компютърът да са включени двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Мога да отида в пъба, мога да се забавлявам през уикенда, мога да поседя в градината половин час и да си вдигна краката… и никой няма да ми направи забележка. Вече не съм под непрекъснато напрежение. Вече не съм стресирана. И така ми е добре. — Посягам към една чаша, пълня я с вода и пия на големи глътки, а след това си избърсвам устата. — Гай, аз се промених. Създадох си приятели. Опознах хората, които живеят тук. Също като… като „Семейство Уолтън“ е.
— „Семейство Уолтън“ ли? — Той ми се струва объркан. — Тук няма деца, нали?
— Не! — отвръщам с досада аз. — Ти не разбираш! Ами… преди две седмици ми организираха най- чудесното парти по случай рождения ми ден. Те наистина ме обичат.
— Не знаех, че си имала рожден ден. — Гай ме гледа любопитно.
— Нямах… — признавам аз след малко. — Само че те не знаеха.
— За бога! — възкликва той. — Това е някаква измислица! Не го ли виждаш, Саманта?
— Не е никаква измислица! Аз съм различен човек! Харесва ми! Не мога да се върна към стария си живот. Просто не мога.
Фурната започва да пиука и двамата се стряскаме.
— Трябва да сервирам ордьоврите. — Обръщам му гръб. — Трябва да работя. Това е част от задълженията ми.
Отварям долната фурна, изваждам тарталетите и започвам да ги подреждам в малки затоплени чинии.
— Ще ти помогна. — Гай се приближава.
— Не можеш да ми помогнеш — извивам очи аз.
— Разбира се, че мога. — За моя изненада той си сваля сакото, навива ръкавите и си слага престилка, украсена с череши. — Какво да правя?
Едва сдържам кикота си. Не мога да го позная.
— Добре. — Подавам му подноса. — Ще занесем ордьоврите заедно.
Отправяме се към трапезарията с гъбените тарталети и рулата. В момента, в който влизаме под импровизирания балдахин, дванайсетте боядисани, напудрени дами млъкват като по команда и се обръщат към нас. Гостенките на Триш са се настанили, пият шампанско, всяка една облечена в костюм в пастелен цвят. Все едно, че са на изложба за цветове.
— А това е Саманта! — представя ме поруменялата Триш. — Всички познавате икономката ми Саманта… тя е известна адвокатка.
За мое изумление всички започват да ръкопляскат.
— Видяхме те във вестника! — обажда се дама в кремаво.
— Трябва да говоря с теб. — Друга жена, наконтена в светлосиньо, с напрегнато изражение, се навежда напред. — За развода.
Ще се престоря, че не съм я чула.
— Това е Гай. Днес ще ми помогне със сервирането — представям го аз и двамата започваме да сервираме гъбените тарталети.
— И той е партньор в „Картър Спинк“ — уточнява гордо Триш.
Забелязвам колко са впечатлени всички на масата. Възрастна гостенка в края на масата се обръща учудена към Триш.
— Всичките ти домашни помощници ли са адвокати?
— Не всички — отвръща небрежно Триш и отпива шампанско. — Само че след като веднъж свикнеш с икономка, учила в Кеймбридж… няма връщане назад.
— Откъде ги намираш? — пита любопитно червенокоса жена. — Да не би да има някаква специална агенция?
— Нарича се „Помощници от Оксбридж“ — отвръща Гай и поставя чинията с тарталети пред нея. — Разполагат с много добри кадри. Предпочитат единствено завършилите с отличие.
— Боже! — Червенокосата жена го е зяпнала.
— Аз обаче съм учил в Харвард — продължава той. — Затова идвам от „Помощници от Харвард“. Мотото ни е: „Това е целта на образованието в Айви Лийг“8. Нали така, Саманта?
— Млъквай — съскам аз. — Просто сервирай.
Най-сетне успяваме да сервираме на всички и се връщаме в кухнята.
— Много смешно. — Трясвам подноса на плота. — Толкова си забавен.
— За бога, Саманта! Нали не очакваш да се отнасям сериозно? Господи! — Той сваля престилката и я подхвърля на масата. — Да сервираш обяда на тези празноглавки. Как може да им позволяваш да се отнасят така снизходително с теб?
— Имам си работа — отвръщам напрегнато аз и отварям фурната, за да проверя сьомгата. — Значи няма да ми помогнеш…
— Не е редно да вършиш тази работа! — избухва неочаквано той. — Саманта, това е някакво извращение! Имаш повече мозък от всички в онази стая, а им сервираш! Правиш реверанси. Чистиш им баните!
Толкова разпалено говори, че се обръщам към него. Поруменял е целият и закачливото му настроение се е стопило.
— Саманта, ти си сред най-умните хора, които познавам. — Гласът му трепери от гняв. — Ти си най- способният адвокат, когото познавам. Не можеш да зарежеш живота си заради тази… простотия.
Гледам го, без да трепна.
— Това не е простотия! Само защото не работя по специалността си и не съм затворена в някакъв офис, не означава, че си пропилявам живота. Гай, аз съм щастлива тук. Животът ми преди беше съвсем различен. Приятно ми е да готвя. Приятно ми е да се занимавам с къщата. Приятно ми е да бера ягоди от градината…
— Ти живееш в страната на мечтите! — крясва той. — Саманта, това е нещо ново за теб! Забавно ти е, приятно ти е, защото не си го правила никога преди! Ами когато ти омръзне? Какво ще стане тогава?
Усещам как в мен се надига несигурност, но се опитвам да не й обръщам внимание.
— Няма да ми омръзне. — Разбърквам решително соса от аспержи. — Този живот ми харесва.
— Дали ще продължи да ти харесва, след като чистиш бани десет години? Я ела на себе си. — Той се приближава до печката и аз се обръщам. — Значи ти е била необходима почивка. Трябвало ти е да се откъснеш за малко. Добре. Само че е крайно време да се върнеш към истинския живот.
— За мен това тук е истинският живот — отвръщам разпалено аз. — Много по-истински е от живота ми преди. — Гай клати глава.
— Тази година двамата с Шарлот ходихме в Тоскана и се научихме да рисуваме с акварели. Много ми допадна. Маслиновите горички… залезите… всичко. — Той среща погледа ми и се привежда напред. — Това не означава, че ще стана художник.
— Различно е! — Откъсвам поглед от неговия. — Гай, не искам да поемам същата работа. Няма да се подложа отново на същото напрежение. Работех седем дни в седмицата в продължение на седем проклети години…
— Именно. Именно! И тъкмо когато голямата награда става твоя, ти се измъкваш. — Той се хваща за главата. — Саманта, не съм сигурен, че разбираш в какво положение си. Предложиха ти да станеш пълноправен партньор. Вече можеш да разчиташ на огромни приходи. Ти ще контролираш всичко!
— Какво? — питам стреснато аз. — Как така?
Гай изпуска сдържания въздух и извива очи към тавана, сякаш призовава на помощ бога на адвокатите.
— Ти разбираш ли — продължава весело той — каква буря се разрази? Не разбираш ли колко зле се отразява всичко това на „Картър Спинк“? Тази седмица критиката в пресата беше унищожителна, много по- зле от скандала със Соренсън през 80-те.
— Не съм искала да стане така — опитвам се да се защитя аз. — Не съм викала журналистите да ми висят пред вратата.
— Знам. Само че те са надушили. А репутацията на „Картър Спинк“ е направо срината. Отдел „Кадри“ не
