ме подкрепи, да ме прегърне и да ми каже, че постъпвам правилно. Вместо това се отдръпваме един от друг и дори не се поглеждаме.
— Мислех да разперя криле — заговаря неочаквано той. — В Корнуол има един разсадник, за който съм готов на какво ли не. Чудесна земя, добре разработен бизнес… само че дори не отидох да го разгледам. Предпочетох да не бъда на шест часа път с кола от теб. — Той свива рамене. — Май си права. Наистина съм много задръстен.
Не знам какво да кажа. Няколко минути се чува единствено гукането на гълъбите в градината. В този момент осъзнавам, че вечерта е прекрасна. Вечерното слънце промъква лъчи сред клоните на върбата, а наоколо се разнася аромат на свежест.
— Натаниъл… трябва да се върна. — Гласът ми потреперва. — Нямам избор. Въпреки всичко можем да останем заедно. Двамата с теб ще се справим. Ще ходим заедно във ваканция… уикендите… Ще дойда за партито на Еймън… Дори няма да усетиш, че ме няма!
В първия момент той не казва нищо. Продължава да стиска дръжката на кофата. Когато най-сетне вдига глава, изражението му кара сърцето ми да прескочи.
— Точно така — отвръща тихо той. — Точно така.
25
Новината излиза на първа страница на „Дейли мейл“. Станала съм истинска знаменитост. „Саманта избира правото пред тоалетните.“ Когато на следващата сутрин влизам в кухнята, Триш чете задълбочено, а Еди е грабнал друг вестник.
— Публикували са интервюто на Триш! — показва ми той. — Ела да видиш!
— „«Открай време знаех, че Саманта е нещо повече от най-обикновена икономка», казва Триш, 37- годишна — чете гордо тя. — Често разговаряхме за философия и етика, докато чистехме.“
Тя вдига поглед и изражението й се променя.
— Саманта, добре ли си? Изглеждаш ми много изтощена.
— Не спах добре — признавам аз и пускам чайника.
Прекарах нощта у Натаниъл. Повече не отворихме дума за заминаването ми. В три, когато погледнах към него, забелязах, че и той е буден и гледа в тавана.
— Трябва ти енергия! — заявява притеснена Триш. — Днес е големият ти ден. Трябва да изглеждаш зашеметяваща.
— Добре. — Опитвам се да се усмихна. — Просто ми трябва чаша кафе.
Наистина ще бъде голям ден. Отделът за връзки с обществеността на „Картър Сшшк“ се задейства веднага щом им съобщих решението си и са си наумили да превърнат завръщането ми в медийно събитие. По обяд ще има пресконференция пред къщата на семейство Гайгър, а аз ще съобщя, че с радост се връщам в „Картър Спинк“. Някои от партньорите ще стиснат ръката ми пред камерите и ще ми се наложи да дам няколко кратки интервюта. След това ще се върнем в Лондон с влака.
— И така — започва Еди, докато сипвам кафе. — Приготви ли си багажа?
— Почти. А, да… госпожо Гайгър… заповядайте. — Подавам на Триш синята униформа. — Чиста и изгладена. Готова е за следващата ви икономка.
Триш поема униформата и ме поглежда уплашено.
— Разбира се — отвръща тя неубедително. — Благодаря ти, Саманта. — След тези думи притиска салфетка към очите си.
— Стига, стига — обажда се Еди и я гали по гърба. И неговите очи са влажни. Господи, и на мен ми идва да заплача.
— Много съм ви благодарна за всичко. — Опитвам се да не се разхлипам. — Съжалявам, че ви изоставям така.
— Знаем, че си взела правилното решение. Не е това. — Триш бърше очи.
— Много се гордеем с теб — добавя Еди с дрезгав глас.
— Както и да е! — Триш се стяга и отпива от кафето. — Реших да изнеса реч на пресконференцията. Сигурна съм, че от пресата очакват да кажа няколко думи.
— Разбира се — отвръщам аз малко учудена. — Добра идея.
— Ето че се превръщаме в медийни звезди…
— Медийни звезди ли? — прекъсва я объркан Еди. — Не сме никакви медийни звезди!
— Разбира се, че сме! За мен пишат в „Дейли мейл“! — Триш се изчервява. — Това е само началото, Еди. Ако си намерим подходящ имиджмейкър, може да ни поканят в някое риалити шоу! Или пък… да рекламираме кампари!
— Кампари? — възкликва Еди. — Триш, ти не пиеш кампари!
— Ще започна да пия! — решава Триш, когато на вратата се звънва. — Може дори да използват оцветена вода…
Прикривам усмивката си и се отправям към антрето. Оправям халата си. Надявам се да е Натаниъл, дошъл да ми пожелае късмет.
Щом отварям, пред мен се изправя целият екип от „Връзки с обществеността“ на „Картър Спинк“, всички до един в еднакви костюми с панталони.
— Саманта? — Хилари Грант, шефката на отдела, ме оглежда. — Готова ли си?
В дванайсет вече съм облечена в черен костюм, черни чорапи, черни обувки на висок ток и най- колосаната бяла блуза, която някога съм виждала. Гримираха ме професионално и прибраха косата ми на кок.
Хилари донесе дрехи, беше се погрижила за фризьорка и гримьорка. Сега сме в хола и тя ме наставлява какво да говоря пред журналистите. Това се повтаря поне за милионен път.
— Кое е най-важното, което не бива да забравяш? — пита тя. — Най-важното?
— Да не споменавам за тоалетни — отвръщам отегчено аз. — Обещавам, нито дума.
— Ами ако те питат за рецепти? — Тя не спира да се върти като пумпал.
— Ще отговоря: „Аз съм адвокат. Единствената рецепта, която използвам, е рецептата за успех.“ — Незнайно как успявам да остана сериозна.
Бях забравила колко сериозно приемат работата си хората от „Връзки с обществеността“. Нали това им е работата. Да не говорим, че днешното събитие е истински кошмар за тях. Хилари се държа очарователно, откакто пристигна… но ми се струва, че на бюрото й има малка парцалена кукла с моя образ, която редовно набожда с карфици.
— Просто искаме да сме сигурни, че няма да кажеш нещо… неподходящо. — Тя ми се усмихва малко зловещо.
— Няма. Ще се придържам към сценария.
— После екипът на „Нюз тудей“ ще те придружи до Лондон. — Тя веднага прави справка в джобния си компютър. — Позволихме им да са с теб до края на деня. Нали няма проблем?
— Не… няма.
Не мога да повярвам в какво се превърна всичко това. Някаква телевизия иска да направи документален филм за връщането ми в „Картър Спинк“. Нищо ли друго не се случва по света?
— Не гледай в камерата — предупреждава ме Хилари. — Трябва да си в добро настроение и да излъчваш положителна енергия. Можеш да говориш за възможностите в „Картър Спинк“, за нетърпението, с което се завръщаш. Да не споменаваш и дума за заплатата.
Вратата се отваря и чувам гласа на Мелиса от антрето.
— Значи мога да ти се обадя в офиса. Можем да излезем да пийнем по нещо.
— Разбира се. Ъъъ… чудесна идея. — Гай влиза и бързо затваря вратата, без да даде възможност на Мелиса да го последва. — Тази пък коя е?
— Мелиса. — Извивам очи — Хич не питай.
— Каза, че е твое протеже. Била си я научила на всичко, което трябва. — Гай ме поглежда развеселен. — Това корпоративно право ли е или готварско училище?
— Ха-ха — смея се любезно аз.
— Хилари, навън става нещо — обръща се към нея Гай. — Някакви телевизионни журналисти вдигат
