— Да, аз съм Майкъл Нунан. Какво обичате?
„Татенцето“ се обърна, наведе се и взе нещо от предната дясна седалка, върху която видях куп книжа. Полицейското радио под таблото изпращя за миг и замлъкна. Непознатият се извърна и ми подаде голям кремав плик:
— За вас е.
Дори не помръднах, а той се приближи и се опита насила да го пъхне в ръката ми. Ала аз вдигнах ръце, сякаш се предавах.
Натрапникът заядливо ме изгледа — очевидно беше ирландец като братята Арлин, но за разлика от тях не изглеждаше нито добродушен, нито откровен. Изглеждаше като закоравял циник, който непрекъснато си има работа с измета на обществото. Над веждата имаше белег от отдавнашна рана, а червендалестото му лице говореше за добро здраве, или за склонност към силни алкохолни напитки. Като го гледах, си помислих, че без да му мигне окото ще те бутне в канавката и ще седне върху теб, за да не ти позволи да излезеш. „Не съм сторил нищо лошо, татенце, пусни ме, не бъди лош!“
— Не ми правете въртели. И двамата с вас знаем, че ще вземете призовката, тъй че не ми правете въртели.
— Покажете ми някакъв документ за самоличност.
Той театрално въздъхна, забели очи, извади от джоба на ризата си кожен портфейл и го отвори. Видях полицейска значка и лична карта. Новият ми приятел се казваше Джордж Футман и беше заместник-шериф в Касъл Каунти. Лицето му на снимката изглеждаше безжизнено като на мъртвец.
— Доволен ли сте? — попита иронично и отново ми подаде плика. Докато четях документа, полицаят ме наблюдаваше с кисела усмивка. В призовката пишеше, че на 10 юли 1998 година (тоест в петък) в десет сутринта трябва да се явя в кантората на адвокат Елмър Дърджин, намираща се в Касъл Рок. Гореспоменатият Елмър Дърджин бил определен за попечител ad litem на малолетната Кира Елизабет Девор. Щял да присъства и стенограф. Уверяваха ме, че съм призован само като свидетел, не като ищец или ответник.
Футман заяви:
— Длъжен съм да ви напомня, че носите наказателна отговорност, ако не…
— Спестете си заплахите. Ще бъда там. — Замахах, сякаш пропъждах нахална муха. Бях разтревожен, чувствах се някак… омърсен. Никога досега не ми бяха връчвали призовка за явяване в съда.
Полицаят се върна при колата си, понечи да седне зад волана, но за момент спря, като се облягаше на отворената врата. Ролексът на косматата му китка проблясваше под лъчите на слънцето.
— Позволете да ви дам един съвет — промърмори и до болка познатата фраза дооформи мнението ми за него. — Не се изпречвайте на пътя на господин Девор.
— Иначе той ще ме смачка като хлебарка — добавих.
— А? — недоумяващо ме изгледа полицаят.
— Репликата гласи: „Позволете да ви дам един съвет — не се изпречвайте на пътя на господин Девор, иначе ще ви смачка като хлебарка.“
Изглеждаше едновременно озадачен и разгневен, което ми подсказа, че е щял да каже точно това. Очевидно с него бяхме гледали едни и същи филми, включително онези, в които Робърт Де Ниро играе ролята на психопат. След миг лицето му се проясни:
— Сега се сетих, че сте писател.
— Така твърдят хората.
— Оправдано е да дрънкате врели-некипели щом сте писател.
— Живеем в свободна страна, нали?
— Сега пък ще хитреем, а?
— Откога работите за Макс Девор, приятелю? Питам се дали на шерифа са известни извънслужебните ви ангажименти.
— Разбира се, че шефът знае и не ми създава неприятности. Доколкото разбирам, те очакват неприятности, господин Писател.
Реших, че трябва да прекратя диалога, преди да започнем да си разменяме обиди.
— Моля, напуснете, господин заместник-шериф.
Той продължи да се взира в мен, опитвайки да измисли фраза, с която да ме срази. Ала усилията му бяха напразни, той бе победеният в словесния двубой. Накрая кисело промърмори:
— Дано се видим в петък.
— Да приема ли, че ме каните на обяд? Няма да се изръсите Бог знае колко, защото не съм чревоугодник.
Червендалестото му лице доби тъмноморав цвят и в този момент си представих как ще изглежда на шейсет, ако не се откаже от огнената вода. Качи се във форда и така рязко подкара на заден ход, че гумите изскърцаха. Изпратих го с поглед, докато се скри от очите ми, сетне се прибрах вкъщи. Хрумна ми, че за допълнителната си работа помощник-шерифът сигурно взима добри пари, та да може да си купи златен ролекс. А може би е получил часовника като подкуп.
Престорих се, че не чувам гласа й. Не желаех да се успокоявам. Не исках да се примиря с грубото вмешателство в живота ми.
Приближих се до малкото бюро в антрето, в което с Джо пазехме документи, изискващи бързо придвижване (и върху което стояха нашите календари) и прикрепих плика с призовката в ъгъла на таблото за съобщения. Вдигнах ръка, втренчих се за миг във венчалната халка, свих пръсти в юмрук и толкова силно ударих стената до библиотечката, че всички книги подскочиха. Спомних си как Мати Девор е принудена да пазарува преоценени дрехи от „Кеймарт“, докато свекърът й без да му мигне окото купува „Уорингтън“ за четири милиона долара. Спомних си изявлението на Бил Дийн, че момиченцето със сигурност ще израсне в Калифорния.
Разхождах се из къщата като разярен звяр, а когато влязох в кухнята, случайно погледнах хладилника. Забелязах, че думата в окръжността, образувана от магнитните фигурки, се е променила в непонятна фраза:
— Помони и — произнесох на глас и в този миг разгадах посланието. Някои букви от магнитната азбука липсваха (например Г и И). Ако искам вратата на хладилника да ми служи като дъската при спиритичен сеанс, на която се изписват посланията на духовете, трябва да купя още букви.
Разместих фигурките и буквите и продължих да крача напред-назад. Бях решил да не се замесвам в историята с Девор и снаха му, ала против волята си бях застанал между тях. Някакъв заместник-шериф, издокаран според модата в Кливланд, беше цъфнал на алеята пред къщата, за да усложни и без това изпълнения ми с проблеми живот… дори беше успял да ме поизплаши. Но поне се страхувах от нещо, което виждах и разбирах. Внезапно реших, че не искам да прекарам лятото, като се тревожа от привидения, от плача на невидимото дете, или от загадъчното пътуване на съпругата ми преди повече от четири години… ако изобщо е било загадъчно. Не можех да пиша книги, но това не означаваше, че трябва да бъркам с пръст в старите рани.
Реших, че си струва да опитам.
— Литературна агенция „Харолд Облоуски“ — каза приятен женски глас.
— Ела с мен на самотния остров, Нола — прошепнах в слушалката. — Не мога без теб. Ще се любим в полунощ, когато луната посребри брега.
— Здравейте, господин Нунан — отвърна тя. Не притежаваше чувство за хумор и бе непоправима реалистка. Поради тези свои качества беше идеалната служителка в агенцията на Облоуски. — Да ви
