балдахини, а на мен главата започва да ми тежи още повече. Нямам представа какви хапчета ми даде, но с всяка изминала минута се чувствам по-странно.
— Това е зелената спалня… Както знаеш, нямаме нито деца, нито домашни любимци… Ти пушиш ли? — Пита неочаквано Триш и дръпва от цигарата си.
— Ами… не. Благодаря.
— Все едно. Нямаше да имаме нищо против дори да пушиш.
Слизаме по късо стълбище и аз се подпирам на стената, за да запазя равновесие, но тя като че ли се отдръпва.
— Добре ли си? — Еди ме хваща тъкмо преди да се строполя на земята.
— Май обезболяващите са доста силни… — мрънкам аз.
— Доста бързо действат… — Триш ме поглежда угрижено. — Да не би да си пила някакъв алкохол?
— Ами… да…
— А-ха. — Тя се мръщи. — Няма проблем, стига да не започнеш да халюцинираш. Тогава ще се наложи да повикаме лекар. А това… погледни само! — продължава тя и отваря със замах последната врата. — Това е за персонала.
Стаите в тази къща са огромни. Тази е колкото целия ми апартамент, стените са боядисани в някакъв светъл цвят, прозорците са обрамчени с камък и гледат към градината. Тук е поставено най-обикновеното легло в цялата къща — огромно, квадратно, застлано с бели ленени чаршафи.
В този момент изпитвам непреодолимо желание да се отпусна на него и да не мисля за абсолютно нищо.
— Чудесно — отвръщам любезно аз. — Стаята е… чудесна.
— Добре! — Еди плясва с ръце. — И така, Саманта. Получаваш работата!
Обръщам се към тях, а пред погледа ми е изплувала мъгла. Работа ли? Каква работа?
— Еди! — сопва се Триш. — Не можеш да й дадеш работата просто така! Все още не сме довършили интервюто!
Интервю ли?
Да не би да съм пропуснала нещо?
— Дори не сме й обяснили какви са задълженията й! — Триш продължава да се кара на Еди. — Не сме й описали всички подробности.
— Тогава ти й ги обясни, миличка! — отвръща Еди. Триш го поглежда вбесена и прочиства гърлото си.
— И така, Саманта — започва тя, вече по-официално. — Работата ти на икономка на пълен работен ден включва…
— Моля? — Зяпвам я неспособна да повярвам. Триш цъка отчаяно с език.
— Работата ти на икономка на пълен работен ден — започва отново тя, този път по-бавно — включва чистене на цялата къща, пране и готвене. Ще носиш униформа и ще се отнасяш с уважение и покорство…
Работата ми като какво… Тези хора да не би да са решили, че съм се явила на интервю за икономка?
В първия момент съм прекалено слисана, за да отговоря.
— …настаняване и храна — обяснява Триш. — Освен това можеш да разчиташ и на четири седмици почивка през годината.
— Каква е заплатата? — обажда се хитро Еди. — Повече ли ще й плащаме, отколкото на последното момиче?
В първия момент ми се струва, че Триш ще го убие на секундата.
— Много съжалявам, Саманта! — Преди дори да си отворя устата, тя дръпва Еди навън, хлопва вратата, след което се развихря шумен скандал.
Оглеждам стаята и се опитвам да си събера ума.
Тези хора си мислят, че съм икономка. Икономка! Голям майтап. Трябва да им обясня. Не мога да оставя това недоразумение.
Отново ми се завива свят и аз сядам на леглото. Преди да успея да се въздържа, се отпускам на бялата кувертюра и затварям очи. Все едно, че лежа в облаците.
Нямам никакво желание да стана. Наистина не искам да ставам от това легло. То е истински рай.
Този ден ми се стори безкраен. Беше дълъг, изтощителен, истински кошмар. Единственото ми желание е да свърши.
— Извинявай, Саманта. — Отварям очи и виждам Триш на вратата, последвана от розовобузестия Еди. — Преди да продължим, кажи ми дали искаш да питаш нещо във връзка с работата.
Зяпвам я и не мога да разбера защо главата ми се е превърнала във въртележка.
Сега е моментът да им обясня, че е станала грешка. Аз не съм икономка. Аз съм адвокат.
Само че от устата ми не излиза никакъв звук.
Не искам да си тръгвам. Искам да се отпусна на мекото легло и да заспя.
Тази нощ мога да остана, хрумва ми в този момент. Само тази нощ. Утре ще се разберем.
— Мога ли да започна още тази вечер? — чувам гласа си.
— Защо не — започва Еди.
— Нека не прибързваме — прекъсва го остро Триш. — Имаме доста надеждни кандидати за работата. Някои са наистина блестящи. Едно от момичетата дори има диплома от френската готварска школа „Кордон Бльо“!
Тя дръпва от цигарата и ме поглежда многозначително. И ето че в мен се задейства някакъв автоматичен рефлекс. По-силен е от мен, по-силен е и от желанието ми да се отпусна на мекото бяло легло.
Тя да не би да се опитва да ми каже, че…
Да не намеква, че може да не получа работата?
Поглеждам я, без да казвам и дума. Някъде в объркания ми мозък проблясва старата Саманта. Амбицията се разгаря, надига глава и подушва въздуха. Запретва ръкави и си плюе на ръцете. Разбира се, че ще премажа някакво си момиче от френска готварска школа.
Никога досега не съм пропадала на интервю.
Днес няма да е първият път.
— И така. — Триш поглежда списъка си. — Значи умееш да переш всичко.
— В школата спечелих награда по пране — отвръщам аз и кимам скромно. — С това започнах.
— Господи! — Триш се стъписва. — И си завършила „Кордон Бльо“.
— Възпитаничка съм на Мишел дьо ла Ру дьо ла Блан. — Замълчавам. — Името му, надявам се, ви говори достатъчно.
— Абсолютно! — отвръща Триш и поглежда объркана Еди.
Отново сме в хола на долния етаж. Триш ме залива с въпроси, все едно ги чете от брошурата „Как да наемем икономка“. Аз пък отговарям напълно самоуверено.
Някъде в мозъка ми пищи тънко гласче „Какви ги вършиш? Саманта, какво, по дяволите, правиш?“.
Само че аз не желая да го слушам. По някакъв начин съм успяла да изключа истинския живот, да забравя за грешката, за съсипаната си кариера, за кошмарния ден… забравила съм всичко освен интервюто. Главата ми продължава да се върти и имам чувството, че всеки момент ще се стоваря на една страна. Въпреки това ме тласка обичайната решителност. Ще получа тази работа.
— Би ли ни предложила едно примерно меню? — Триш пали нова цигара. — За вечеря.
Храна… Нещо, с което да я впечатля… В този момент си спомням „Максимс“. Нали ми подариха меню за рождения ден?
— Само да си погледна… записките. — Дръпвам ципа на чантата и тайно оглеждам менюто на „Максимс“. — За официална вечеря ще сервирам… ами… гъши дроб с медена глазура… агнешко с пюре от грах и мента… а накрая ще има шоколадово суфле с домашно приготвено сорбе.
Ще ти дам аз да се разбереш, момиче от „Кордон Бльо“.
— Виж ти! — Триш е слисана. — Трябва да призная, че… много съм впечатлена.
