— Излъгал си Девор, когато сте разговаряли по телефона.
— Дрън-дрън!
— Неприятно ми е да противореча на любимия автор на сестра ми, но сам знаеш какво си направил: разказал си на Девор, че майката и детето са били заедно, че момиченцето е брало полски цветя край шосето. Каква мила картинка, чак да се просълзиш. Само дето си пропуснал да споменеш, че наблизо е тичкало сърненцето Бамби.
Неспокойно се въртях на стола. Осъзнах, че в края на краищата съм постъпил глупаво. Опитах се да протестирам:
— Не бързай да ме обвиняваш. Не съм казал, че съм видял как двете са слезли от джипа да берат цветя. Няколко пъти повторих, че
— Ако Девор е записал разговора, ще имаш възможност да провериш колко пъти си изрекъл тази дума.
Замълчах за секунда, защото си спомних, че характерното тихо бръмчене по линията ми се бе сторило по-силно в нощта на Четвърти юли.
— Възможно е разговорът да е бил записан — промълвих неохотно.
— Сигурен съм, приятелю. А сега помисли — ако адвокатите на Девор представят записа в съда, как ще се изтълкуват думите ти?
— Говорих с увъртания… може би като човек, който крие нещо.
— Или който съчинява история. А теб те бива да измисляш истории, нали така си изкарваш хляба. Сигурен съм, че по време на предварителния разпит адвокатът на Девор ще изтъкне този факт. Ако пък призове за свидетел някого от зяпачите, който е видял пристигането на Мати… за какъв ще те помислят?
— За лъжец — промърморих и добавих: — Мамка му!
— Не бой се, Майк. Горе главата.
— Какво да предприема?
— Трябва да осуетиш плановете им, преди да ги осъществят. Ще разкажеш на Дърджин какво се е случило в действителност. Наблегни на факта как малката е мислела, че е в безопасност. Непременно спомени за „пешеходската пътека“. Много ми хареса тази фраза.
— Но ако наистина разполагат със запис и настоят да бъде прослушан, ще излезе, че първия път съм излъгал.
— Не се безпокой. Не си бил призован за свидетел, когато си разговарял с Девор. Седял си на терасата и си наблюдавал фойерверките, а обаждането на стария пръч е смутило спокойствието ти. Отгоре на всичко е започнал да те заплашва. Не си му давал номера на телефона ти, нали?
— Не съм.
— И номерът не е записан в указателя.
— Така е.
— Човекът се е представил за Макс Девор, но не е имало начин да се убедиш, че наистина се обажда той. Вярно ли е?
— Да.
— Може да е бил шахът на Иран.
— Няма начин, той е покойник.
— Значи вариантът с шаха отпада. Да речем, че се е обаждал любопитен съсед или някой, който си пада по лошите шеги.
— Твърде е възможно.
— Увъртал си, защото не си бил сигурен с кого разговаряш, ала щом официално са те призовали като свидетел, се заклеваш да говориш само истината…
— Точно така. — Чувството за сигурност, внушено ми от „моя адвокат“, за малко ме беше напуснало, ала сега отново го изпитах.
— В повечето случаи откровеността е най-доброто оръжие, Майк — тържествено обяви Джон, сетне добави: — Е, има и изключения, но сега трябва да се придържаме към гореспоменатото правило. Ясно ли е?
— Напълно.
— В такъв случай утре до единайсет ще очаквам да ми телефонирате ти или Мати Девор. За предпочитане е тя да ми позвъни.
— Ще направя всичко възможно да я убедя.
— Ако започне да се дърпа, знаеш какво да сториш, нали?
— Да. Благодаря, Джон.
— Какъвто и да е отговорът й, утре пак ще се чуем. — Той затвори.
Няколко минути седях неподвижно. После понечих да набера номера на Мати, но се отказах. Още не бях подготвен да разговарям с нея. Реших първо да се поразходя.
Разбира се. Ще й напомня, че жена в нейното положение няма право да си вири носа. Не може да си позволи да бъде горделива янки и да откаже помощта, която й предлага Майкъл Нунан, автор на романите „Раздвояване“, „Човекът с червената риза“ и на книгата „Обещанието на Хелън“, чието публикуване се очаква наскоро. Ще й напомня, че ще бъде изправена пред избора да запази достойнството си или дъщеря си.
Хей, Мати, какво ще избереш?
Стигнах почти до края на Алея 42. Пътьом се отбих на ливадата на Тидуел, откъдето се разкриваше приказна гледка към езерото и планините, издигащи се в далечината. Небето бе забулено от лека мараня, водната повърхност беше като огледало и изглеждаше ту сива, ту синя в зависимост на коя страна наклоня глава. Отново ме обзе чувството за някаква тайнственост, което винаги свързвах с имението „Мандерлей“, така майсторски описано от Дафни дьо Мюрие.
В началото на века тук са се заселили петдесетина чернокожи — живели са известно време в ТР-90, както твърди Мари Хингърман (и както пише в „История на окръг Касъл и на Касъл Рок“ — дебело томче, публикувано през 1977 година по случай двестата годишнина на Касъл Каунти). Заселниците не били обикновени чернокожи (между другото повечето имали кръвна връзка помежду си), а талантливи музиканти, членове на музикален състав, който отначало се наричал Момчетата с червени шапки, а по-късно бил преименуван на Сара Тидуел и Момчетата с червените шапки. Купили ливадата и част от бреговата ивица от един кореняк на име Дъглас Дей. Преговорите със собственика се водели от Сън Тидуел, който бил и солист-китарист в групата.
Жителите на градчето се обявили против заселването на чернокожите, дори свикали протестно събрание „за прогонване на чернилките“, после, както най-често се случва, нещата се уталожили. На Хълма на Дей (така се наричала Ливадата на Тидуел през 1900 година, когато Сън Тидуел купил земята) не изникнали схлупени къщурки и сковани на две на три барачки, както очаквали местните хора. Чернокожите построили спретнати бели къщички, разположени около по-голяма сграда, където са щели да се провеждат събрания, репетиции на групата и дори концерти. Сара и Момчетата с червените шапки (понякога в групата участвала и друга жена — съставът се променял след всеки концерт) обикаляли из Западен Мейн близо две години. В градчетата Фармингтън, Брайтън, Гейтс Фолс, Касъл Рок, Мотън или Фрайбърг старите плакати на групата още се предлагат на разпродажбите на стари вещи и книги. Чернокожите изпълнители били любимци на публиката и не е изненадващо, че хората в градчето се примирили с присъствието им. Излиза, че Робърт Фрост, този язвителен и черноглед поет е бил прав: ние от североизточните щати вярваме, че високите огради подпомагат добросъседските отношения. Надаваме протестен вой, сетне се примиряваме, макар че още гледаме с подозрение на чужденците. „Плащат навреме сметките си“ — казваме. „Стоят настрана от нас“ — казваме, сякаш да страниш от ближните си е добродетел. А най-голямата добродетел в очите на янките е да не приемаш подаяния.
С течение на времето местните хора започнали да наричат Сара Тидуел Сара Лафс1
