— Слухове ли? — Сърцето ми бие толкова силно, че едва произнасям думите. — Какви слухове?
Ще преживея всичко това. Имам чувството, че колата ми ненадейно е изтласкана от пътя, а аз не мога да я спра. Въобразявах си, че владея положението, че постъпвам правилно, като останах тук и оставих Арнолд да се застъпи за мен.
— Очевидно е казано, че на теб не може да се разчита… — казва най-сетне Гай. — Говори се, че това не ти се случва за пръв път. Че и преди си допускала грешки.
— Грешки ли? — Скачам, а гласът ми се извисява, сякаш някой ме е попарил. — Кой го казва? Никога не съм допускала грешки! Какво става?
— Не знам. Не бях на съвещанието. Саманта… помисли внимателно. Допускала ли си други грешки?
Да помисля внимателно ли?
Отдръпвам мобилния и го зяпвам шокирана. И той ли не ми вярва?
— Никога не съм допускала грешки — заявявам аз и така и не успявам да овладея гласа си. — Нито една! Никога! Аз съм добър адвокат. Аз съм много добър адвокат. — С изумление разбирам, че по бузите ми се стичат сълзи. — На мен може да се разчита! Знаеш го много добре, Гай.
Следва напрегнато мълчание.
Неизказаното е надвиснало над нас. Също като присъда. Допуснала съм грешка.
— Гай, нямам представа как не съм видяла докладната за „Глейзърбрук“. — Редя думите все по- бързо. — Нямам представа как се е случило. Просто не разбирам. Знам, че на бюрото ми цари невъобразим хаос, но аз си имам система, за бога. Не пропускам просто така да свърша каквото трябва. Просто не…
— Саманта, успокой се…
— Как да се успокоя! — Гласът ми става все по-креслив. — Това е животът ми. Моят живот. Това е единственото, което имам! — Избърсвам сълзите от бузите си. — Няма да го загубя. Връщам се. Веднага.
Прекъсвам връзката и се изправям, обзета от паника. Трябваше да се върна. Трябваше да се върна веднага, без да губя време тук. Нямам представа по кое време минават влакове и не ме интересува. Трябва да се махна от това място.
Грабвам лист и молив и започвам да пиша.
Скъпа госпожо Гайгър,
Бих искала да ви съобщя, че няма да продължа работа като ваша икономка. Макар времето, прекарано в дома ви, да ми беше изключително приятно…
Я стига. Нямам време за глупости, трябва да тръгвам. Оставям листа на масата и се отправям към вратата. След това спирам.
Не мога да оставя изречението недописано. Цял ден ще ме тормози.
Макар времето, прекарано в дома ви, да ми беше изключително приятно, си давам сметка, че предпочитам ново предизвикателство. Благодаря ви за проявената към мен добрина.
Оставям химикалката, ставам и оттласквам стола със скърцане назад. Тъкмо тръгвам към вратата, когато мобилният започва отново да вибрира.
Гай, решавам веднага аз. Грабвам го, отварям капачето и чак тогава забелязвам кой се обажда. Не е Гай.
Кетърман е.
Усещам студени тръпки да пробягват по гърба ми. Докато гледам името му, ме сграбчва страх, какъвто не съм изпитвала никога досега. Това е страх, заслепяващ и кошмарен. Всяка клетка от тялото ми подсказва да не се обаждам.
Вече е прекалено късно. Телефонът ми е отворен. Бавно го вдигам към ухото.
— Ало!
— Саманта! Джон Кетърман се обажда.
— Да. — Гласът ми потреперва от притеснение. — Здравейте.
Следва дълго мълчание. Знам, че сега е моментът да кажа нещо. Само че аз съм вдървена от ужас, а гърлото ми е като натъпкано с топки вълна. Не мога да намеря подходящите думи. Всички знаят колко много Кетърман мрази извиненията и оправданията.
— Саманта, обаждам се, за да ти съобщя, че договорът ти с „Картър Спинк“ е прекратен.
Кръвта се оттича от главата ми.
— Пуснали сме писмо с причините. — Той говори официално и строго. — Става въпрос за груба небрежност, последвана от крайно непрофесионално поведение. Решението ще ти бъде изпратено. Пропускът ти е невалиден. Повече няма да се виждаме в „Картър Спинк“.
Той говори толкова бързо. Всичко се случва прекалено бързо.
— Моля ви, недей… — започвам аз объркана и напълно отчаяна. — Моля ви, дайте ми още един шанс. Допуснала съм грешка. Една-единствена грешка.
— Адвокатите от „Картър Спинк“ не допускат грешки, Саманта. Нито пък бягат от вече допуснатите грешки.
— Знам, че не биваше да бягам. Знам — Цялата треперя. — Само че бях в шок… Не мислех трезво…
— Ти опетни репутацията на фирмата и заличи всичко, което бе постигнала досега. — Гласът на Кетърман става още по-остър, сякаш и на него му е трудно. — Заради твоето недоглеждане и небрежност клиентът ни загуби петдесет милиона лири. А след това изчезна нанякъде, без да кажеш и дума. Саманта, не може да очакваш друго развитие!
Последва дълго мълчание. Подпряла съм чело на дланта си. Опитвам се да дишам.
— Не — отвръщам най-сетне аз. Свърши. Всичко свърши.
Кетърман започва да нарежда коронната си реч за среща с отдел „Труд и работна заплата“, но аз не го слушам. Стаята се върти около мен и аз едва успявам да си поема въздух.
Всичко свърши. С кариерата ми е свършено. Свършено е с всичко, към което се стремя от дванайсетгодишна. Няма го. Всичко е съсипано. И то само за двайсет и четири часа.
Накрая разбирам, че Кетърман е затворил. Изправям се и с клатушкане пристъпвам към лъскавия хладилник. Кожата ми е добила зеленикавосивкав оттенък. Очите ми приличат на огромни зейнали дупки.
Не знам какво да направя. Нямам представа откъде да започна.
Оставам неподвижна дълго, вгледана в отражението си, докато си казвам, че не разбирам нищо, докато чертите ми се размазват и затрептяват.
Уволнена съм. Думите се повтарят неумолимо. Уволнена съм. Ще разчитам на помощи, за да се издържам. При тази мисьл изсумтявам презрително. Представям си, че съм в компанията на бездомници. Застанала съм на опашката за безработни или потропвам с крака в студа пред кухнята за бедни.
Неочаквано чувам някой да отключва входната врата. Бързо се стягам и се отдръпвам от огледалото.
Не мога да си позволя да ме заварят в това състояние. Няма да изтърпя нито въпросите им, нито съчувствието им, защото се страхувам, че ще се разридая и няма да мога да спра.
Разсеяно посягам към някакъв парцал и започвам да бърша масата. След това погледът ми попада на бележката до Триш. Грабвам я, смачквам я и я хвърлям в боклука. По-късно. Ще го направя по-късно. Имам чувството, че в момента нямам сили за приказки, камо ли да давам обяснения защо напускам.
— Ето къде си била! — Триш нахлува в кухнята, обута във високо, тракащо сабо, стиснала в ръце три препълнени пазарски чанти. — Саманта! — Тя се заковава на място, когато ме вижда. — Добре ли си? Да не би пак да те е заболяла главата?
