„разпилян“ — човек, а разхвърляното й бюро бе отражение на бохемската й природа.
Но сега върху плота стоеше нещо, което ме изуми. Допуснах, че госпожа Мезърв е прибрала конците, преждите и книгите, но не вярвах да е оставила онова, което ме изуми. Защо да го прави? Не можех да си го обясня.
Предметът беше покрит със сив найлонов калъф. Понечих да го докосна, ала ръката ми застина във въздуха. Споменът за нещо, която бях сънувал отдавна,
прелетя през съзнанието ми както леденият полъх бе прелетял край лицето ми. След миг вече го нямаше, а аз махнах калъфа. Отдолу беше моята стара електрическа пишеща машина, за която не се бях сещал от години. Приведох се, но още преди да го видя, знаех, че шрифтът е любимият ми „куриер“.
За Бога, какво търси тук старата ми пишеща машина?
Джоана рисуваше (доста неумело), занимаваше се с фотография (доста успешно, дори понякога продаваше снимките си на различни списания), плетеше, шиеше гоблени, тъчеше и боядисваше платове, можете да изсвири на китара десетина основни акорда. Разбира се, притежаваше писателска дарба като всички, които са завършили специалност „литература“, но не бе сътворила нито едно блестящо произведение. Като студентка се опитваше да пише стихотворения, но след няколко неуспешни експримента завинаги се отказа. „Пиши заради двама ни, Майк — каза ми веднъж. — Предпочитам да се занимавам с други форми на изкуството.“ В сравнение с поемите й предметите, които изработваше от платове или от прежди, бяха истински шедьоври, ето защо смятах, че решението й е правилно.
Но ето че на бюрото й стоеше електрическата пишеща машина. Какво е писала?
— Писма — промърморих. — Намерила е машината на тавана и е решила да я използва, като пише писма.
Отново се самозалъгвах. Джо ми показваше писмата, които бе съчинила, дори често ме караше да добавя кратък послепис, цитирайки поговорката как децата на обущаря все ходели боси, а понякога я допълваше: „А приятелите на писателя никога не получават писма от него. Слава Богу, че Алекзандър Бел е изобретил телефона.“ През десетте години на брака ни тя нито веднъж не напечати на машина писмо от личната си кореспонденция — смяташе, че ще бъде проява на неучтивост. За деловите писма използваше своя лаптоп.
— Какво ли ти е хрумнало, скъпа? — попитах, сетне едно по едно издърпах чекмеджетата на бюрото.
Бренда Мезърв се бе опитала да ги подреди, но не беше успяла да се справи с хаоса, който бе типичен за Джо. В чекмеджетата намерих прекалено много неща, които пробудиха мъката ми към мъртвата ми съпруга, но не открих дори една страница, напечатана на електрическата пишеща машина.
Приключих огледа, облегнах се назад на стола (на който преди бе седяла Джоана) и се втренчих в малката поставена в рамка снимка върху бюрото, която не бях виждал преди. Най-вероятно Джо я беше преснимала от стара фотография, открита на тавана на някого от местните жители, и сама я бе оцветила. В резултат се беше получило нещо като обява за издирван престъпник, но оцветена от Тед Търнър.
Взех фотографията и прокарах пръст по стъклото. На нея бе заснета Сара Тидуел, прочута блус певица от началото на века, чието последно известно местожителство е било тук, в ТР-90. След време с групата си, в която участвали нейни приятели, но предимно роднини, Сара се преселила за малко в Касъл Рок… сетне всички сякаш се изпарили, както се изпарява мъглата през лятна утрин.
Певицата на снимката загадъчно се усмихваше, очите й бяха притворени, бе преметнала през рамо китарата си. На заден план се виждаше чернокож мъж с елегантно накривена мека шапка (безспорно е, че музикантите умеят да носят шапка по особено артистичен начин) застанал до нещо, което приличаше на…
Джо беше оцветила лицето на Сара в тъмнобежово (като кафе с мляко), може би по подобие на други снимки, които е виждала (най-популярни са онези, на които Сара е отметнала глава така, че косата й стига до кръста, и се залива от смях), макар че нито една не е цветна (в началото на века цветната фотография не е съществувала). Споменът за Сара Тидуел не беше запечатан само в старите фотографии. Веднъж Дики Брукс, собственикът на „Гараж за какво ли не“, ми разказа как баща му се хвалел, че бил спечелил плюшено мече на стрелбището на панаира и го бил подарил на Сара, а пък тя му благодарила с целувка. Според Дики старецът никога не забравил случилото се и все повтарял, че това била най-хубавата целувка в живота му… макар че едва ли го е споменавал в присъствието на съпругата си.
На снимката, в която се взирах, Сара Тидуел не се заливаше от смях, а само се усмихваше. Песните й не са били записани от нито една звукозаписна компания, но колкото и да е странно, не бяха забравени. Една от тях, озаглавена „Тръгни с мен, миличък“, много прилича на „Тръгни по този път“, изпълнявана от Аеросмит. Днес щяха да наричат Сара афроамериканка. През 1984 година, когато с Джоана купихме къщата и проявихме интерес към певицата, наричаха негрите чернокожи. А по времето, когато е живяла, сигурно са й казвали окторонка… и чернилка, разбира се. Мнозина са използвали презрителното название. Не вярвах да е целунала бащата на Дики Брукс пред очите на половината жители на Касъл Каунти… но кой знае със сигурност какво се е случило? Никой. Ето защо миналото винаги е обвито с тайнственост.
— Само ще си потанцуваме в хамбара — изтананиках и поставих снимката обратно на бюрото. — Само ще те завъртя назад-напред…
Понечих да махна калъфа от машината, но се отказах. Станах и отново огледнах Сара Тидуел, която ме наблюдаваше с притворени очи, преметнала китарата си през рамо. Лицето и усмивката й винаги ми са се стрували познати, ала едва сега разбрах, че тя много прилича на Робърт Джонсън16, чиято техника прозира във всяко изпълнение на Ярдбърдс17 и Лед Зепелин. За него казвали, че е продал душата си на дявола срещу седем години бурен живот, големи количества алкохол и безразборно чукане на обожаващи го жени. И срещу безсмъртие, разбира се. Което си осигурил, след като бил отровен заради една жена.
Късно следобед отидох в магазина и в остъкления хладилен шкаф видях от любимата ми камбала. Реших да си приготвя риба за вечеря, взех и бутилка бяло вино. Докато чаках реда си на касата, чух зад мен треперлив старчески глас:
— Вчера т’видях да с’хващаш нова дружка. — Човекът говореше с толкова силен акцент, че сякаш го правеше нарочно, за да се пошегува… но според мен по-важен е напевният тон на янките — всички кореняци от Мейн говорят като човек, който ръководи търг.
Обърнах се и видях стареца, който вчера стоеше заедно с Дики Брукс пред гаража и наблюдаваше запознанството ми с Кира и Мати. И сега се подпираше на бастуна с позлатена дръжка. Изведнъж си спомних историята около този бастун.
В началото на петдесетте собствениците на „Бостън Поуст“ подарили по един бастун с позлатена дръжка на всеки окръг в Нова Англия. „Трофеят“ се връчвал на най-възрастния жител на щата и се предавал от един изкуфял старец на друг. А най-забавното в цялата история е, че „Поуст“ бе фалирал преди много години.
— Всъщност вече имам две нови приятелки — отвърнах и се опитах да изровя от паметта си името му. Не успях, но си спомних, че съм го виждал да седи на тапициран стол в преддверието, служещо като чакалня за клиентите на Дики, и да бистри политиката сред звънтенето на чукове и съскането на въздушните компресори. Не пропускаше ден да не се отбие при Дики и ако нещо се случеше на шосе N68, нямаше начин да го пропусне.
— Чувам, че оназ Мати Д’вор си я бивало — произнесе провлечено и стисна гуреливия си клепач. Виждал съм много мъже да намигат многозначително, но дори най-похотливият жест не може да се сравни с намигването на стареца, подпиращ се на бастуна с позлатена дръжка. Изпитах неудържимо желание да го фрасна по клюнестия нос. Като се счупи костта, сигурно ще изпращи като настъпена суха клонка.
— Чул ли си и други подробности, старче? — попитах.
— И още как! — Устните му, които приличаха на ивици черен дроб, се разтегнаха в усмивка. Имаше само два пожълтели горни зъба и няколко долни. — Ама и малката си я бива, тъй си е.
— Тъй си е — съгласих се.
