досега не съм се чувствала по-притеснена.
Аз съм икономка. Трябва да се държа като икономка.
— Добре дошла, Саманта! — поздравява ме Еди, когато слизам. — Наспа ли се?
— Да, господин Гайгър, благодаря ви — отвръщам скромно аз.
— Чудесно. — Еди се залюлява на пети. Струва ми се малко притеснен. Доколкото забелязвам, те и двамата са притеснени. И гримът, и скъпите дрехи крият някакво чувство на неловкост.
Приближавам се до канапето и оправям смачкана възглавница, все едно, че знам отлично какво правя.
— Сигурно ще искаш да огледаш кухнята — предлага весело Триш.
— Разбира се! — заявявам аз със самоуверена усмивка. — Нямам търпение.
Това е просто една кухня. Става въпрос за един-единствен ден. Трябва да се справя.
Триш ме повежда към просторната кухня от кленово дърво и този път аз се оглеждам по-внимателно, за да обърна внимание на всичко. Някакъв огромен уред е поставен в лявата част на плота от гранит. Вградени са няколко фурни. Накъдето и да се завъртя, виждам хромирани джаджи. Тенджери и тигани с най-различни размери висят над печката.
Нямам никаква представа кое за какво се използва.
— Предполагам, че ще искаш да подредиш всичко както ще ти бъде удобно — замахва с ръка Триш. — Променяй както прецениш. Вкарай всичко вред. Ти си професионалистка.
И двамата ме наблюдават, изпълнени с очакване.
— Разбира се — отвръщам делово аз. — Очевидно всеки си има… система. Това, например, не трябва да бъде тук. — Посочвам първата джаджа, попаднала пред погледа ми. — Ще трябва да я преместя.
— Наистина ли? — Триш ме гледа като хипнотизирана. — Защо?
Настъпва мълчание. Дори Еди ми се струва любопитен.
— Теория за… ергономията в кухнята — импровизирам аз. — Значи искате препечена филийка за закуска — променям бързо темата.
— И за двамата — уточнява Триш. — И кафе с обезмаслено мляко.
— Веднага — усмихвам се аз и усещам как ме залива облекчение.
Мога да препека филийки. Веднъж използвах нещото, наречено тостер.
— Ще ги донеса след малко — добавям аз в опит да ги накарам да излязат. — Да ви сервирам ли в трапезарията?
В антрето се разнася трясък.
— Това е вестникът — обяснява Триш. — Да, Саманта, сервирай в трапезарията. Използвай синия порцелан. — Тя излиза забързано, обаче Еди се застоява.
— Знаеш ли, реших нещо друго. — Той ми се усмихва доволно. — Забрави препечените филийки, Саманта. Ще похапна от прословутите ти яйца по бенедиктински. Да знаеш, че още от снощи нямам търпение да ги пробвам.
Снощи ли? Какво съм казала снощи… Господи! Яйца по бенедиктински. Специалитетът, който приготвям за лорд Еджърли. Къде ми е бил умът? Дори не знам какво означават яйца по бенедиктински.
— Вие… сигурен ли сте? — успявам да попитам сковано аз.
— Как мога да пропусна специалитета ти? А и това е любимата ми закуска. — Еди потрива доволно корема си. — Най-вкусните яйца по бенедиктински, които съм пробвал, ми сервираха в „Карлайл“ в Ню Йорк, но съм готов да се обзаложа, че твоите ще са дори по-вкусни!
— Не съм сигурна! — Призовавам цялата си воля, за да се усмихна.
Защо, по дяволите, казах, че мога да правя яйца по бенедиктински?
Добре… запази спокойствие. Не може да е чак толкова сложно. Яйца и… още нещо.
Еди се е облегнал на гранитния плот и чака нетърпеливо. Обзема ме неприятното подозрение, че чака да започна да готвя. Неуверено дръпвам лъскав тиган и в този момент Триш влетява, стиснала вестника. Поглежда ме с огромен интерес.
— Защо ти е уредът за варене на аспержи на пара, Саманта?
По дяволите.
— Просто исках да… да го огледам. Точно така. — Кимам отривисто, все едно, че тиганът е потвърдил подозренията ми, а сетне го връщам на мястото му.
Става ми все по-топло. Нямам представа откъде да започна. Дали първо да счупя яйцата? Дали да ги сваря? Може би трябва да ги хвърля в стената.
— Ето ги яйцата. — Еди оставя огромна кутия на плота и вдига капака. — Предполагам, че са достатъчно.
Поглеждам редиците кафяви яйца и отново започва да ми се вие свят. Къде ми е умът? Не мога да направя проклетите яйца по бенедиктински. Не мога да направя закуска на тези хора. Налага се да разясня какво е положението.
Обръщам се и си поемам дълбоко дъх.
— Господин Гайгър… госпожо Гайгър…
— Яйца ли? — прекъсва ме гласът на Триш. — Еди, не можеш да ядеш яйца! Не помниш ли какво ти каза лекарят? — Тя ме поглежда с присвити очи. — Какво те накара да направиш, Саманта? Да ги свариш ли?
— Ами… господин Гайгър помоли за яйца по бенедиктински. Само че работата е там, че…
— Ще ям каквото ми се яде! — опитва се да протестира Еди.
— Лекарят му е дал схема, по която да се храни. — Триш дърпа ожесточено от цигарата си. — Тази сутрин вече изяде купичка корн флейкс!
— Бях гладен! — оплаква се Еди. — Ти пък изяде кроасан с шоколад!
Триш ахва, все едно, че я е ударил. По бузите й избиват червени петна. Известно време не може да каже и дума.
— И двамата ще пием по чаша кафе, Саманта — заявява тя накрая. — Сервирай го в хола. Използвай розовия сервиз. Тръгвай, Еди. — Тя излиза, без да даде възможност на друг да каже и дума.
Оглеждам празната кухня и не знам дали да плача, или да се смея. Това е пълен абсурд. Не мога да продължавам с този панаир. Трябва да престана веднага. Тръгвам решително към хола. В този момент спирам. Иззад затворената врата долита иронизителен писък, защото Триш е погнала Еди, а той мърмори нещо неразбираемо.
Бързо се скривам в кухнята и пускам чайника. Май е по-лесно да направя кафе.
След десет минути съм подредила на сребърен поднос розов порцеланов чайник, розови чашки, сметана, захар и дискретно букетче розови цветя, които набрах от саксията на кухненския прозорец. Гордея се с постижението си.
Пристъпвам към вратата на хола, оставям подноса на масата в антрето и чукам предпазливо.
— Влез! — провиква се Триш.
Когато влизам, тя се е настанила на стол до прозореца, разлиства някакво списание, поставено под доста изкривен ъгъл. Еди е в другия край на стаята и разглежда дървената резба.
— Благодаря ти, Саманта. — Триш кима мило с глава, докато наливам кафето. — Засега няма друго.
Имам чувството, че съм част от някаква черна комедия, в която героите са облечени в розови одежди за йога и пуловери за голф.
— Ъъъ… много добре, госпожо — опитвам се да вляза в ролята си аз. След това, без да мисля, правя реверанс.
Възцарява се мълчание. И двамата от семейство Гайгър ме зяпват удивени.
— Саманта… ти реверанс ли направи току-що? — пита най-сетне Триш.
Аз я зяпам като закована.
Ама къде ми е умът? Защо ми беше да правя реверанс? Тя ще реши, че ми се пишка. Икономките не правят реверанси. А и това да не е кралската резиденция!
Те продължават да се пулят. Трябва да измисля нещо.
— Семейство Еджърли настояваха… да правя реверанс. — Цялата се напрягам. — Просто съм свикнала.
