20' type='note'>20 заради характерния й гърлен смях.
Оказало се, че по една или друга причина градчето не е допаднало на чернокожите, защото в края на лятото на 1901 година напуснали ТР-90 и заминали в неизвестна посока. Бившият собственик на земята Дъглас Дей дълги години си изкарвал прехраната, като давал под наем на летовници спретнатите къщички, построени от чернокожите, докато през лятото на 1933 постройките били унищожени от пожара, който изпепелил горите около езерото. Повече никой не видял чернокожите, ала музиката им и песните на Сара не били забравени.
Станах от скалата, разкърших се и тръгнах обратно по алеята, като си тананиках една от тези песни.
Глава 12
Докато вървях към къщата, се опитвах да не мисля за нищо. Моята редакторка твърди, че осемдесет и пет процента от онова, което става в съзнанието на романиста, не е негова работа — мисля, че тази теория е валидна не само за писателите. Според мен ролята на „възвишеното мислене“ е силно преувеличена. Имам ли неприятности, предпочитам да оставя мускулестите момчета с татуировки по бицепсите да свършат черната работа в сутерена. Те се ръководят от инстинкта си и само в краен случай препращат проблемите на „горния етаж“.
Когато най-сетне се престраших да телефонирам на Мати Девор, се случи нещо странно, което според мен не бе свързано с призрака, обитаващ къщата. Натиснах бутона за включване, но не чух сигнала за свободна линия. Реших, че сигурно съм забравил отворен телефона в спалнята, ала в този миг дочух едва доловим мъжки глас, сякаш слушах радиопредаване, излъчвано от далечна планета. Човекът със силен бруклински акцент и с глас като на патока Доналд пееше: „Леви-десни, леви-десни, после всичко става лесно…“
Понечих да попитам кой се обажда, в този момент чух някаква жена да казва „Ало?“. Тонът й подсказваше, че е озадачена и дори изплашена.
— Мати, ти ли си? — Толкова бях смаян, че й заговорих на „ти“ и дори не ми хрумна да се обърна към нея с официалното „госпожо Девор“. Нито пък ми се стори странно, че я бях познал по гласа, въпреки че само веднъж бяхме разговаряли по телефона и то за кратко. Може би момчетата в сутерена са познали песента и инстинктивно са я свързали с Кира.
— Господин Нунан! — изумено възкликна Мати. — Вие ли сте? Как е възможно… нямаше сигнал.
— И аз исках да ти се обадя и сигурно съм включил телефона тъкмо когато си набрала номера ми. Случва се от време на време — промърморих. Питах се колко често се случва да ти телефонира човекът, на когото си възнамерявал да позвъниш. Може би много често. Не бях сигурен дали става въпрос за телепатия или за случайно съвпадение, но преживяването бе някак… магическо. Погледнах към Бънтър, чиито стъклени очи бяха приковани в мен, и си помислих: „Вярно е, но може би самата къща е омагьосана“.
— Сигурно тъкмо това се е случило — колебливо промълви Мати. — Сигурно ще ме помислите за нахална, задето се обаждам, нали номерът ви го няма в указателя.
„Не се притеснявай, миличка — казах си. — Вече всички го знаят. Няма да е зле дори да го впишат в «Жълти страници».“
— Взех го от библиотечната ви карта — заоправдава се тя. — Нали работя в библиотеката…
— Няма значение — прекъснах я. — Тъкмо се канех да ти телефонирам.
— На мен ли? Защо?
— Дамите винаги са с предимство — първо ти кажи по какъв повод се обаждаш.
Мати притеснено се изсмя, сетне обясни:
— Искам да ви поканя на вечеря… Поканата е от мен и Ки… Бяхте толкова мил онзи ден, редно е да се отблагодарим. Ще дойдете ли?
— Да — отвърнах, без да се поколебая. — Благодаря за поканата. И без това трябва да обсъдим един въпрос.
Тя замълча. Чувах гласа на Мики Маус — Кира гледаше по телевизията анимационно филмче.
— Мати? — промълвих.
— Противният старец е забъркал и вас, нали? — Сега не говореше припряно, а с ужасяваща апатия.
— И да, и не. Да предположим, че за запознанството ни има пръст съдбата или Бог. Не бях пред гаража на Дики заради Макс Девор, а защото преследвах вечно изплъзващия се бургер на Бъди Джелисън.
Тя не се засмя, но като заговори отново, по гласа й познах, че съм успял да я успокоя. От опит знам, че хората, които привидно проявяват апатия, всъщност са изплашени до смърт.
— И все пак съжалявам, че ви забърках в моите неприятности — прошепна.
Помислих си, че след като й съобщя за намесата на Джон Стороу, тя ще се запита кой кого е забъркал. Изпитах облекчение, че не се налага да обсъждаме въпроса по телефона.
— А пък аз с удоволствие приемам поканата — заявих. — За кой ден се уговаряме?
— Заповядайте още тази вечер. Удобно ли вие или имате други планове?
— Разбира се, че ми е удобно.
— Чудесно. Само че се налага да вечеряме по-рано, иначе Ки ще заспи, преди да е изяла десерта. Какво ще кажете за шест часа?
— Ще бъда точен.
— Дъщеричката ми ще се зарадва. Много рядко имаме гости.
— Не е предприемала самостоятелни екскурзии, нали? — подхвърлих и мигом съжалих да не би да изтълкува думите ми като упрек. Ала тя се засмя:
— Не, за Бога. Изглежда, си е взела поука от перипетиите в събота. Съобщава ми дали ще отиде на люлката или ще си играе на пясъка зад караваната. Непрекъснато говори за вас. Нарича ви „онзи чичко, дето ме носеше на ръце“. Според мен се страхува да не би да й се сърдите.
— Кажи й, че не съм й сърдит. Не, аз сам ще й го кажа. Иска ми се и аз да имам дан в пиршеството. Какво да донеса?
— Може и бутилка вино — колебливо промълви тя. — Или пък е прекалено претенциозно да пиеш вино, когато вечерята се състои от хамбургери и картофена салата…
— Ще купя непретенциозно вино — прекъснах я.
— Благодаря, че приехте поканата. За нас ще бъде голямо разнообразие, защото никой не ни гостува.
На върха на езика ми бе да кажа, че и за мен преживяването ще бъде вълнуващо, тъй като за пръв път след смъртта на Джоана имам среща с жена. Ала навреме се усетих и й благодарих за вниманието.
Затворих телефона и си спомних съвета на Джон Стороу да се държа на разстояние от нея, за да не давам повод за клюки. Но Мати спомена, че ще пече хамбургери на скарата, следователно ще бъдем навън и любопитните ще установят, че не сме се съблекли, за да се хвърлим в прегръдките си. Ала по-късно като всяка любезна домакиня Мати ще ме покани да вляза в караваната, а аз като учтив гост ще приема. Ще се престоря на възхитен от кадифеното ковьорче с лика на Елвис или от безвкусните репродукции, които сякаш са задължителна украса за всички каравани. Кира ще ме заведе в спалнята си и ако се наложи, ще изпадна във възторг от колекцията й от плюшени играчки и от любимата й кукла. Човек трябва да степенува нещата според важността им. Но подозирах, че онова, което е важно за мен, няма да се понрави на моя адвокат.
— Правилно ли постъпвам, Бънтър? — попитах препарирания лос. — Звънни веднъж за „да“ и два пъти за „не“.
Обърнах се и прекосих дневната. Изгарях от нетърпение да взема душ, за да се поразхладя. Но преди да прекрача прага се вцепених, защото хлопката на Бънтър тихо издрънча. Наклоних глава и се заслушах за второ иззвъняване, ала не чух нищо повече. Почаках още минута, после отидох в банята и пуснах душа.
