На една полица с керамични фигурки зърнах албум за снимки. Предпазливо посегнах да го взема, любопитството надви страха ми. Този път нямаше неприятни изненади. На повечето фотографии се виждаше „Сара Лафс“, каквато бе по времето, когато я купихме. Намерих и снимка на Джо — беше със силно клоширан панталон и с бяло червило, а косата й беше сресана на път. Натъкнах се на фотография на Майкъл Нунан по широка риза с щамповани цветя и с бакенбарди като на Елвис Пресли, при вида на които потръпнах (нежененият Майк на снимката е като Бари Уайт18 — неприятно ми е да го призная, но е самата истина). Намерих повредения статичен велосипед на Джо, гребло, което щеше да ми потрябва, ако останех тук и през есента, устройство за почистване на снега, което щеше да се окаже безценно през зимата, и няколко кутии с блажна боя. Ала пластмасовите бухали ги нямаше. Онзи, който почукваше в мрака, не ме беше излъгал.
Телефонът в дневната иззвъня.
Тичешком се изкачих по стъпалата и машинално понечих да изключа осветлението. Жестът ми беше абсурден и същевременно напълно в реда на нещата… също както в детството ми се струваше съвсем нормално като вървя по тротоара да прескачам фугите между плочите. Дори поведението ми да е ексцентрично, пет пари не давам. Бях в къщата едва от три дни, но вече спазвах Първия закон по ексцентричност, открит от Нунан — когато си съвсем сам, необичайното ти поведение изглежда съвсем нормално.
Вдигнах слушалката:
— Ало?
— Майк, обажда се Уорд.
— Бързо действаш.
— Картотеката ми е в съседното помещение. Пък и задачата не ме затрудни. През втората седмица на ноември 1993 в календара на Джо има само една бележка. На шестнайсети (вторник) е записано: „Б. К., Фрийп, 11 часът.“ Говори ли ти нещо?
— Да — отговорих. — Благодаря ти, Уорд. Много ми помогна.
Прекъснах връзката и поставих слушалката обратно на вилката. Да, наистина ми беше помогнал. Б.К. означваше „Безплатни кухни“. Джоана участваше в директорския съвет на тази организация от 1992 година до смъртта си. Фрийп бе съкращение на Фрийпорт. Сигурно е участвала в заседание на съвета… може би са обсъждали как да нахранят бездомните по случай Деня на благодарността, после е отишла в ТР лично да получи двата бухала. Още не ми беше ясно защо е шофирала повече от сто километра заради някаква глупава доставка, но когато загубиш скъп човек, винаги остават въпроси, на които никога няма да получиш отговор. Най-страшното е, че връхлитат най-ненадейно.
В този момент дочух призрачния глас:
Джоана участваше в четири комитета, занимаващи се с благотворителна дейност. Приятелката й Бони я беше убедила да се включи и в управата на „Безплатни кухни“. Двете заедно посещаваха съвещанията, но през ноември 1993 година Джо е заминала сама за Фрийпорт. Бони едва ли ще си спомня какво се е случило преди близо пет години, но ако случайно пази протоколите от съвещанията…
Мамка му, какво съм намислил? Нима ще телефонирам на Бони, любезно ще се поинтересувам как е със здравето, после ще я помоля да прегледа записките си от декември 1993 година? Ще я попитам ли дали в протокола е отбелязано отсъствието на Джоана по време на събранието през ноември? Ще я попитам ли дали съпругата ми е изглеждала променена през последната година от живота си? А когато Бони попита защо се интересувам, какво ще й отговоря?
Приближих се до вратата на избата, завъртях валчестата дръжка… сетне я пуснах. Не исках да надниквам в мрака, страхувах се, че призракът отново ще заудря по стената. По-добре да не отварям вратата. По-добре да отида в кухнята и да си взема изстудена напитка. Понечих да отворя хладилника и се вцепених. Магнитните фигурки отново образуваха окръжност, в центъра имаше пет букви на един ред, които образуваха думата
Не бях сам. Изтръпнах, въпреки че не беше нощ, а посред бял ден. Бях попитал дали съм в безопасност в къщата, а призракът ми бе отговорил уклончиво… всъщност това нямаше значение. Знаех, че ако напусна „Сара“, няма къде да отида. Не можех да се върна в Дери, нещо ми подсказваше, че само тук ще получа отговор на всичките си въпроси.
— Не знам какво искаш да запомня — промърморих и отворих хладилника, за да си взема газирана напитка. — Който и да си, здравей.
Глава 11
Събудих се посред нощ с усещането, че не съм сам в спалнята. Седнах в леглото, потърках очи и видях тъмен силует между мен и прозореца.
— Кой си ти? — попитах, като си мислех, че привидението ще отговори не с думи, а с почукване по стената. „Едно почукване означава «да», две последователни «не» — какво си намислил, Худини?“ Ала призракът дори не помръдна. Напипах бутона на нощната лампа и я включих. Устните ми бяха разтегнати в грозна гримаса, мускулите ми бяха толкова напрегнати, че ако куршуми улучеха гърдите и корема ми, сигурно щяха да отскочат.
— Мамка му! — промърморих. — Какъв съм тъпак!
Призрачният силует всъщност беше велуреното ми сако, което бях поставил на закачалка, а нея бях провесил на корниза, докато разопаковах багажа. Разбира се, после бях забравил да го прибера. Напразно се опитвах да се засмея. В три през нощта преживяването не изглеждаше много забавно.
Изгасих лампата и отново си легнах. Очаквах да зазвъни хлопката на Бънтър или детето отново да заридае. Докато се вслушвах в тишината, неусетно съм се унесъл в сън.
След около седем часа, тъкмо когато възнамерявах да отида в студиото на Джо и да потърся бухалите в складовото помещение, в което вчера не влязох, на алеята се появи форд последен модел и шофьорът го паркира срещу моя шевролет. Бях стигнал до късата пътека между къщата и студиото, но се върнах. Вече беше нетърпимо горещо, ето защо носех само отрязани до колената джинси и пластмасови чехли.
Джоана твърдеше, че кливландският стил в облеклото се разделя на кливландски официален и кливландски ежедневен. Облеклото на неканения гост спадаше към ежедневното; носеше хавайска риза с щамповани ананаси и маймунки, бежов панталон, произведен в някоя бананова република, и бели мокасини. При този стил чорапи се обуват по желание, но белите обувки са задължителни, както и поне едно безвкусно златно украшение. По отношение на последното непознатият напълно бе в крак с модата — часовникът му беше марка „Ролекс“, на шията си носеше масивна златна верижка. Ризата му се беше измъкнала от панталона, отзад сакото му подозрително се издуваше от пейджър или пистолет. Съдейки по големината, май беше пистолет. Повторно огледах колата и върху таблото зърнах синя полицейска лампа. „За да се доближа до теб незабелязано, бабке“ — както може би е казал вълкът от приказката.
— Вие ли сте Майкъл Нунан? — попита. Беше красавец от типа, допадащ на определени жени, които се свиват от страх, когато някой повиши тон и които никога не викат полиция, ако избухне семеен скандал, защото дълбоко в себе си вярват, че са заслужили неприятностите. За тях всяка „неприятност“ завършва с насинено око, изместена лакътна кост или с изгаряния от цигара по гърдите. Тези жени обикновено наричат съпрузите и любовниците си „татенце“, например „Искаш ли една бира, татенце?“ или „Как мина денят ти, татенце?“.
