Той да не би да се опитва да му говори покровителствено! И каква е тази „нашата Саманта“?
— За мен беше удоволствие — отвръща вбесен Натаниъл.
— Значи… вие се занимавате с градината. — Гай се оглежда. — Браво. Много хубаво!
Забелязвам как Натаниъл стисва юмрук. Моля те, не го удряй, моля се безмълвно аз. Не го удряй… За мое облекчение се появява Айрис и оглежда журналистите с огромен интерес.
— Виж! — посочвам му я бързо аз. — Майка ти.
Помахвам на Айрис. Тя е с памучен панталон и еспадрили, плитките й са навити на главата. Приближава се, поглежда и кока ми, и черния костюм, и високите обувки.
— Боже господи — прошепва най-сетне тя.
— Знам — отвръщам аз през смях. — Различно е.
— И така, Саманта. — Гледа ме с неподозирана нежност. — Значи откри пътя си.
— Да — преглъщам аз. — Открих го. Това е пътят за мен, Айрис. Трябва да съм луда, ако не тръгна по него.
Айрис кимва сдържано.
— Натаниъл ми каза. Сигурна съм, че си взела правилното решение. — Тя замълчава. — Ами… довиждане, пиленце. И, успех. Ще ни липсваш.
Навеждам се да я прегърна и усещам как очите ми парят от сълзи.
— Айрис… не знам как да ти благодаря — прошепвам аз. — За всичко, което направи.
— Ти се справи отлично. — Тя ме притиска до себе си. — Много се гордея с теб.
— Това не е сбогуване. — Избърсвам очи и се моля гримът да не е потекъл. — Ще се върна скоро. Ще идвам всеки уикенд, когато мога…
— Дай на мен. — Тя дръпва кърпичката от ръцете ми и попива сълзите.
— Благодаря — усмихвам се неуверено аз. — Този грим трябва да издържи до довечера.
— Саманта? — Хилари се провиква от машината за кафе, където говори с Дейвид Елдридж и Грег Паркър. — Би ли дошла за момент?
— Идвам! — провиквам се в отговор аз.
— Саманта, преди да си тръгнеш… — Айрис стисва и двете ми ръце, а по изражението й личи, че е притеснена. — Миличка… сигурна съм, че правиш най-доброто за себе си. Не забравяй, че младостта ще си отиде. — Поглежда ръката Ми и я гали. — Течи безценни години няма да се върнат.
— Ще запомня. — Прехапвам устни. — Обещавам.
— Добре. Хайде сега, върви.
Докато вървя към кафемашината, стискам здраво ръката на Натаниъл. Пръстите ни са преплетени. След два часа ще трябва да се сбогуваме.
Не, няма да мисля за това.
Хилари ми се струва силно стресирана.
— Готово ли е изявлението ти? — пита тя. — Чувстваш ли се готова?
— Всичко е готово. — Изваждам сгънати листа. — Хилари, това е Натаниъл.
Хилари го поглежда, без да прояви какъвто и да е интерес.
— Здрасти — казва тя. — Хайде, Саманта, да преговорим всичко отначало. Прочиташ изявлението, следват въпросите, после е фотосесията. Започваме след около три минути. Подготвени са информационни папки за журналистите… — В този момент ме поглежда внимателно. — Какво е станало с грима ти?
— Ами… просто казах „довиждане“ — извинявам се аз. — Не е зле, нали?
— Ще трябва да го направим наново. — Гласът й трепери от раздразнение. — Само това ми липсваше. — Тя се отдалечава и вика асистентите си.
Още три минути. Три минути, преди старият ми живот да започне отново.
— Значи… ще се върна за партито на Еймън — казвам аз и стискам ръката на Натаниъл. — Остават само два дена. Ще хвана влака в петък вечерта и ще прекарам уикенда…
— Няма да стане този уикенд — намесва се Гай и добавя шоколад в капучиното. Вдига поглед. — Ще бъдеш в Хонконг.
— Какво? — питам глупаво аз.
— От „Саматрон“ са във възторг, че си се върнала, и поискаха ти да се занимаваш със сливането. Заминаваме за Хонконг утре. Никой ли не ти е казал?
— Не — отвръщам аз и го поглеждам шокирана — никой не ми е споменал.
Гай свива рамене.
— Мислех, че знаеш. Пет дена ще бъдем в Хонконг, а след това в Сингапур. Двамата с теб ще трябва да спечелим едни клиенти. — Той отпива от кафето. — Трябва да започнеш да водиш клиенти, Саманта Суитинг, вече си пълноправен партньор. Не можеш да разчиташ на стари лаври.
Че аз дори не съм започнала работа, а те вече заговориха, че разчитам на стари лаври.
— И кога се връщаме?
Гай отново свива рамене.
— След две седмици.
— Саманта! — намесва се Елдридж и се приближава. — Гай спомена ли ти за лова през септември. Ще бъдем един уикенд в Шотландия. Ще си прекараме чудесно.
— Да, наистина е чудесно. — Потривам носа си. — Работата е там, че се опитвам да освободя някои от уикендите си… за да имам някакъв баланс в живота…
Елдридж ме поглежда учуден.
— Ти вече си почина, Саманта — заявява весело той. — Сега е време да се захващаш за работа. Освен това трябва да поговорим за Ню Йорк. — Той ме потупва по рамото и се обръща към един от асистентите: — Още едно еспресо, ако обичате.
— Ако трябва да сме реалисти, до Коледа няма да имаш свободни уикенди — продължава Гай. — Предупредих те. — Извива многозначително вежди и се дръпва към Хилари.
Настъпва мълчание. Не знам какво да кажа. Всичко се случва прекалено бързо. Мислех си, че този път ще бъде различно, че ще успея да овладея положението.
— Коледа — повтаря шокиран Натаниъл.
— Не — отвръщам веднага аз. — Той преувеличава. Няма да е чак толкова зле. Ще си променя програмата. — Потривам чело. — Виж, Натаниъл… ще се върна преди Коледа. Обещавам. Независимо какво ми коства.
По лицето му се мярва странно изражение.
— Не го приемай като задължение.
— Задължение ли? — зяпвам го аз. — Съвсем не исках да кажи подобно нещо. Много добре знаеш какво се опитвах да кажа.
— Две минути! — Хилари пристига с гримьорката, но аз не й обръщам никакво внимание.
— Натаниъл…
— Саманта! — повишава глас тя и ме дръпва. — Нямаш време за подобни неща.
— Върви — махва с ръка Натаниъл. — Заета си.
Това е ужасно. Все едно, че всичко между нас се разпада. Трябва да направя нещо, да го прегърна.
— Натаниъл, искам да ми кажеш нещо. — Гласът ми трепери. — Кажи ми, преди да тръгна. Онзи ден в разсадника… какво ми каза?
Той вдига поглед към мен, след това притваря очи.
— Беше дълго и скучно и не го казах както трябва. — Обръща ми гръб и свива рамене.
— Много те моля, направи нещо с тези петна! — съска Хилари. — Може ли да се дръпнеш? — обръща се тя към Натаниъл.
— Няма да ви преча. — Натаниъл пуска ръката ми и си тръгва, преди да успея да кажа и дума.
— Не ми пречиш! — провиквам се след него, но не съм сигурна дали ме чува.
Докато гримьорката се заема с мен, мислите ми препускат толкова бързо, че ми прилошава. В този момент цялата ми самоувереност се стопява.
Правилно ли постъпвам?
