— Честит рожден ден…
Сервитьорът оставя подноса пред мен, ала ръцете ми са заети от телефоните.
— Аз ще взема този — посяга Лорейн и ме освобождава от мобилния на Даниел. Вдига го до ухото си и ми се усмихва широко. — И той пее! — Тя посочва доволно слушалката.
— Саманта? — настоява майка до ухото ми. — Там ли си?
— Просто… пеят ми „Честит рожден ден“…
Оставям телефона на масата. След малко Лорейн оставя телефона от другата ми страна.
Това е милото ми семейно тържество.
Два мобилни телефона.
Виждам как хората се обръщат към мен, когато чуват песента, а усмивките им започват да се стопяват, когато забелязват, че седя сама. Виждам и съжалението по лицата на сервитьорите. Опитвам се да вирна брадичка, но бузите ми горят от смущение.
Неочаквано сервитьорът, на когото поръчах преди малко, се появява до масата. Носи три коктейла и оглежда объркан празната маса.
— За кого е мартинито?
— Сигурно за брат ми…
— Значи „Нокиата“ — опитва се да помогне Лорейн и посочва мобилния телефон.
Следва кратко мълчание — след това с безизразното лице на истински професионалист сервитьорът оставя напитката върху салфетка пред телефона.
Иска ми се да се засмея — само че очите ми започват да парят и аз не съм сигурна дали ще успея. Сервитьорът оставя и другите коктейли на масата, кимва и се оттегля. Настъпва неловко мълчание.
— И така… — Лорейн се пресята, грабва мобилния на Даниел и го пъхва в чантата си. — Честит рожден ден… пожелавам ти много приятна вечер!
Докато излиза от ресторанта, съпроводена от потракването на токчета, аз вдигам другия мобилен, за да кажа довиждане. Оказва се, че мама вече е затворила. Келнерите песнопойци са се изпарили. Останала съм сама с кошницата сапун.
— Искате ли да поръчате? — Оберкелнерът отново се е появил до стола ми. — Препоръчвам ви ризото — обяснява любезно той. — Да ви предложа някаква салата? Чаша вино?
— Всъщност… — Насилвам се да се усмихна. — Бихте ли ми донесли сметката?
Няма значение.
Истината е, че никога нямаше да успеем да се съберем на вечеря. Това бе по-скоро някаква фантазия. Не трябваше дори да опитваме. Всички сме заети, потънали сме в работа и нищо не е в състояние да промени семейството ми.
Докато стоя пред ресторанта, до мен спира такси и аз веднага се хвърлям към него. Задната врата се отваря, показва се дамски чехъл, обсипан с мъниста, последван от три четвърти разръфани дънки, бродирана туника и чак сега забелязвам познатата руса коса…
— Изчакайте ме тук — нарежда тя на таксиметровия шофьор. — Няма да се бавя повече от пет минути…
— Фрея? — възкликвам аз, неспособна да повярвам. Тя се завьрта към мен и се ококорва.
— Саманта! Какво правиш на улицата?
— Ти кажи какво правиш тук! — настоявам аз. — Мислех, че заминаваш за Индия.
— Натам съм тръгнала! С Лорд имам среща на летището след около… — тя поглежда часовника си. — След десет минути.
По лицето й веднага се изписва виновно изражение и аз избухвам в смях. С Фрея се познаваме от седемгодишни, когато заедно ни записаха на пансион. Първата вечер тя ми разказа, че семейството й са циркови артисти, че знае как се язди слон и може да върви по опънато въже. До края на срока й вярвах и се наслушах на какви ли не разкази за екзотичния й живот на манежа. Докато един ден родителите й пристигнаха да я вземат и се оказаха най-обикновени счетоводители от „Стейнс“. Макар да бе разкрита, тя продължи да твърди, че са били циркови артисти.
Имаше ясни сини очи, кожата й бе обсипана с лунички, вечно загоряла от непрекъснатите пътувания. В момента носът й се белеше и имаше нова обица на върха на ухото. Имаше най-белите, най-криви зъби, които някога съм виждала, а когато се смееше, едното ъгълче на устата й се вирваше по-високо.
— Пристигнах неканена на вечерята по случай рождения ти ден. — Тя извръща подозрително поглед към ресторанта. — Страхувах се, че съм закъсняла. Какво става?
— Ами… — Поколебавам се. — Работата е там, че… мама и Даниел…
— По-рано ли си тръгнаха? — Докато ме наблюдава, тя се усеща и по лицето й се изписва ужас. — Не са дошли! Мили боже, какви мръсници. Не могат ли поне веднъж да те поставят на първо място, вместо да се интересуват единствено от проклетата… — Тя млъква задъхана. — Извинявай. Знам какво ти е. Те са твоето семейство. Забрави.
Фрея и майка ми не се разбират.
— Няма значение — отвръщам аз и свивам рамене. — И без това ме чака огромен куп работа.
— Работа ли? — Тя ме зяпва. — Сега ли? Ти сериозно ли говориш? Няма ли край тази работа?
— В момента сме доста заети — опитвам се да се защитя аз. — Просто моментът е такъв…
— Моментът вечно е такъв! Вечно е изникнала някоя криза! Всяка година отлагаш удоволствията…
— Не е вярно…
— Всяка година ми повтаряш, че скоро няма да е така. Винаги е едно и също! — Очите й горят загрижени. — Саманта… какво стана с живота ти?
Оставам загледана в нея, докато колите профучават покрай нас. Не знам какво да отговоря. Дали да бъда честна с нея? Не си спомням какъв бе животът ми преди.
— Искам да стана партньор в „Картър Спинк“ — заявявам най-сетне аз. — Това е, което искам. Налага се да правя жертви.
— И какво ще стане с теб, когато станеш партньор? — продължава да пита тя. — По-лесно ли ще бъде?
Свивам уклончиво рамене. Истината е, че не съм мислила какво ще стане, след като ме изберат за партньор. Това е като сън. Също като лъскава топка в небето.
— За бога, та ти си на двайсет и девет години! — Фрея размахва кокалестата си ръка, обсипана със сребърни пръстени. — Поне от време на време върши нещо спонтанно. Трябва да обиколиш света! — Тя ме сграбчва за ръката. — Саманта, ела в Индия. Тръгни с мен веднага!
— Какво? — Избухвам в смях. — Не мога да дойда в Индия!
— Вземи си един месец отпуск. Защо не? Няма да те уволнят. Ела на летището, ще ти купим билет…
— Фрея, ти си луда. Сериозно. — Стискам ръката й. — Обичам те… само че си напълно луда.
Фрея бавно отпуска ръката ми.
— И ти си луда — заявява тя. — Знам, че си луда, въпреки това те обичам.
Мобилният й телефон започва да звъни, ала тя не му обръща никакво внимание. Вместо това рови трескаво из бродираната чанта. Най-сетне вади малко сребърно шишенце за парфюм, набързо опаковано в алена коприна.
— Заповядай — подава ми го тя.
— Фрея! — Оглеждам го внимателно. — Невероятно е.
— Знаех си, че ще ти хареса. — Тя вади мобилния от чантата си. — Здрасти! — започва нетърпеливо тя. — Виж, Лорд, ще дойда, идвам!
Съпругът на Фрея се казва лорд Андрю Еджърли. Фрея го наричаше с титлата на шега, докато всички възприеха новото име и така и остана. Двамата се запознали преди пет години в един кибуц и се оженили в Лас Вегас. Това означава, че тя е лейди Еджърли, но едва ли има човек, който да се сеща. Поне от страна на семейство Еджърли.
— Благодаря ти, че дойде. Благодаря и за подаръка. — Прегръщам я. — Да прекарате добре в Индия.
— Благодаря. — Фрея се качва на задната седалка на таксито. — Ако решиш да дойдеш, веднага ми
