боклука и вадя малко корн флейкс от някакъв пакет.
Истината е, че пет пари не давам за този списък. Интересува ме едно-единствено нещо.
Когато пристигам в офиса, решително си казвам, че с нищо няма да покажа, че днешният ден е специален. Ще се наведа над документите и ще се заема за работа.
Докато пътувам в асансьора, три колежки ми пожелават успех. Докато вървя по коридора — един от данъчно облагане, с него почти не се познаваме, ме стиска многозначително по рамото.
— Успех, Саманта.
Той пък откъде ми знае името?
Отправям се забързано към кабинета си, затварям вратата и се опитвам да не обръщам внимание на хората в съседните стаи и по коридора, които непрекъснато поглеждат към мен през стъклената преграда.
Не трябваше да идвам днес. Трябваше да измисля някоя смъртоносна болест.
Както и да е. Всичко е наред. Ще свърша малко работа, както правя през останалите дни. Отварям папката на Кетърман, намирам мястото, до което бях стигнала, и започвам да чета документите по прехвърлянето на акции, изготвяни преди пет години.
— Саманта?
Вдигам поглед.
Гай е застанал на вратата и държи две кафета. Оставя едното на бюрото ми.
— Здрасти — поздравява той. — Какво става?
— Всичко е наред — отвръщам аз и обръщам страницата съвсем делово. — Добре съм. Всичко е нормално. Не разбирам защо е цялата тази шумотевица.
Развеселеното изражение на Гай ме притеснява. Прехвърлям нова страница, за да докажа казаното, и кой знае как успявам да съборя папката на пода.
Благословен да е онзи, който е измислил кламерите.
Червена като рак, вдигам папката от пода, натъпквам листата вътре и отпивам от кафето.
— Така — кима сериозно Гай. — Хубаво е, че не си нито нервна, нито неспокойна.
— Не съм — отвръщам аз и не смея да помръдна от мястото си. — Нали?
— Ще ти се обадя по-късно. — Той грабва чашката, вдига я като за тост и излиза. Поглеждам си часовника.
Едва осем и петдесет и три е. Не съм сигурна дали ще издържа.
Незнайно как успявам да прекарам сутринта. Приключвам с папката на Кетърман и се захващам с доклада. На средата на третия параграф съм, когато Гай отново се появява на вратата.
— Здрасти — обаждам се аз, без да вдигна поглед. — Добре съм, наистина. И не съм чула нищо.
Гай не ми отговаря.
Най-сетне вдигам глава. Застанал е точно пред бюрото ми, наблюдава ме и по лицето му се е появило най-необикновеното изражение, което някога съм виждала. Това е съчетание от обич, гордост и въодушевление, всички събрани на сериозното му лице.
— Не би трябвало да го правя — прошепва той. Навежда се по-близо. — Ти успя, Саманта. Вече си партньор. След час ще ти съобщят официално.
Заслепяваща топлина се надига в гърдите ми. За момент имам чувството, че не мога да дишам. Успях. Наистина успях!
— От мен не си чула нищо, нали? — Гай се усмихва за миг. — Браво.
— Благодаря — успявам да изрека аз.
— После ще се видим, за да ти честитя както трябва. — Той се обръща и излиза, а аз оставам да се взирам в компютъра, без дори да виждам екрана.
Направили са ме партньор.
Господи! Боже господи!
Вадя огледалце от чантата си и поглеждам развълнуваното си отражение. Бузите ми пламтят. Имам желание да скоча на крака и да се развикам. Иска ми се да танцувам и да пищя. Как ще издържа още цял един час? Как е възможно да седя толкова спокойно? Не мога да се съсредоточа над доклада за Кетърман.
Ставам и приближавам до шкафа единствено за да върша нещо. Отварям две от чекмеджетата, първите две, които са ми попаднали, и отново ги затварям. Когато се обръщам, забелязвам, че бюрото ми е отрупано с листа и папки, а до компютъра застрашително се извисява купчина книги.
Кетърман е прав. Срамота. Това не прилича на бюро на партньор.
Ще разчистя. Ето най-подходящия начин да пропилея един час. 12.06 — 13.06 ч. Административни проблеми. Дори си имаме кодово наименование за тези неща, когато нанасяме в отчетите свършеното през деня.
Бях забравила колко много мразя чистенето и подреждането.
Изникват какви ли не неща, докато оправям кашата на бюрото си. Писма от компанията, договори, които трябва да бъдат прибрани… стари покани… докладни записки… рекламна брошура за часове по Пилатес… компактдиск, който си купих преди три месеца и мислех, че съм изгубила… миналогодишна-та коледна картичка от Арнолд, на която е той самият в костюм на елен… усмихвам се и я поставям в купчинката, където са неща, на които трябва да им намеря място.
Има и грамоти — някои гравирани, — които получаваме в края на осъществена значителна сделка. Я виж ти, половинка „Сникърс“, който така и не съм успяла да доям. Хвърлям го в кошчето за боклук и се обръщам с въздишка към купчината книги.
Защо ни осигуряват такива бюра? Не мога да повярвам колко боклуци са се събрали отгоре.
Партнъор! Пискам на ум аз и имам чувството, че около мен избухват фойерверки. Аз съм ПАРТНЬОР!
Престани веднага, казвам си безмълвно аз. Съсредоточи се над задачата, с която си се заела. Когато изваждам стар брой на „Правист“ и се чудя защо го пазя, някакъв документ се изплъзва и пада на пода. Посягам да го вдигна, погледът ми пробягва по първата страница, без да мисля. Оказва се докладна записка от Арнолд.
Става въпрос за Трета обединена банка.
„Прилагаме облигациите на «Глейзърбрукс» ООД. Моля наш представител да се погрижи за регистрацията.“
Разглеждам документа с огромен интерес. Трета обединена банка са клиент на Арнолд, аз съм се срещала с тях един-единствен път. Сделката е заем за 50 милиона лири, които се отпускат на „Глейзърбрукс“, и единственото ми задължение е да ги впиша в срок от двайсет и един дена в Регистрационната палата. Това е поредното тъпо задължение, което партньорите просто изсипват на бюрото ми. Вече няма да е така, мисля си аз, обзета от решителност. Вече ще мога да прехвърлям част от удълженията си на някой друг, при това ще го направя още сега. Поглеждам автоматично към датата.
След това поглеждам втори път. Там пише 26 май.
Та това е преди пет седмици! Не е възможно!
Напълно объркана, ровя из документите, за да видя дали не е оставена някоя лепяща бележка с инструкции. Трябва да има допълнителна бележка, въпреки че датата е напълно достатъчна. Двайсет и шести май.
Двайсет и шести май ли?
Седя застинала и не смея да откъсна очи от документа. Това нещо е било на бюрото ми цели пет седмици.
Само че… не е възможно. Просто не е възможно. Това означава…
Това означава, че съм изпуснала крайния срок.
Преглъщам с усилие и се опитвам да запазя спокойствие. Сигурно не съм прочела както трябва. Не е възможно да допусна подобна грешка. Не е възможно да изпусна регистрацията, за която си има точно определен срок. Винаги правя регистрациите преди крайния срок.
Затварям очи и се опитвам да се успокоя. Нещо не е наред. Покрай вълнението, че съм станала партньор, мозъкът ми се е размътил. Добре. Сега ще погледна документа още веднъж, само че много
