Моля да ме извините, госпожо. Няма да се повтори.
Триш продължава да се кокори и имам чувството, че очите й ще изхвръкнат. След това присвива очи, сякаш се опитва да разбере какво става.
Ето, тя разбра, че съм мошеничка, и сигурно…
— Харесва ми — решава накрая тя и кима доволно. — Да, харесва ми. И тук можеш да правиш реверанс.
Какво?
Какво трябва да правя?
Та ние живеем в двайсет и първи век. Да не би току-що да ме накараха да правя реверанси пред жена на име Триш?
Поемам си дъх, готова да протестирам, след това стискам устни. Няма значение. Това просто не е истина. За един ден ще трябва да се примиря с реверансите.
8
Щом излизам от стаята, се втурвам на горния етаж и хуквам по коридора, за да проверя мобилния. Той е наполовина зареден и нямам представа дали тук има покритие. След като Триш говори по нейния, значи няма проблем. Кой ли е нейният оператор?
— Самантааа!
Гласът на Триш се понася от долния етаж.
— Самантааа! — Струва ми се ядосана. Чувам стъпките й по стълбите.
— Да, госпожо. — Бързо потеглям по коридора.
— Ето къде си била. — Тя се мръщи. — Много те моля не изчезвай така, докато си на работа. Не ми е приятно да крещя.
— Ъъъ… добре, госпожо Гайгър — отвръщам аз. Докато слизаме надолу, стомахът ми се преобръща. Зад Триш виждам вестник „Таймс“. Отворен е на бизнес страниците и аз зървам заглавието „«Глейзърбрукс» нападнат от кредитори“.
Очите ми пробягват по текста, докато Триш рови в огромната си бяла чанта на „Шанел“. Никъде не виждам да се споменава „Картър Спинк“. Слава богу. Отделът за връзки с обществеността е успял да покрие провала.
— Къде са ми ключовете? — Триш е наистина ядосана. — Къде са? — Тя продължава да рови нервно из чантата. Червило в златна гилза изпада и се озовава в краката ми. — Как е възможно така да изчезват нещата?
Вдигам червилото и й го подавам.
— Помните ли къде ги изгубихте, госпожо Гайгър?
— Не съм ги изгубила. — Тя си поема рязко въздух. — Откраднати са. Очевидно е. Сега трябва да сменим всички ключалки. Някой ще ни открадне самоличността. — Тя се хваща за главата. — Така правят мошениците. Имаше огромна статия по тези въпроси в „Мейл“…
— Това ли са ключовете? — Забелязах ключодържател на „Тифани“, оставен на перваза. Грабвам го и й подавам ключовете.
— Ето ги! — Триш не може да повярва. — Да, това са! Саманта, ти си чудесна! Как успя да ги намериш?
— Не беше трудно — свивам скромно рамене.
— Много съм впечатлена! — Тя ме поглежда многозначително. — Ще кажа на господин Гайгър.
— Добре, госпожо. — Опитвам се да вложа в гласа си искрена благодарност. — Благодаря ви.
— Двамата с господин Гайгър излизаме след малко — продължава тя, вади някакъв парфюм и се напръсква обилно. — Бъди така любезна да приготвиш леки сандвичи за един часа и се заеми с почистването на долния етаж. За вечерята ще поговорим по-късно. — Тя се завърта. — Трябва да призная, че и двамата сме много впечатлени от менюто с печен гъши дроб.
— Ами… радвам се!
Браво. Довечера няма да съм тук.
— Така. — Триш приглажда за пореден път косата си. — Би ли дошла за момент в хола, Саманта?
Тръгвам след нея и приближавам камината.
— Преди да излезем, моля те започни с прахта тук — нарежда Триш. — Ще ти покажа с кое да внимаваш. — Тя посочва подредените порцеланови фигури на полицата над камината. — Доста са крехки. Кой знае защо чистачките никога не запомнят. Така че внимавай.
Послушно поглеждам към камината.
— Саманта, много е важно тези порцеланови кучета да са поставени едно срещу друго. — Триш посочва два шпаньола от породата Кинг Чарлс. — Виждаш ли? Сега не са поставени едно срещу друго. Те си имат място.
— Имат си място — повтарям аз и кимам. — Разбрах.
— Погледът на пастирката трябва да е дискретно насочен навън. Разбра ли ме? Навън.
Тя обяснява бавно и ясно, сякаш коефициентът ми на интелигентност е като на тригодишно дете.
— Навън — повтарям послушно аз.
— Сега разбра ли? — Триш ме поглежда напрегнато. — Да видим. Порцелановите кучета как трябва да са разположени? — Тя вдига длан, за да не ми позволи да поглеждам към полицата.
Не мога да повярвам. Тя ме изпитва.
— Кучетата — настоява тя. — Накъде трябва да са поставени?
Господи, не мога да се въздържа.
— Ами… — замислям се за момент. — Те гледат… навън.
— Едно срещу друго! — изкрещява отчаяно Триш. — Трябва на са едно срещу друго.
— Точно така — съгласявам се примирено аз. — Да. Извинете. Сега вече запомних.
Триш е затворила очи и е притиснала челото си с пръсти, сякаш стресът, причинен от глупостта на прислужницата, й идва прекалено много.
— Няма значение — заявява накрая тя. — Утре ще опитаме отново.
— Ще изнеса подноса — предлагам смирено аз. Когато го Вдигам, си поглеждам часовника. 10.12. Чудя се дали събранието е започнало.
Как ли ще издържа тази сутрин?
В единайсет и трийсет вече съм като кълбо от нерви. Мобилният ми е зареден и когато най-сетне влязох в кухнята, включи, но изобщо не е звънял. Нямам и съобщения. Проверявам го на всяка минута.
Заредих съдомиялната и след около петдесет опита успях да я включа. Почистих порцелановите кучета с мокра кърпа. След това започнах да крача напред-назад из кухнята.
Почти веднага се отказах да правя обяд от леки сандвичи. Прекарах часове надвесена над два хляба и накрая се озовах с десет дебели резена, всеки в по-причудлива форма от предишния, разпилени в легло от трохи. Един господ знае къде сбърках. Сигурно нещо не е наред с ножа.
Мога само да благодаря на бога на Жълтите страници и на фирмите за доставка на храна. И на кредитната си карта на „Американ експрес“. Ще ми струва само четирийсет и пет лири и петдесет, за да осигуря на Триш и Еди „изключителен обяд от сандвичи“ от доставки „Котсуолд“. Бях готова да платя двойно. Честно казано, бих платила и десет пъти повече.
Сега съм се отпуснала на стола и стискам мобилния, пъхнат в джоба.
Отчаяно се опитвам да го накарам да звънне.
В същото време изпитвам ужас, че може да звънне.
Не издържам повече на напрежението. Трябва да направя нещо, за да се успокоя. Каквото и да е. Отварям вратата на огромния хладилник на семейство Гайгър и вадя бутилка бяло вино. Сипвам си една чаша и отпивам. Тъкмо се каня да отпия отново, и усещам как космите по врата ми настръхват.
Все едно, че… някой ме наблюдава.
Завъртам се и се стряскам. На вратата на кухнята е застанал някакъв младеж.
Висок и едър, силно загорял, с наситеносини очи. Чупливата му златистокестенява коса е изрусяла по
