
Стисвам очи и се опитвам да избягам от напиращите мисли. Те всички започват с „ако“. Ако бях видяла документа по-рано… Ако бюрото ми бе по-подредено… Ако Арнолд не ми беше поверил тази задача…
Няма смисъл. Без да обръщам внимание на пулсиращата глава, пристъпвам към прозореца. Случилото се не може да се промени. Сега мога единствено да се справя с него. Докато гледам към градината, имам чувството, че всичко това не е истина. Досега целият ми живот бе разпределен по минути. И изпитите, и стажът, и усилията да се изкача нагоре към върха… мислех, че знам накъде съм се отправила.
А ето че сега се намирам в непозната стая някъде в провинцията. Кариерата ми е съсипана.
Има и още нещо. Нещо, което ме тормози. Едно последно късче от пъзела, което не мога да наместя. След малко ще се сетя.
Допирам чело на хладния прозорец и се взирам към някакъв човек, излязъл да разходи кучето си. Може би все още имам шанс да оправя нещата. Може пък положението да не е толкова зле, колкото ми се струва. Гай каза ли, че съм загубила работата си? Трябва да му се обадя и да разбера колко зле е положението. Поемам си дълбоко дъх и прокарвам пръсти през косата. Господи, вчера съвсем превъртях. Като си помисля как се държах, как избягах от офиса, как се хвърлих във влака… Все едно, че бях на друга планета. Ако семейство Гайгър не бяха толкова състрадателни…
Мислите ми прекъсват.
Семейство Гайгър.
В главата ми се въртеше нещо във връзка със семейство Гайгър. Не успявам да си спомня какво точно… нещо, което кара паниката в мен да се надига…
Поглеждам синята рокля, закачена на вратата на гардероба. Не е ли това някаква униформа с тази кръгла якичка. Защо й е…
Паниката нахлува. В главата ми зазвучава предупредителен звън. И ето че истината изплува.
Аз наистина ли приех работата като икономка?
Няколко минути оставам неподвижна. Боже господи! Какво направих? Как можах?
Сърцето ми блъска отчаяно, докато премислям трезво положението. Настанила съм се в къщата на непознато семейство и съм ги излъгала. Спала съм в тяхното легло. Облякла съм една от старите тениски на Триш. Те дори ми дадоха четка за зъби, след като измислих, че на гарата са ми откраднали багажа. Последното, което си спомням, бе, че Триш обясняваше развълнувано по телефона: „Тя е англичанка. Говори чудесен английски! Това момиче е супер. Завършила е «Кордон Бльо!»“
Трябва да си призная, че съм ги излъгала.
На вратата на стаята ми се чука и аз трепвам.
— Саманта? — Това е гласът на Триш. — Може ли да вляза?
— Ами… ъъъ… да.
Вратата се отваря и Триш се появява, облечена в бледорозов анцуг, поляла се с такова количества парфюм, че се задушавам.
— Направих ти чай — казва тя и ми подава дебела чаша. Усмихва се малко сковано. — С господин Гайгър смятаме, че трябва да се чувстваш като у дома си.
— Ами… — преглъщам нервно. — Благодаря.
Госпожо Гайгър, трябва да ви кажа нещо. Аз не съм икономка.
Кой знае защо, думите не искат да излязат от устата ми.
Триш е присвила очи, сякаш вече съжалява за любезния жест.
— Не си мисли, че ще ти нося чай всеки ден! Тъй като снощи не се чувстваше добре… — Тя посочва часовника. — Крайно време е да се обличаш. Чакаме те долу след десет минути. Обикновено закусваме нещо леко. Препечена филийка, кафе и нещо дребно. На закуска обсъждаме менюто за през деня.
— Ами… добре — отвръщам нещастно аз.
