Тя затваря вратата и аз оставям чашата чай. По дяволите. Какво да правя? Какво? Какво наистина?
Добре. Успокой се. Набележи най-важните неща. Първо трябва да позвъня в офиса. Налага се да разбера колко зле е положението. Обзета от лоши предчувствия, бъркам в чантата си и вадя мобилния.
Екранът е угаснал.
Поглеждам го нещастно. Вчера бях толкова объркана, че сигурно съм забравила да го заредя. Бъркам в чантата, за да извадя зареждачката, и веднага я бодвам в контакта. Телефонът започва да се зарежда.
Чакам да се появи сигнал… само че сигнал няма. Проклетият сигнал го няма никакъв.
Започва да ме обзема паника. Как сега ще се обадя в офиса? Как ще си свърша работата? Не мога да преживея и ден без мобилния си телефон.
В този момент си спомням, че на масичка до прозореца имаше телефон. Дали да не го използвам? Отварям вратата на спалнята и надничам в коридора. Няма никой. Предпазливо се прокрадвам към масичката и грабвам слушалката. Веднага чувам сигнал свободно. Поемам си дълбоко дъх и набирам директния телефон на Арнолд. Още няма девет, но знам, че той вече е на работа.
— Кабинетът на Арнолд Савил — чувам веселия глас на секретарката му Лара.
— Лара — започвам нервно аз. — Обажда се Саманта. Саманта Суитинг.
— Саманта? — Лара е напълно слисана, а аз се свивам притеснена. — Господи! Какво става? Къде си? Всички са… — Тя се стяга.
— В момента… точно сега не съм в Лондон. Би ли ме свързала с Арнолд?
— Разбира се. Той е тук… — Зазвучава музиката на Вивалди, преди Арнолд да се обади.
— Саманта. — Прогърмява приятелският му самоуверен глас. — Мило мое момиче. Голяма каша си сътворила.
Единствено Арнолд може да нарече загуба от петдесет милиона лири „каша“. Въпреки всичко по устните ми заиграва усмивка. Представям си как е смръщил рошавите си вежди.
— Знам — отвръщам аз и се старая да вляза в тон. — Нещата не са… върхът.
— Трябва да ти кажа, че прибързаното ти изчезване вчера никак не помогна.
— Знам. Съжалявам. Просто… паникьосах се.
— Разбирам те. Остави голям хаос след себе си.
Зад веселия му глас се прокрадва нещо като стрес. Арнолд никога не се поддава на стреса. Иска ми се да се срина на пода и да се свия на топка, да заплача и да повтарям „Съжалявам!“. Само че по този начин няма да помогна. И без това се държах безкрайно непрофесионално.
— Как… как вървят нещата? — Опитвам се да се овладея. — Може ли да се направи нещо за банката?
— Малко вероятно. Те казват, че ръцете им са вързани.
— Да. — Все едно, че някакъв чук се стоварва в стомаха ми. Това е положението. Петдесетте милиона са изгубени. — Ами… застрахователите?
— Това, разбира се, е следващата стъпка. Сигурен съм, че парите ще бъдат възстановени. Само че ще има усложнения. Знаеш как е.
— Знам — прошепвам аз.
Няколко секунди и двамата мълчим. Значи новините са лоши. Усещам как ме бодва страх. Няма мърдане. Прецакала съм всичко, това е истината.
— Арнолд… — започвам аз с треперещ глас. — Нямам представа как съм могла да допусна такава… глупава грешка. Не разбирам как е възможно да се случи. Дори не си спомням да съм виждала документа на бюрото…
— Ти къде си? — прекъсва ме Арнолд.
— Аз… — Поглеждам безпомощно през прозореца. — Честно казано, не знам къде точно се намирам. Ще се върна. Връщам се веднага. — Думите започват сами да се редят. — Ще се кача на първия влак… Само след няколко часа…
— Не е много разумно. — В гласа на Арнолд се прокрадва острота, която ме стряска.
— Уволнена ли съм?
— Този въпрос все още не е обсъждан. — Струва ми се раздразнен. — Има по-важни проблеми за разрешаване.
— Разбира се. — Усещам как кръвта се качва в главата ми. — Много съжалявам. Просто… — Гърлото ми се стяга. Затварям очи и се опитвам да се овладея. — Откакто съм завършила, работя за „Картър Спинк“. Единственото ми желание…
Дори не мога да го изрека.
— Саманта. Знам, че си много талантлив правист. — Арнолд въздиша. — Никой не се съмнява в това.
— Само че допуснах грешка.
Чувам някакво бумтене по линията. Оказва се собственият ми пулс, който отеква в ушите ми.
— Саманта, ще направя всичко по силите си. Отсега мога да ти кажа, че днес ще има съвещание, за да решим съдбата ти.
— И според теб не бива да идвам. — Прехапвам устни.
— В момента ще стане още по-зле. Стой където си. Остави останалото на мен. — Арнолд се колебае, а след това гласът му става по-груб. — Ще направя всичко по силите си, Саманта. Обещавам.
— Ще чакам — отвръщам тихо аз. — Много ти благодаря… — Само че той вече е затворил. Оставям бавно слушалката.
Никога досега не съм се чувствала толкова безпомощна. Представям си ги насядали около масата в конферентната зала. Арнолд. Кетърман. Може би дори Гай. Обмислят дали да ми дадат втори шанс.
Трябва да мисля положително. Все още има шанс. Ако Арнолд е на моя страна, останалите…
— Супермомиче.
Стряскам се, когато чувам гласа на Триш.
— Аз, разбира се, ще проверя препоръките й. Джилиан, знаеш, че преценката ми за хората е безпогрешна. Мен не можеш лесно да ме излъжеш…
Триш се появява в коридора, стиснала мобилен до ухото си и аз бързо отстъпвам от другия телефон.
— Саманта! — възкликва изненадано тя. — Какво правиш? Още ли не си облечена? Хайде, бързо! — Тя се отдалечава и аз припвам към стаята. Затварям вратата и се поглеждам в огледалото.
Усещам, че ми е зле.
Даже много ми е зле. Как ли ще реагират семейство Гайгър, когато разберат, че съм измамница? Какво ще стане, когато научат, че не съм завършила „Кордон Бльо“, че не съм работила като икономка, че просто е трябвало да пренощувам някъде.
Представям си как ме прогонват от къщата. Ще се почувстват използвани. Може дори да се обадят в полицията. Ще ме арестуват. Господи! Това ще бъде ужасно неприятно.
Но аз нямах друга възможност. Можех ли…
Можех ли…
Грабвам синята униформа, докато умът ми се стрелка объркано.
Те бяха толкова мили, приютиха ме, настаниха ме. А и в момента нямам друга работа. Така поне ще има нещо друго, за което да мисля, ще се занимавам с домакинска работа…
Бързо вземам решение.
За един ден ще се справя. Не може да е чак толкова сложно. Ще им препека по една филийка, ще избърша прахта и каквото още трябва да се свърши. Това ще бъде благодарността ми. Щом се чуя отново с Арнолд, ще измисля някакво извинение, за да се измъкна. Така семейство Гайгър дори няма да разберат, че не съм истинска икономка.
Навличам бързо униформата и се сресвам. След това се изправям пред огледалото.
— Добро утро, госпожо Гайгър — поздравявам аз отражението си. — Ами… ъъъ… как искате да избърша прахта в хола?
Добре. Всичко ще бъде наред.
Докато слизам по стълбите, господин и госпожа Гайгър са застанали долу и ме наблюдават. Никога
