Торба с кости

* * *

През първото лято, което с Джо прекарахме в „Сара Лафс“, установихме, че от терасата откъм езерото можем да наблюдаваме фойерверките в Касъл Рок. Спомних си го тъкмо когато се смрачаваше и си казах, че тази година ще се усамотя в дневната и ще си пусна видеокасета. Страхувах се, че в паметта ми ще възкръсне всеки Четвърти юли и как с падането на нощта със съпругата ми пиехме бира и се заливахме от смях, когато избухнеше особено ярка ракета. И без това се чувствах много самотен, по-самотен отколкото се чувствах в Дери. После си казах, че съм дошъл тук не за друго, а за да посетя любимото място на Джоана и да се опитам да се примиря със загубата й. Изобщо не ми хрумна мисълта, че ако заживея в „Сара“, ще преодолея творческата криза.

Бях забравил да купя бира от магазина или от „Вилидж Кафе“, но Бренда Мезърв се бе погрижила да ме зареди с газирани напитки. Взех кутийка пепси и се настаних на терасата да наблюдавам фойерверките. Надявах се спомените да не бъдат мъчителни, надявах се да не заплача… ала знаех, че се самозалъгвам. Още не бях изплакал всичките си сълзи за Джо.

Избухна първата ракета и в небето проблесна водопад от сини звезди, последван от глух пукот. В този момент телефонът иззвъня. Стреснато подскочих, макар преди секунда да не се бях изплашил от експлозията. Помислих си, че сигурно се обажда Бил Дийн, за да провери дали не ми липсва нещо.

През лятото преди Джо да умре си бяхме купили безжичен телефон, за да се движим из къщата, докато разговаряме. Отместих плъзгащата се врата, влязох в дневната, натиснах бутона и казах:

— Ало, Майк е на телефона. — Докато говорех, отново излязох на терасата и се настаних на шезлонга. Отвъд езерото облаците бяха надвиснали над Касъл Вю, сред гъстите им вълма избухваха зелени и жълти звездички, последвани от безшумни проблясъци, а звукът достигаше до мен след секунди.

Макар да притисках слушалката до ухото си, отначало не чух нищо, сетне някакъв възрастен човек (не беше Бил Дийн) каза:

— Търся Нунан. Господин Нунан.

— На телефона. — Небето на запад се озари от нови фойерверки, които обагриха в златисто надвисналите облаци. Стори ми се, че гледам по телевизията пищно тържество по случай връчване на филмови награди, на което присъстват безброй красиви жени в блестящи тоалети.

— Обажда се Девор.

— Какво обичате? — предпазливо попитах.

— Макс Девор.

„Не ни посещава често“ — бе казала Одри. Помислих си, че се шегува, но очевидно съм се излъгал. Изглежда, ме очакваха още изненади.

Каква ли е следващата? Бях като в небрано лозе, не знаех какво да кажа. Хрумна ми да го попитам откъде е научил номера ми, след като не е записан в указателя, но реших, че е безсмислено. Ако притежаваш половин билион долара (при условие, че наистина разговарях с Макс Девор), имаш достъп до всякаква информация.

Отново казах „Какво обичате“, но се постарах тонът ми да бъде малко по-рязък.

Човекът отсреща отново замълча. В случай, че започнех да задавам въпроси, той щеше да владее положението и да води разговора в желаната от него посока… ако изобщо можеше да се каже, че разговаряме. Номерът си го биваше, ала аз вече имах опит с продължителните мълчания на моя агент Харолд Облоуски. Седях неподвижно, притисках до ухото си слушалката и наблюдавах представлението. Червени искри преливаха в сини, зелени в златни, невидими жени с блестящи вечерни рокли пристъпваха по пътеката от облаци.

— Научих, че днес сте се запознали със снаха ми — най-сетне проговори старецът. По тона му личеше, че е разгневен.

— Да речем, че е вярно — заявих, като се опитах да прикрия изненадата си. — Интересува ме защо се обаждате, господин Девор.

— Съобщиха ми, че е имало инцидент.

В небето се извисиха бели светлини, сякаш избухна кос мически кораб. Последва глухият пукот. „Открих тайната на пътуването във времето — помислих си. — Звукът се движи по-бавно от светлината.“

Усетих, че стискам слушалката и се насилих да отпусна хватката си. Мултимилионерът Макс Девор не бе в Палм Спрингс, а в ТР, ако се съди по характерното бръмчене по линията.

— Загрижен съм за моята внучка. — Гласът му беше по-дрезгав от преди. Не успяваше да прикрие гнева си, защото години наред не му се бе налагало да прикрива чувствата си. — Научих, че снаха ми отново е изпуснала детето от погледа си. Често й се случва.

Шест различно оцветени фойерверки разцъфнаха сред нощното небе като цветя в старомоден природонаучен филм. Представих си хората, които седят със скръстени крака на брега в Касъл Вю, ядат сладолед, пият бира и ахкат от възторг след всяка изстреляна ракета. Мисля си, че за успеха на едно произведение на изкуството може да се съди, ако присъстващите ахкат в един глас.

„Страхуваш се от него, нали? — попита Джо. — Може би с право. Човек, който може да си позволи по всяко време да се разсърди на когото пожелае, е опасен.“

После чух гласа на Мати: „Господин Нунан, повярвайте, че не съм лоша майка. Досега не се е случвало нещо подобно.“

Разбира се, всички небрежни майки се оправдават по същия начин, когато ножът опре до кокал… ала кой знае защо й бях повярвал.

Мамка му, та нали номерът на вилата не е записан в телефонния указател! Седях си кротко, наблюдавах фойерверките, без никому да преча, а този тип…

— Господин Девор, нямам представа какво…

— Моите уважения, господин Нунан, но не ми казвайте, че случилото се не ви засяга. Видели са ви да разговаряте майката и с момиченцето.

Хрумна ми, че по същия начин Маккарти е разговарял с хората, изправени пред комисията му заради комунистическите си идеи.

„Внимавай, Майк — обади се Джо. — Пази се от сребърния чук на Максуел.15“

— Днес сутринта наистина разговарях с една млада жена и с дъщеричката й — отвърнах. — Предполагам, че питате за тях.

— Но първо сте видели как едно невръстно дете върви по средата на шосето — процеди той. — После сте видели как снаха ми го гони с отвратителната си таратайка. Съществувала е реална опасност момиченцето да бъде прегазено. Защо защитавате младата жена, господин Нунан? Какво ви е обещала в замяна? Знайте, че като я прикривате, действате в ущърб на детето.

„Обеща да ме заведе в караваната и щедро да ме възнагради — искаше ми се да отвърна. — Обеща да си държи устата отворена през цялото време, докато аз си държа езика зад зъбите — това ли искаш да чуеш?“

„Да — намеси се Джо, — най-вероятно това иска да чуе. Да повярва, че наистина се е случило. Не му позволявай да те предизвика към саркастични забележки, типични за времето, когато си бил студент второкурсник, Майк. Ще съжаляваш.“

Защо ли се опитвах да закрилям Мати Девор? Нямах представа. Дори не знаех в какво се забърквам. Знаех само, че тя изглеждаше изтощена до смърт, но очевидно се грижеше добре за дъщеричката си.

— Наистина видях кола — промърморих. — Стар джип.

— Ето, че започвате да си спомняте. — Личеше си, че е доволен и че любопитството му е изострено. — Какво…

— Сигурно съм решил, че двете са били заедно в колата — прекъснах го. Бях на седмото небе от откритието, че способността да импровизирам не ме е напуснала — чувствах се като атлет, който вече не може да прескочи летвата пред зрителите на стадиона, но се справя успешно, когато тренира в задния двор на къщата си. — Ако не се лъжа, малката беше набрала маргаритки. — Говорех предпазливо, с увъртания,