Някой чука на вратата и ме изтръгва от мрачните мисли. Завъртам се рязко и виждам момиче със синя кадифена лента за коса, което наднича през прозореца на кухнята.
— Здрасти! — провиква се тя. — Вие ли поръчахте сандвичи за двайсет човека?
Всичко се случва невероятно бързо. Както си стоях и зяпах отчаяно попарата от сладко и трохи, две момичета в зелени престилки нахлуха в кухнята с плата професионално направени сандвичи.
Бяха чудесно оформени, от бял и черен хляб, подредени в спретнати пирамиди, украсени с пролетни билки, подправки и резенчета лимон. На всяко едно е боднато декоративно флагче, на което е описана плънката.
Риба тон, мента и краставица. Пушена сьомга, сирене и хайвер. Пиле по ориенталски с лют доматен сос.
— Искрено съжалявам за объркването — казва момичето със синята лента, докато се подписвам за доставката. — Честно да си кажа, цифрата ми заприлича на двайсет. Просто не се случва често да получим заявка само за двама.
— Няма нищо! — отвръщам аз и я побутвам към вратата. — Честна дума. Ще платя цялата сума с кредитната си карта…
Най-сетне вратата се затваря и аз оглеждам кухнята напълно слисана. Никога през живота си не съм виждала толкова много сандвичи. Платата са оставени навсякъде. Не се вижда свободно място. Наложи се да поставя някои върху котлоните.
— Саманта? — Чувам, че Триш приближава.
— Ъъъ… чакайте малко! — Отправям се с бърза крачка към вратата и се опитвам да й попреча да види какво има в кухнята.
— Вече е един и пет. — Гласът й е станал по-остър. — Съвсем ясно те помолих да…
Тя млъква, когато застава пред вратата на кухнята и по лицето й се изписва неподправено изумление. Обръщам се и също поглеждам безбройните плата сандвичи.
— Боже господи! — Най-сетне Триш намира сили да заговори. — Аз… това е наистина… впечатлена съм.
— Не бях сигурна каква плънка предпочитате — обяснявам аз. — Очевидно следващия път няма да направя чак толкова много…
— Ами… — Триш не знае какво да каже. Изважда едно от флагчетата и го прочита на глас. — Телешко алангле, маруля и хрян. — Тя ме поглежда удивена. — Не съм купувала телешко от седмици! Откъде го взе?
— Ами… от фризера.
Одеве бях надникнала във фризера. Количествата храна, натъпкани вътре, като нищо могат да изхранват някоя малка африканска страна цяла седмица.
— Разбира се! — Триш започва да цъка с език. — Каква си ми умница!
— Ще ви подбера някои — предлагам аз. — Ще ви ги сервирам в хола.
— Чудесно. Натаниъл! — Триш започва да блъска по прозореца в кухнята. — Ела да похапнем сандвичи!
Тя направо ме уби. Не може да бъде. Пак ли този?
— Няма да ги хвърлим. — Тя извива вежди. — Ако имаше за какво да ти направя забележка, Саманта, щях да кажа, че си малко разточителна… Не че сме бедни… — бърза да добави тя. — Не е там работата.
— Не… разбира се, че не, госпожо.
— Не обичам да говоря за пари, Саманта. — Триш започва да шепне: — Това е просташка работа. Въпреки това…
— Госпожо Гайгър?
Натаниъл отново се е отправил към вратата на кухнята, стиснал в ръка кална лопата.
— Ела да похапнеш от великолепните сандвичи на Саманта! — възкликва Триш и посочва с ръка изложбата на сандвичи. — Само погледни! Не е ли страхотна!
Натаниъл няма какво да каже, докато оглежда камарите сандвичи. Не смея да го погледна в очите. Цялото ми лице гори. Имам чувството, че ще полудея на това място. Застанала съм в нечия кухня, дори не знам къде точно се намирам, облечена съм в синя полиестерна униформа и се правя на икономка, която може с едно махване на вълшебна пръчица да произведе сандвичи.
— Невероятно — заявява най-сетне Натаниъл. Най-сетне се осмелявам да вдигна поглед и ме напушва смях. Той ме е зяпнал с присвити вежди, сякаш не разбира какво точно става.
— Не ти отне много време — заявява той, а в гласа му долавям въпросителни нотки.
— Умея да съм много бърза, когато се налага — усмихвам се дръзко аз.
— Саманта е чудесна! — заявява Триш и захапва лакомо един сандвич. — Да не говорим, че работи толкова чисто и спретнато! Погледни само, кухнята е в безупречен вид!
— Така сме ние, възпитаниците на „Кордон Бльо“.
— А-ха! — Триш вече е натъпкала нов сандвич в устата си и е готова да припадне от удоволствие. — Пилето по ориенталски е фантастично.
Тайно дръпвам един сандвич от камарата и го захапвам. Мама му стара, ама това наистина е много вкусно. Честна дума.
В два и половина кухнята е празна. След като Триш и Еди ометоха половината сандвичи, излязоха отново. Натаниъл е в градината. Аз крача напред-назад, размахвам една лъжица и поглеждам към часовника на всеки трийсет секунди.
Арнолд ще се обади всеки момент. Минаха часове, откакто говорих с него.
Не съм в състояние да мисля за нищо друго. Умът ми е зациклил, навлязъл е в тъмен тунел, в края на който не се вижда светлина.
Поглеждам през прозореца към малко кафяво птиче, което кълве нещо на земята, след това се обръщам и се тръшвам на един стол, загледана в масата, докато описвам кръгове с палеца около някакъв добре полиран чвор на масата.
Допуснах една грешка. Една-единствена. Допустимо е човек да направи една грешка в живота си. Така е.
А може й да не е. Просто не знам.
Неочаквано мобилният ми започва да вибрира и имам чувството, че гърдите ми ще избухнат от болезнен страх и ужас. Измъквам телефона от джоба на униформата и забелязвам, че ръката ми трепери.
На екранчето се е изписало името на Гай. Поемам си дълбоко дъх и се обаждам.
— Здравей, Гай. — Старая се да говоря самоуверено, само че гласът ми звучи писклив и уплашен.
— Саманта? Ти ли си? — Гай говори бързо и напрегнато. — Къде си, по дяволите? Защо не дойде? Не получи ли имейлите ми?
— Миникомпютърът не е в мен — обяснявам стреснато аз. — Защо не ми се обади?
— Пробвах. Нямаше отговор. След това бях на съвещание, но цялата сутрин ти пускам имейли… Саманта, къде по дяволите, си се завряла? Трябваше да си тук в офиса! Защо се криеш, за бога!
Сякаш ме удря ток. Крия ли се?
— Ама… той, Арнолд ми каза да не идвам! Каза, че така било най-добре. Каза ми да не идвам, защото щял да направи каквото може.
— Ти имаш ли представа как изглежда цялата тази работа отстрани? — прекъсва ме грубо Гай. — Първо се паникьосваш, след това изчезваш. Говори се, че на теб не може да се разчита, че си получила нервна криза… дори се чу, че си напуснала страната…
И ето че в този момент осъзнавам истината и ме сграбчва паника, която заплашва да ме задуши. Не мога да повярвам колко погрешно постъпих. Как е възможно да съм толкова глупака! Какво правя в тази кухня на километри от Лондон?
— Кажи им, че идвам веднага — заявявам аз. — Кажи на Кетърман, че пристигам… веднага ще се кача на влака…
— Мисля, че е прекалено късно. — Гласът на Гай ми се струва далечен и резервиран. — Саманта… носят се какви ли не слухове.
