краищата. Облечен е в износени дънки, скъсана тениска и най-калните ботуши, които някога съм виждала.
Зазяпал се е в пръснатите по плота трохи и баятите парчета нарязан хляб, а след това поглежда чашата в ръката ми.
— Здрасти — казва най-сетне той. — Ти ли си новата готвачка от „Кордон Бльо“?
— Ами… да. Точно така! — Приглаждам униформата. — Аз съм новата икономка. Саманта. Здравей!
— Аз съм Натаниъл. — Той протяга ръка и след кратко колебание я поемам. Кожата му е твърда и загрубяла, като кора на дърво. — Грижа се за градината на семейство Гайгър. Сигурно ще искаш да поговорим за зеленчуците.
Поглеждам го, без да разбирам. Защо ми е да говоря с него за зеленчуците?
Той се обляга на касата на вратата и скръства ръце. Не мога да не забележа колко са силни и стегнати ръцете и раменете му. Никога не бях виждала мъж с такива ръце. Никога досега.
— Мога да доставям кажи-речи всичко — продължава той. — Според сезона, разбира се. Само ми кажи какво ти трябва.
— А, да, зеленчуци — казвам аз, когато разбирам за какво говори. — За готвенето. Ами… да. Ще ми трябват. Да, определено.
— Казаха ми, че си учила при някакъв жабар. — Той се мръщи. — Не знам какви щуротии използваш, но ще се постарая да ти осигуря каквото е необходимо. — Той вади малък изцапан бележник и молив. — Какви кореноплодни и кръстоцветни предпочиташ?
Кореноплодни и кръстоцветни ли?
Какви, по дяволите, са тези кореноплодни и кръстоцветни?
Сигурно са някакви зеленчуци. Мисля трескаво, но така и Не мога да си представя въпросните кореноплодни и кръстоцветни.
— Трябва да погледна менютата си — отвръщам накрая аз и кимам компетентно. — Ще ти се обадя по този въпрос.
— Кажи ми най-общо. — Той вдига поглед. — Какво използваш най-често? Трябва да знам, за да ги насадя.
Господи! Не смея да спомена нито един зеленчук, за да не сбъркам нещо.
— Всякакви… — Поглеждам го с усмивка. — Нали знаеш как е със зеленчуците. Понякога си в настроение за едно, друг път за друго!
Не съм сигурна, че това беше убедително казано. Натаниъл ми се струва объркан.
— Каня се да поръчам лук — заявява той. — Кой вид предпочиташ? Кромид, праз.
Гледам го като обезумяла. Какви ги приказва той?
— Ами… ъъъ… Първия — решавам накрая аз. — Има отлични вкусови качества.
Натаниъл оставя бележника и ме поглежда. Очите му се спират на чашата вино. Не съм сигурна, че изражението му ми харесва.
— Канех се да направя сос — обяснявам веднага аз. Небрежно дръпвам една тенджера, слагам я на котлона и изсипвам виното. Слагам малко сол, след това грабвам дървена лъжица и започвам да бъркам.
После отново поглеждам Натаниъл. Той продължава да ме зяпа и личи, че не може да повярва на очите си.
— Къде каза, че си учила? — пита той.
Започвам да се паникьосвам. Този мъж изобщо не е глупав.
— В школата… в „Кордон Бльо“. — Бузите ми горят. Сипвам още малко сол във виното и бъркам трескаво.
— Не си включила котлона — отбелязва Натаниъл.
— Ще правя студен сос — отвръщам аз, без да вдигам глава. Бъркам още около минута, след това оставям дървената лъжица. — Така… сега ще го оставя да се… маринова.
Най-сетне вдигам глава. Натаниъл продължава да се обляга на касата, без да откъсва очи от мен. В сините му очи се е появило изражение, което ме плаши.
Той знае.
Знае, че съм измамница.
Моля те, не казвай на семейство Гайгър, опитвам се да му внуша безмълвно. Моля те, недей, защото скоро ще си замина.
— Саманта? — Триш наднича в кухнята и аз трепвам уплашено. — А, вече си се запознала с Натаниъл! Той разказа ли ти за зеленчуковата си градина?
— Ъъъ… да. — Не смея да го погледна. — Разказа ми.
— Чу-дес-но! — Тя дръпва от цигарата си. — Двамата с господин Гайгър се върнахме и ще те помоля да сервираш сандвичите след двайсет минути.
Та това е ужасно. Двайсет минути ли? Нали е едва дванайсет и десет? Поръчката ще пристигне чак към един.
— Искате ли първо по един аперитив? — предлагам отчаяно аз.
— Не, благодаря! — отвръща тя. — Донеси сандвичите. И двамата сме много гладни, така че, ако побързаш…
— Добре — преглъщам аз. — Няма проблем.
Автоматично правя реверанс, когато Триш се обръща, и в същия момент чувам някакъв грухтящ звук откъм Натаниъл.
— Ти направи реверанс — отбелязва той.
— Да, направих реверанс — отвръщам предизвикателно аз. — Проблем ли има?
Натаниъл отново премества поглед към безформените подобия на филии, пръснати върху дъската за рязане.
— Това ли е обядът? — пита той.
— Не, това не е обядът — сопвам се аз, притеснена и объркана. — Може ли да те помоля да излезеш от кухнята ми? Трябва ми място, за да работя.
Той извива едната си вежда.
— Доскоро. Успех със соса. — Той посочва с брадичка тенджерата с виното.
В мига, в който затваря вратата на кухнята, аз вадя мобилния и набирам телефона на фирмата за доставки. Само че попадам на телефонния им секретар.
— Здравейте — започвам задъхано аз след сигнала. — Поръчах едни сандвичи. Можете ли да ги докарате веднага? Колкото е възможно по-скоро. Благодаря ви.
Щом затварям, се сещам, че обаждането бе напълно безсмислено. Няма начин да ми осигурят поръчката навреме. А семейство Гайгър чакат.
Сграбчва ме решителност.
Добре. Мога да се справя. Не е чак толкова сложно да направя няколко сандвича.
Бързо грабвам двете най-прилични филии хляб. След това дръпвам ножа за хляб и се опитвам да изрежа корите, филиите стават квадратни, но поне добиват приличен вид. На плота е оставена чинийка с масло и аз отрязвам малко с ножа. Докато размазвам бучката на първата филия, тя започва да се рони и се разпада.
Мамка му.
Ще закрепя трохите по някакъв начин. Никой няма да забележи.
Отварям трескаво шкафа и започвам да ровя сред бурканчетата горчица… сос от мента… ягодово сладко. Ще направя сандвичи със сладко. Класика. Типично по английски. Бързо намазвам едно от парчетата хляб със сладко, на другото слагам масло и ги лепвам. След това се отдръпвам и ги поглеждам.
Пълен ужас. Отстрани се стича сладко. Да не говорим, че така нареченият сандвич не е квадратен.
Никога през живота си не бях виждала по-безформен и противен сандвич.
Не мога да поднеса подобно нещо на семейство Гайгър.
Оставям ножа, готова да призная поражението си. Така да бъде. Време е да подам оставка. Докато зяпам сладката каша, която съм сътворила, ме бодва неестествено разочарование от мен самата. А пък аз си мислех, че ще издържа поне до обяд.
