— Едва ли е бил единственият шпионин. Общо взето, местните жители мизерстват и когато Макс Девор изпратил свой човек да им предложи солидни суми…
— Кой е бил „пълномощникът“? Сигурно е упражнявал адвокатска професия.
Бил отвърна, че „човекът“ на мултимилионера се наричал Ричард Осгуд и се занимавал с продажба на недвижимо имущество („Според мен е мазник и гадняр“ — отбеляза старецът). Живеел в Мотън и след време се наложило да наеме адвокат, ала първоначално задачата му била да разбере какво задържа Ланс в ТР-90 и да се справи с проблема.
— Какво се е случило после? — попитах нетърпеливо.
Бил погледна часовника си, вдигна очи към небето, сетне се втренчи в мен. Едва забележимо сви рамене, сякаш казваше: „И двамата с теб сме зрели хора и знаем какво става в подобни случаи — не ми задавай глупави въпроси.“ Все пак отговори:
— После Ланс Девор и Мати Станчфийлд се ожениха в баптистката църква, дето се намира край шосе N68. Говори се, че Осгуд направил всичко възможно да осуети този брак, дори опитал да подкупи свещеника, за да откаже да венчае младите, макар да е било глупаво, защото те щяха да отидат в друга църква. Не ми се ще да разправям неща, в които не съм сигурен.
Той отпусна скръстените си ръце, вдигна дясната и започна да изрежда фактите на загрубелите си от работа пръсти:
— Знам, че младите се ожениха в средата на септември през 1994 година. — Вдигна палеца си. — Хората с любопитство очакваха да видят бащата на младоженеца, но той не се появи. — Вдигна показалеца си и като го гледах, ми се стори, че държи пистолет. — Мати роди през април следващата година… бебето може би е било заченато преди брака, ама когато го видях, беше само на няколко дни и те уверявам, че беше като всяко износено пеленаче. — Средният пръст последва другите два. — Не знам дали старият Девор е отказал да даде пари на сина си, но е факт, че младоженците живееха в караваната до гаража на Дики, което означава, че са били притеснени материално.
— Девор е приложил мъртва хватка — отбелязах. — Типичен подход за човек, който не е свикнал да му противоречат… Все пак, ако наистина е обичал сина си, след време упорството му е щяло да се сломи.
— Не съм сигурен. — Бил отново погледна часовника си. — Време е да тръгвам, но искам да ти разкажа още нещо, за да разбереш накъде духа вятърът. През юли миналата година, само месец преди да загине, Ланс Девор цъфнал пред пощенското гише в смесения магазин „Лейквю“. Подал голям плик на Карла, дето обслужва гишето, обаче първо й показал какво има вътре. Карла разправяше, че се бил надул като пуяк от гордост — знаеш как се гордеят бащите с първородните си отрочета.
Кимнах и леко се усмихнах, като си представих как върлинестият и заекващ Ланс Девор се е пъчел като пуяк… но въображаемата гледка бе и много трогателна.
— В плика имало фотография, заснета в някое студио в Касъл Рок. На нея малката… как й беше името… Кайла ли?
— Кира.
— Божичко, какви ли не шантави имена измислят днешните майки… Та както казвах, на снимката малката седяла на голямо кожено кресло, на чипото й носле били кацнали детски очила. Разглеждала топографските карти на земите отвъд езерото, които принадлежали на дядо й, изглеждала страшно изненадана, че съществуват толкова много гори. Според Карла снимката била знаменита.
— Сигурно — промърморих.
— А на плика бил написан адресът на Максуел Девор в Палм Спрингс.
— Което те навежда на мисълта, че старецът се е размекнал и е поискал да му изпратят снимка на внучката му, или че Ланс е смятал чрез този ход да се сдобри с баща си.
Бил доволно кимна, досущ като родител, чието дете е решило трудна задача:
— Само че не успях да разбера каква е била реакцията на стария скъперник… Ланс бил купил малка сателитна антена също като тази на покрива на „Сара“. Монтирал я върху караваната, а привечер, когато се разразила гръмотевична буря, си спомнил, че е забравил на покрива отвертката си. Качил се да я вземе, за да не се намокри и да ръждяса и…
— Бил е поразен от гръм! Господи!
— Наистина паднала мълния, само че улучила дървото на разклона на шосе N68 и Уасп Хил Роуд — разцепеният дънер още стърчи там. Тъкмо в този момент Ланс слизал по стълбата. Ако не ти се е случвало близо до теб да падне мълния, нямаш представа колко е страшно изживяването — все едно срещу колата ти да се носи автомобил, шофиран от пиян човек, който миг преди челния сблъсък преминава в другото платно. Удари ли наблизо гръм, не само косата ти, ами и оная ти работа щръква, ушите ти писват, а въздухът има вкус както да е препечен. Ланс паднал от стълбата. Бас държа, че последната му мисъл е била: „Господи, удари ме ток!“ Горкото момче! Обичаше ТР, ама по-добре да не беше идвало тук.
— Врата ли си е счупил?
— Да. Гръмотевиците били толкова силни, че Мати не чула нито вика му, нито шума от падането му. След минута-две ударила градушка и едва тогава тя надникнала навън да провери защо не се прибира Ланс. Открехнала вратата и го видяла да лежи по гръб с отворени очи, а ледените парчета обсипвали лицето му. — Бил отново погледна часовника си и отвори вратата на пикапа: — Старецът не беше присъствал на венчавката, но дойде на погребението на сина си и оттогава не се е връщал в Калифорния. Не ще и да види Мати…
— Но иска детето — прекъснах го. Разказът му не ме изненада, защото бях налучкал истината, ала сърцето ми се сви.
— Сто процента гаранция, при това ще стане много скоро. Бих казал, че той е на финалната права. В края на този месец или в началото на следващия делото ще се гледа във върховния районен съд. Съдията ще постанови момиченцето да бъде поставено под попечителството на стария Макс веднага или най-късно през есента. Важното е, че за нищо на света присъдата няма да бъде в полза на майката и че на малката е писано да израсне в Калифорния.
Тръпки ме побиха от заключението му. Бил седна зад волана и отново заговори:
— Не се забърквай в тази история, Майк. Стой далеч от Мати Девор и от дъщеричката й. Ако те призоват да разкажеш в съда как си се запознал с тях на Четвърти юли, гледай повече да се усмихваш и по-малко да говориш.
— Навярно Макс Девор иска да я обявят за неспособна да се грижи за детето си.
— Да.
— Бил, видях малката и не смятам, че твърденията на стареца са основателни.
Той отново се усмихна, но личеше, че изобщо не му е до смях:
— Вярвам ти, но това няма значение. Повтарям — не се противопоставяй на Макс Девор, старче. Не ми е работа да ти го казвам, обаче като я няма Джо освен за къщата трябва да се грижа за теб. — С трясък затвори вратата на пикапа, включи двигателя и посегна към лоста за скоростите, сетне отпусна ръка и добави: — Ако ти остане време, потърси бухалите.
— Какви бухали?
— Ами… два бухала от пластмаса. Сигурно са в мазето или в студиото на Джо. Доставиха ги по пощата през есента, а следващата година Джоана се спомина.
— През есента на 1993 година ли?
— Точно така.
— Не може да бъде! — През онази есен не бяхме живели в „Сара“.
— Обаче е вярно. Бях дошъл тук да поставя кепенците и ето че Джо пристигна. Побъбрихме си, после дойде пощенският камион. Занесох кашона в антрето, после с жена ти пихме кафе (тогава още не се бях отказал от кафето), а тя разопакова бухалите и ми ги показа. Честен кръст — бяха досущ като истински! След десетина минути Джо си тръгна. Останах с впечатлението, че е дошла само за да получи пратката, макар умът ми да не го побира — да шофира от Дери до тук заради някакви бухали.
— Кога по-точно се е случило това, Бил? Спомняш ли си?
— През втората седмица на ноември — без колебание отговори той. — Същия следобед с жена ми отидохме в Луистън, за да отпразнуваме рождения ден на балдъзата. На връщане се отбихме в Касъл Рок, за
