„Сара Лафс“, прикована към дънера на най-близкото дърво. Ненадейно си спомних, че в последния сън от „поредицата за Мандерлей“ някой беше залепил на табелата етикетче с реклама на някаква радиостанция. Виждал съм подобни етикетчета на будките за събиране на такси по магистралите.
Слязох от колата, приближих се до табелата и я разгледах. Нямаше лепенка. Трите слънчогледа, израснали в процепите между дъските на площадката наистина бяха съществували — доказателство беше снимката, направена от Бил Дийн — но на табелата нямаше рекламна лепенка. И какво доказва липсата й? Хайде, Нунан, стегни се!
Тръгнах обратно към колата (вратата беше отворена, чувах песента на Бийч Бойс, която звучеше от тонколоните), сетне ми хрумна нещо и се върнах. В съня ми лепенката беше под думата „смехът“. Докоснах мястото и ми се стори, че нещо полепна по пръстите ми. Може би лакът се е разтопил от горещината… или пък всичко е плод на въображението ми.
Подкарах към къщата, паркирах колата, дръпнах ръчната спирачка (възвишенията около Дарк Скор и другите езера в Западен Мейн са доста стръмни и има опасност колата ви сама да потегли към брега) и изслушах докрай песента „Не се тревожи, скъпа“ на Бийч Бойс, която винаги съм смятал за най-добрата на този състав именно заради сантименталния текст, който мнозина мислят за сладникав. Брайън Уилсън пее: „Ако знаеш колко те обичам, скъпа, в живота нищо лошо не ще те сполети“. Де да можеше да е вярно и в истинския живот…
Слушах песента и се взирах в барачката вдясно от площадката пред входната врата. Там складирахме сметта, за да не бъде разпиляна от миещите мечки. Когато са гладни, те успяват да отворят дори капака на пружина на кофата за боклук.
Изглежда, щях да осъществя намерението си, или поне да опитам. Когато песента на Бийч Бойс свърши и започна друга, изпълнявана от Реър Ърт, слязох от колата, отворих вратата на барачката и измъкнах два пластмасови казана за смет. Боклукът извозваше два пъти седмично някой си Стан Прулкс („Ала това бе преди четири години“ — помислих си), един от работниците, които Бил Дийн наемаше срещу нищожна сума, но бях сигурен, че заради празника Стан не е прибрал сметта. Оказах се прав — найлоновите чували още бяха в големите пластмасови кофи. Извадих ги (като се проклинах заради глупостта си) и дръпнах жълтите връвчици, с които бяха завързани.
Едва ли бях толкова обсебен от налудничавата си мисъл, че да изсипя боклука на площадката (разбира се, никога няма да разбера истината… и може би така е по-добре), но не се наложи да го правя. От четири години никой не бе живял в къщата, следователно не е имало кой да изхвърля обичайните отпадъци, например утайката от цедката на кафемашината или използвани дамски превръзки. Найлоновите чували бяха пълни с боклуци, събрани от бригадата чистачки на Бренда Мезърв.
Видях девет хартиени торбички за прахосмукачка, пълни с мъх, прах и умрели мухи — накратко с всякаква смет, която се е събрала в къща, необитавана от четирийсет и осем месеца. Имаше и парцали, някои още миришеха на препарат за почистване на мебели, други — на специалната течност за измиване на стъклата на прозорците. Натъкнах се на възглавница, воняща на мухъл, и на мое сако, с което молците си бяха устроили пиршество. Не съжалих за загубата — бях го купил на млади години и моделът бе от времето, когато Бийтълс изпълняваха „Аз съм моржът“.
Открих кашонче със счупени стъкла и друго, пълно със старомодни батерии за душ… мръсно парче от килим… избелели и протрити ленени кърпи… старите готварски ръкавици, които използвах, докато печех на скарата наденици и пилешки пържоли…
Смачканата лепенка беше на дъното на втория чувал. Сигурен бях, че ще я намеря — знаех го от мига, в който докоснах лепкавото място на табелата — но исках да я видя с очите си, все едно бях Тома Неверний14.
Разгърнах лепенката и я пригладих с длан върху дъсчената площадка, напечена от слънцето. Забелязах, че е оръфана по ръбовете — навярно Бил Дийн е използвал шпакла, за да я изчегърта. Не му се е искало господин Нунан, който не е стъпвал в къщата от четири години, в деня на завръщането си да види, че пиян хлапак е лепнал на табелата му реклама на някакво идиотско радио. Не, в никакъв случай. Изчегъртал е лепенката и я е хвърлил в боклука, но ето, че я бях открил — още един „реквизит“ от моите сънища, който бе почти невредим. Прокарах пръст по повърхността й и прочетох надписа: „102,9 в Портланд ви осигурява денонощно рокендрол“.
Казах си, че не бива да изпадам в паника. Откритието ми не означава нищо. Взех метлата от барачката, събрах боклука на купчина и го прибрах в найлоновите чували. Лепенката също изхвърлих в сметта.
Влязох в къщата с намерението да взема душ, ала зърнах в отворения куфар банските ми гащета и реших да поплувам в езерото. Гащетата, които бях купил в Ки Ларго, бяха с щамповани китове, които изхвърлят огромни водни гейзери. Сигурно новата ми приятелка с бейзболната шапка на „Сокс“ щеше да ги хареса. Погледнах часовника си — бях приключил с обяда едва преди три четвърти час, следователно не бе препоръчително да влизам в езерото, но реших, че усилията, изразходвани при „търсенето на съкровището в сметта“, са подпомогнали храносмилането ми.
Сложих си банските гащета и слязох по дървените стъпала, водещи към брега. Гумените ми чехли шляпаха в тишината, бръмчаха комари. Огледалната повърхност на езерото примамливо проблесваше под прихлупилото я небе. Покрай брега минава пътека (според нотариалните актове тя е обща за всички имоти), която кореняците от ТР наричат Улицата. Ако слезеш по дървените стъпала, започващи от „Сара“, и завиеш наляво, ще стигнеш чак до пристанището, като минеш покрай клуб „Уорингтън“ и „реномираната“ закусвалня на Бъди Джелисън, както и покрай петдесетина кокетни вили, дискретно скрити сред боровите дървета, които се издигат на склоновете. Завиеш ли надясно, ще стигнеш чак до Хейлоу Бей, макар че ще ти е необходим един ден, тъй като Улицата е обраснала с храсталаци.
За миг спрях на пътеката, после затичах и се хвърлих във водата. Докато летях във въздуха, си спомних, че последния път бях скочил в езерото ръка за ръка с Джоана.
Сегашният ми скок едва не завърши трагично. Студената вода сякаш ми напомни, че съм на четиридесет, не на четиринайсет години, и за миг сърцето ми престана да бие. Докато потъвах, си помислих, че това е краят. Ще открият трупа ми да се носи по водата и по-късно ще разберат, че съм станал жертва на студената вода и на мазния сандвич, който бях изял на обяд. А на надгробния ми камък ще издялат: „Мама все ти повтаряше да изчакаш поне час“.
Внезапно краката ми докоснаха камъните и слузестите водорасли на дъното; сърцето ми отново затуптя и аз се изтласках нагоре като баскетболист, който отскача да вкара топката в коша и да спечели решаваща точка в оспорван мач. Озовах се на повърхността и жадно си поех въздух. Нагълтах вода, задавих се и заудрях по гърдите си, опитвайки да окуража сърцето си: „Хайде, миличко, продължавай да биеш, знам, че ще се справиш!“
Стоях потопен до кръста в езерото и усещах вкуса на варовита вода, която не става за пране. Спомних си, бях получил същото усещане, когато Мати Девор ми каза името на дъщеря си.
Помислих си: „Направил съм психологическа връзка, това е всичко. Еднаквите имена са ме подсетили за мъртвата ми съпруга, което пък ме е навело на мисълта за езерото. Което…“
— Което съм „опитвал“ неведнъж и дваж — казах на глас.
Загребах шепа вода (водата в Дарк Скор е най-чистата и най-бистрата в щата според лабораторните анализи, които получавам ежегодно като член на тъй наречената Асоциация на западните езера) и я изпих. Не получих откровение, в съзнанието ми не проблеснаха странни мълнии. Вкусът беше на обикновена езерна вода.
Доплувах до сала, изкачих се по стълбичката и се проснах върху нагорещените дъски. Внезапно се почувствах щастлив, задето съм решил да заживея във вилата. Бях щастлив напук на всичко. Утре ще започна да се устройвам тук… или поне ще опитам. Засега ми стигаше да лежа, облегнал глава върху сгънатата си ръка, и да се унасям в дрямка. Сигурен бях, че през този ден не ме очакват повече приключения.
Оказа се, че съм се лъгал.
