свържа ли с Харолд?
— Там ли е?
— Разбира се. Почакайте само секунда.
Едно от предимствата, с които се ползва авторът на бестселъри (дори и онзи, чиито книги попадат само в класациите, съдържащи петнайсет заглавия), е, че агентът винаги е на тяхно разположение, дори когато е на почивка. Освен това не им се налага да чакат, докато той приключи други разговори.
— Майк! — възкликна Харолд. — Как ти се отразява почивката? Знаеш ли, през двата почивни дни мисълта за теб не ми излизаше от главата.
— Общо взето, се чувствам добре, но възникна незначителен проблем и трябва да се консултирам с адвокат. Мислех да помоля Уорд Ханкинс да ми препоръча някого; после реших, че ми е необходим по- опитен юридически съветник — някой, който си пада по човешко месо.
Харолд толкова се разтревожи, че дори не му хрумна да приложи номера с продължителното мълчание.
— Какво се е случило, Майк? Неприятности ли имаш?
„Почукай веднъж, ако отговорът е «да» и два пъти, ако е «не»“ — помислих си и изведнъж ми хрумна да направя точно това. Спомних си как като прочетох мемоарите на Кристи Браун, се запитах какво ли е да напишеш цяла книга, като държиш писалката между пръстите на левия си крак. А сега се питах какво ли е да живееш в отвъдното и единственият ти начин за комуникация с живите да е почукването по стената на избата… дори да можеш да го правиш, само определени хора чуват и разбират посланията ти и то само в определени моменти.
— Майк, чуваш ли ме?
— Да. Нямам неприятности, престани да се вайкаш. Истината е, че възникна проблем. Доколкото си спомням, твоят юридически съветник работи във фирмата „Голдейкър“.
— Точно така. Веднага ще му телефо…
— Но той е специалист в друга област — разсъждавах на глас и като замълчах, Харолд ме остави да размишлявам. Понякога… всъщност през повечето време е истински сладур. — Все пак не е зле да му се обадиш. Кажи му, че ми трябва адвокат, който е специалист по попечителство над деца. Помоли го да ме свърже с най-способния му колега, който веднага да се заеме със случая и още в петък да ме представлява в съда, ако се наложи.
— Делото за бащинство ли е? — попита Харолд. В гласа му долових смесица от уважение и боязън.
— Не, за попечителство. — Искаше ми се да добавя, че ще научи цялата история от още неизвестния ми адвокат, после реших, че не е заслужил подобно отношение; каквото и да му кажеше адвокатът, Харолд непрекъснато щеше да ме тормози да му разкажа моята версия за случилото се. Описах как съм прекарал утрото на Четвърти юли, но не споменах за призрачния глас, за плачещото дете или за почукванията в мрака. Харолд ме прекъсна само веднъж, когато разбра кой е злодеят в драмата.
— Търсиш си белята — заяви. — Известно ти е, нали?
— Нямам нищо против малко разнообразие — отговорих. — Освен това възнамерявам да създам неприятност и на онези, които се заяждат с мен.
— Ще ти липсват тишината и спокойствието, необходими на всеки творец, за да даде най-доброто от себе си — плачливо обяви той. Усмихнах се и се запитах как ли ще реагира, ако му съобщя, че откакто погребах Джо, не съм написал нито ред и че нарушаването на монотонния ми живот може би ще допринесе да преодолея творческата криза. Ала не му го казах. „Не позволявай на никого да разбере, че си в задънена улица“ — това е мотото на фамилия Нунан. Редно е на вратата на семейната крипта да издялат надпис: „НЕ СЕ БЕЗПОКОЙТЕ, ДОБРЕ СЪМ“.
Спомних си думите на вратата на хладилника и продължих да говоря:
— Младата жена се нуждае от приятелска подкрепа и ако беше жива Джо, щеше да ме насърчи. Не й харесваше силните да тъпчат по-слабите.
— Така ли мислиш?
— Сигурен съм.
— Добре. Ще се постарая да те свържа с най-подходящия адвокат. Слушай… искаш ли в петък да те придружа в съда?
— Не! — възкликнах прекалено рязко и Харолд замълча не за да приложи обичайния си трик, а защото го бях засегнал. Побързах да замажа положението: — Според човека, който поддържа къщата ми, делото за присъждане на попечителство ще се гледа скоро. Тогава повече ще си ми необходим. Много добре знаеш колко държа на твоята морална подкрепа.
— В случая подкрепата е неморална — отвърна той, но очевидно бе възвърнал доброто си настроение.
Казахме си „дочуване“, прекъснах връзката и се доближих до хладилника. Магнитните букви и фигурки още бяха разпръснати. Изпитах облекчение — може би и призраците понякога си почиват.
Взех телефонната слушалка, излязох на терасата и се настаних на стола, на който бях седял вечерта на Четвърти юли, когато се обади Девор. Дори след посещението на „татенцето“ още не можех да повярвам, че разговорът наистина се е състоял: Девор ме беше нарекъл лъжец, а пък аз му бях препоръчал да си завре отзад моя телефонен номер. Прекрасно начало на добросъседските отношения, няма що!
Придърпах стола към парапета на терасата, която надвисваше над стръмния склон между задната част на къщата и езерото. Търсех с поглед зелената жена, която бях видял, докато плувах. Казвах си, че съм пълен глупак, че виждам различни форми в зависимост от ъгъла на наблюдение. Ала сега се убедих, че всяко правило има изключение. Досмеша ме и същевременно ме жегна безпокойство, като забелязах, че брезата, издигаща се досами Улицата, и откъм сушата прилича на жена. Донякъде приликата се дължеше на растящата отзад ела и изсъхналия й клон, който посочваше на север като костелива ръка, но имаше още нещо. От мястото, на което се намирах, виждах как вейките и листата образуват женски силует, а когато подухна вятър, сребристите клонки и зелената шума се полюшнаха като дълга пола.
Бях отказал добронамереното предложение на Харолд още преди той да се доизкаже, а сега, докато наблюдавах брезата — жена, в която също имаше нещо призрачно, разбрах причината: Харолд беше гръмогласен и нямаше усет към нюансите. Присъствието му в „Сара“ щеше да изплаши привидението, което витаеше в къщата, а аз не исках това да се случи. Разбира се, изпитвах страх — докато стоях в мрака на стълбището към избата и слушах почукванията на стената, бях изплашен до смърт — но от години не се бях чувствал толкова пълен с живот. Любопитството ми беше възбудено, защото бях станал свидетел на необясними явления.
Стреснах се, когато телефонът в скута ми иззвъня. Грабнах слушалката, като очаквах, че ще чуя гласа на Макс Девор или на неговия лакей — безвкусно издокарания полицай с вкус към безвкусните златни дрънкулки. Ала се бях излъгал — обаждаше се адвокат на име Джон Стороу. Ако се съди по гласа му, той беше младок, който току-що се е дипломирал. От друга страна, работеше в адвокатската фирма „Авъри, Маклейн и Бърстийн“, намираща се на Парк Авеню, а този адрес е достатъчна препоръка за един адвокат, пък бил той и младеж с жълто около устата. Хенри Голдейкър твърдеше, че е много способен, освен това бе специалист в областта, която ме интересуваше.
— Разкажете ми какво се е случило — предложи той, след като се представихме един на друг.
Постарах се да не пропусна нищо и докато говорех, настроението ми се повиши. Забелязали ли сте колко успокояващо действа изповедта пред юридическото лице, след като сте се споразумели за хонорара му: преминали сте невидимата бариера и сега не разговаряте с някой адвокат, а с вашия адвокат. Вашият адвокат е любезен, вашият адвокат е съпричастен към проблемите ви, той прилежно си води записки и окуражаващо кима. Вашият адвокат ви задава лесни въпроси, на които можете да отговорите. А ако се затрудните, той ще ви помогне. Вашият адвокат е винаги на ваша страна. Вашите врагове са и негови врагове. Никога не ви мисли за боклук, а за олицетворение на чистотата.
Щом свърших, Джон Стороу възкликна:
— Божичко! Цяло чудо е, че вестникарските репортери още не са надушили сензацията.
— И през ум не ми е минавало, че ще се заинтересуват — отвърнах, но знаех, че младокът има право. Сагата на семейство Девор може би няма да заинтересува читателите на „Ню Йорк Таймс“, на „Бостън
