Оказа се; че положението не е толкова отчайващо. Старците са ме видели да стоя на банкета и да държа в прегръдките си момиченцето, забелязали са, че предната врата на шевролета е отворена, но очевидно са пропуснали да видят как Кира върви по осовата линия на шосе N68 като по опънато въже. Ала сякаш да компенсира този пропуск, Ройс твърдял, че Мати е изразила благодарността си, като се е хвърлила на шията ми и страстно ме е целунала.
— А видял ли е как я ощипах по задника и й пуснах език?
Бил се ухили:
— Въображението на Ройс не се е развихряло на сексуална тема от времето, когато е бил на петдесет, а това е било преди повече от четирийсет години.
— Ако искаш да знаеш, изобщо не съм я докоснал — заявих и гузно си спомних момента, когато ръката ми се бе плъзнала по гърдите й; все пак я бях докоснал неволно и пет пари не давам какво си е помислила младата дама.
— Мамка му, не си длъжен да се оправдаваш пред мен — заяви той. — Обаче…
Произнесе „обаче“ също като майка ми, без да довърши изречението, все едно думата беше опашката на хвърчило, което вещае зло.
— Обаче какво?
— По-разумно ще е да не се сближаваш с нея. Много е симпатична и е по-начетена от местните момичета, ама е от жените, дето причиняват неприятности. — Той замълча, сетне се поправи: — Несправедлив съм към нея. Тя има неприятности.
— Свекърът й иска попечителство над момиченцето, нали?
Бил остави чашата си върху парапета и учудено ме изгледа. Отразената от водната повърхност светлина играеше по лицето му и му придаваше вид на извънземно същество.
— Откъде знаеш?
— Не беше трудно да предположа. Макс Девор ми телефонира в събота вечерта по време на фойерверките. И дума не каза за случилото се на шосето, но се съмнявам, че е дошъл тук чак от Палм Бийч, за да отнеме от снаха си раздрънкания джип и старата каравана. Хайде, изплюй камъчето, Бил.
В продължение на няколко секунди той не проговори. Гледаше ме така, сякаш му е известно, че страдам от неизлечимо заболяване и се пита как да ми съобщи новината. Почувствах се неловко, освен това се досетих, че може би го поставям в неловко положение. Девор беше родом от ТР-90, аз не. С Джоана бяхме пришълци и макар Бил да ни харесваше, винаги щеше да вземе страната на съгражданина си. Местните се отнасяха с пренебрежение към хората от Масачузетс или Ню Йорк. Дери беше в границите на Мейн, но все пак се намираше далеч от тук.
— Бил, ще ми помогнеш ли да се ориентирам…
— Пази се от Девор — прекъсна ме старецът и усмивката му помръкна. — Той е бесен.
На върха на езика ми беше да кажа, че пет пари не давам, задето господин Компютър ми е сърдит, но като видях сериозното изражение на Бил, разбрах, че е използвал думата „бесен“ в буквалния й смисъл.
— Разбирам намека ти — отвърнах, — но на кого прилича в лудостта си? На Чарлс Мансън или на Ханибал Лектър?
— На Хауард Хюс. Чел ли си за прищевките на прочутия милионер, който навие ли си нещо на пръста, трябва да го получи, независимо дали е специален хотдог, какъвто може да се купи само в Лос Анжелес, или специалист по самолетостроене, работещ в „Локхийд“ или „Макдонал Дъглас“? Девор е досущ като него и винаги е бил. Чувал съм да казват, че от дете обичал да се налага. Баща ми също разказваше любопитна история. Една зима малкият Макс Девор влязъл с взлом в бараката на Скант Лариби заради шейната, която Скант бил подарил на сина си Скутър за Коледа. Доколкото си спомням, това се е случило през 1923 година. Девор наранил дланите си от счупените стъкла на прозореца, ала взел шейната. Открили го чак към полунощ. Пързалял се по хълма Шугър Мейпъл и при всяко спускане притискал ръце до гърдите си. Ръкавиците и канадката му били окървавени. Ако поразпиташ тук-там, сигурно ще чуеш поне петдесет истории за детството на Макс Девор, в някои дори може да има малко истина. Но аз вярвам, че наистина е откраднал шейната, готов съм да заложа фермата си. Баща ми никога не лъжеше, религията му го забраняваше.
— Баптист ли беше?
— Не, янки.
— От 1923 досега са изминали много години, Бил. Понякога хората се променят.
— Не и в повечето случаи. Не съм виждал Девор, откакто се е върнал и е наел стая в „Уорингтън“, но подочух туй-онуй, та си мисля, че ако наистина се е променил, то е в отрицателния смисъл. Не е бил толкова път, за да дойде на почивка, тук е, защото иска малката. За него тя е нещо като шейната на Скутър Ларибий. От все сърце те съветвам да не му пречиш, за да не се справи с теб, както навремето се е справил с прозореца на бараката.
Отпивах от кафето и се взирах в езерото. Бил очевидно ми даваше възможност да обмисля съвета му — мълчеше и с подметката на грубата си обувка изстъргваше от дъските засъхнала курешка. „Сигурно е от врана — помислих си. — Само враните цвъкат толкова обилно.“
В едно бях напълно сигурен: че кануто на Мати Девор е понесено от опасен бързей, а тя няма весло. Вече не съм онзи циник, какъвто бях в младостта си (кой ли младеж не е бил?), но не бях нито наивен, нито идеалист и не вярвах, че законът ще защити жената, която живее в каравана, особено ако господин Компютър прибегне до нечестни похвати. Като малък е откраднал шейната и без да обръща внимание на кървящите си ръце, е отишъл да се пързаля посред нощ и сам-самичък. А как ще постъпи възрастният Макс Девор, който от четирийсет години насам е получавал всяка шейна, която си пожелае?
— Бил, разкажи ми за Мати — промълвих.
Разказът не му отне много време. Общо взето, провинциалните истории са простички, което съвсем не означава, че са безинтересни.
Преди да се омъжи, Мати носела фамилното име Станчфийлд. Родена била не в ТР, а в Мотън. Баща й превозвал дървени трупи, майка й била фризьорка и работела вкъщи — накратко, били идеална партия един за друг. Имали три деца. След като Дейв Станчфийлд не успял да вземе един остър завой и заедно с камиона си потънал в езерото Кюадин, съпругата му се отчаяла и скоро починала. Станчфийлд бил застраховал само камиона си, тъй че сирачетата останали без пукната пара.
Все едно четете приказка от братя Грим, нали? Престорете се, че не виждате двете електрически каски във фризьорския салон, намиращ се в сутерена, раздрънканата тойота на алеята пред къщата… и приказката започва:
Мати е принцесата — бедна, но красива (за красотата й лично гарантирам). Появява се принцът — дълъг като върлина и заекващ червенокос младеж на име Ланс Девор. Синът, с който Макс Девор се е сдобил на стари години. Когато Ланс и Мати се запознали, той бил двайсет и една годишен, тя — на седемнайсет. Срещнали се в „Уорингтън“, където през лятната ваканция девойката работела като сервитьорка.
Ланс бил опънал палатката си на отсрещния бряг на езерото, но всеки вторник участвал в софтболните мачове между кореняци и курортисти, които се организирали в „Уорингтън“. Софтболът е спасението за всички момчета като Ланс Девор. Когато си застанал на плейта с бухалка в ръка, няма значение, че си дълъг като върлина и че заекваш.
— Направо ги шашваше ония в „Уорингтън“ — продължаваше разказа си Бил. Чудеха се дали да го причислят към отбора на кореняците или на летовниците. А него изобщо не го беше грижа — беше готов да играе и с едните, и с другите. И в двата отбора беше добре дошъл, защото много го биваше. Понеже беше висок, често го поставяха на първа база, обаче там не успяваше да прояви способностите си. Виж, когато играеше на втора или беше шортстоп… Майчице! Подскачаше и се завърташе като онзи Нориега!
— Искаш да кажеш като балетиста Нуреев — поправих го деликатно.
Бил сви рамене:
— Нориега, Нуреев — все тая. Важното е, че си заслужаваше да го видиш. Пък и съотборниците му го харесваха. Беше един от тях, не някакъв пришълец. Софтбол играят предимно младежите, а за тях е важно
